По следите на злото

27

Хънтър все още говореше по телефона с директора Кенеди, когато Гарсия прие обаждане до кабинета им.

— Детектив Гарсия, отдел "Свръхтежки убийства" — каза той.

— Детектив, обажда се маршал Тайлър Уест. — Гласът му беше забързан и разтревожен. — Чухме обаждането на Лушън до детектив Хънтър. Къде са тетрадките?

Карлос беше забравил, че подслушват телефона на Хънтър.

— В момента Робърт говори с директора Кенеди — отвърна той. — Именно по този въпрос.

— Добре — каза Уест. — Идваме.

Оперативната група за издирването на Лушън се беше настанила в кабинет в калифорнийския щаб на Маршалската служба на Съединените щати, който се намираше във федералната сграда "Едуард Ройбол" на Ийст Темпъл Стрийт. Сградата на Главното управление на полицията (ГУП) беше на Западна първа улица — само на една пряка и половина. Уест и Холбрук дойдоха пеша за две минути. След още една минута те минаха през проверката на охраната на ГУП и после се качиха на етажа на отдел "Обири и убийства". Когато нахълтаха в кабинета на Хънтър и Гарсия, двамата бяха облени в пот.

— Тетрадките — каза Уест, поемайки си дъх. — Къде са?

Хънтър току-що беше приключил разговора с Кенеди.

— При Ейдриън Кенеди в частната библиотека на НЦАНП — отговори той — в тренировъчната академия на ФБР.

— Трябва да ги видим — заяви Уест.

— Ами като гледам, ние сме в Лос Анджелис, а частната библиотека на НЦАНП е в Куонтико, Вирджиния, и освен ако нямате машина за телепортиране, бих казал, че задачата е невъзможна — възрази Гарсия, който се беше облегнал назад на стола си.

Хънтър се намеси, преди Уест да успее да отговори на коментара му:

— В момента директорът Кенеди събира екип, който да прегледа тетрадките. Той разбира колко трудна е ситуацията и ще ми се обади със списък какво са открили след… — Робърт погледна часовника си. — Четиридесет и две минути.

— Четиридесет и две? — Холбрук също погледна часовника си.

— Десет минути преди крайния срок — поясни Хънтър. — Това ще ни даде възможност да прегледаме списъка и да решим какво да правим.

— Директорът Кенеди и екипът му знаят ли какво да търсят? — попита Уест.

— Никой не знае — отговори Робърт. — Но идеята е да отбележат всичко, което може да е свързано с убиването на някого — метод на действие, почерк, тип жертва, място… нещо, което Лушън още не е опитал.

— И как ще разберат, ако попаднат на нещо, което той още не е опитал? — попита Уест.

— Няма как да разберат — отвърна Хънтър. — Затова ще направят списък на всичко, което намерят на страница сто трийсет и три. Ние ще решим какво да кажем на Лушън, когато отново се обади.

— Обаждането е проследено до района около пресечката на Флауър Стрийт и булевард "Уилшър" — намеси се Холбрук.

— Това е само на километър и половина от тук — отбеляза Карлос.

— Да, знаем — каза Уест. — Проверихме на картата. Изпратихме коли на мястото веднага щом го потвърдихме. — Той погледна часовника си. — Вече трябва да са там.

— Това е загуба на време и ресурси — заяви Робърт.

— Защо, детектив Хънтър? — попита Уест с предизвикателен тон.

— Защото нямаме представа как изглежда Лушън в момента — обясни Хънтър. — Дори ако все още е там и ви чака да се появите, вашите хора може да се сблъскат с него и пак да не го познаят.

— И тъй като сте гледали картата — добави Гарсия, — би трябвало да сте забелязали, че пресечката на Флауър Стрийт и булевард "Уилшър" е на по-малко от една пряка от централната метростанция на Седма улица, втората най-оживена метростанция в цял Лос Анджелис. Освен Юниън Стейшън, това е единствената метростанция в Лос Анджелис, която обслужва три станции на метрото. Ако е вървял, докато е говорел по телефона с Робърт, Лушън е стигнал до метростанцията още преди да приключи разговора, да не споменавам, че от онова кръстовище на булевард "Уилшър" има богат избор на автобуси, на които може да се качи.

— Тогава какво да правим? — попита Уест, който беше видимо разтревожен. — Нищо?

— За жалост — отвърна Хънтър и се приближи до кафемашината — в момента можем само да седим и да чакаме Ейдриън да ни се обади със списъка, който ще състави екипът му. Както казах, това е играта на Лушън. Той създава правилата, които ние трябва да спазваме, и всичко, което прави, е планирано. — Робърт си напълни голяма чаша кафе. — Лушън неслучайно е бил толкова близо до метростанция и различни автобусни маршрути, когато се обади. Искате ли кафе? — предложи той.

— Не, благодаря — отговори Холбрук.

Уест поклати глава.

— И аз не искам — каза Гарсия.

Хънтър взе чашата си и продължи:

— Има причина и защо Лушън е решил да раздели играта на две части.

— И каква е причината? — попита Уест.

— За да постигне именно това — отговори Хънтър. — Безсилие. Знаел е, че тетрадките му не са тук, в Лос Анджелис. Защо да бъдат? Те са иззети от ФБР, не от лосанджелиската полиция. — Той се върна на бюрото си. — Разделяйки на две части гатанката, или както там искате да я наречете, Лушън се уверява, че през следващия един час ние тук в Лос Анджелис няма да можем да направим абсолютно нищо, освен да седим и да чакаме. Като ни дава само шейсет минути, за да измислим отговор, той знае, че можем единствено да предадем предизвикателството на онзи, който е близо до тетрадките, но ние самите няма да ги видим с очите си. Ето защо сега не само че седим с вързани ръце, но и зависим от други да измислят отговор на въпроса на Лушън. Това е страшно безсилие, нали?

Уест прокара ръка по устата си, сякаш поглади въображаема брада.

Хънтър отпи глътка кафе.

— Щом Лушън иска да играе игра, тя ще бъде преди всичко психологическа. — Той погледна Уест. — Безсилието, което изпитвате сега, невъзможността да направите нещо — Лушън го е искал така. И най-лошото от всичко е, че… това е само началото. Ще стане по-лошо. Много по-лошо.