По следите на злото

22

Карлос Гарсия вече беше зад бюрото си, когато Хънтър отвори вратата на кабинета им в отдел "Свръхтежки убийства", който се намираше в дъното на етажа на отдел "Обири и убийства" в прочутата сграда на Главното управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Стаята беше малка, двайсет и два квадратни метра, и клаустрофобична, с един-единствен прозорец, две бюра, три старомодни шкафа, принтер, кафемашина и голяма бяла магнитна дъска до южната стена, но все пак беше отделена от останалата част на етажа на отдел "Обири и убийства" и ако не друго, поне ги изолираше от любопитни очи и неспирното жужене на гласове.

Хънтър затвори вратата. Гарсия погледна партньора си и се подсмихна.

— Предполагам, че е безсмислено да те питам дали си се наспал добре?

— Успях да поспя три часа — отвърна Робърт.

Гарсия кимна. Знаеше, че в случая с Хънтър три часа сън е добро постижение.

Робърт съблече якето си и включи компютъра си, но преди да има възможност да седне, вратата на кабинета им отново се отвори. Този път беше Барбара Нлейк, капитанът на отдел "Обири и убийства".

Блейк беше поела ръководството на отдела преди няколко години, след като я посочи един от най-награждаваните капитани в полицията, преди да се оттегли от длъжността, която бе заемал повече от петнайсет години. Решението да назначат жена на такъв важен пост ядоса много конкуренти, всичките мъже. Но Барбара Блейк беше свикнала да ядосва някои хора по време на кариерата си в полицията.

Въпреки че я посрещна доста голяма враждебност, когато оглави отдел "Обири и убийства", тя бързо си спечели слава на корав като камък, сериозен капитан. Барбара Блейк не се плашеше лесно. Освен това не търпеше глупостите и обидите на никого, включително на шефовете си в Главното управление на полицията, и не изпитваше абсолютно никакви угризения да вбесява високопоставени лица от правителството, властни политици и дори медиите, когато отстояваше нещо, което смяташе за правилно.

Само няколко месеца след като тя стана шеф на отдел "Обири и убийства", първоначалната враждебност започна да се разсейва и бавно, но сигурно Блейк спечели уважението и доверието на всеки детектив под нейното командване.

Барбара задържа отворена вратата на кабинета и Хънтър и Гарсия осъзнаха, че тя не е сама. Зад нея стояха двама високи мъже.

— Капитане — поздрави я Хънтър и кимна.

Гарсия направи същото, но се намръщи, когато забеляза двамата посетители зад нея.

— Робърт, Карлос — каза капитан Блейк и също кимна. Дългата й гарвановочерна коса беше прибрана назад и сплетена на изящна плитка на тила. Тя беше със светлосива копринена блуза, затъкната в добре скроена морскосиня тясна пола, и с черни обувки. Изразът на лицето й красноречиво говореше: Очаквахте това, нали?

Капитан Блейк изчака двамата гости да влязат в кабинета и затвори вратата.

— Това е маршал[13] Тайлър Уест — обърна се тя към детективите и посочи високия метър осемдесет и пет афроамериканец, който стоеше от дясната й страна.

Уест беше на четиридесет и няколко години, с военна подстрижка и невъзмутимо четвъртито лице. Носът му явно беше разбиван неведнъж и изразът в черните му очи беше съсредоточен, уверен и малко заплашителен. Идеално ушитият му костюм на тънки райета сякаш току-що беше взет от химическо чистене.

— А това е специален агент Питър Холбрук от ФБР — продължи капитан Блейк и се обърна наляво, където стоеше слаб и строен мъж, елегантно облечен, с умерен слънчев загар на кожата и тъмнокестенява коса, пригладена назад в стил Дракула.

Всички се ръкуваха и пръв заговори Тайлър Уест.

— Сигурен съм, че сте уведомени за какво става дума — обърна се той към Хънтър. Гласът му беше спокоен и плътен. — Аз съм маршал на Съединените щати, който ръководи операцията по издирването на Лушън Фолтър, а специален агент Холбрук оглавява екипа на ФБР, който е прикрепен към нас.

С периферното си зрение Робърт забеляза, че чертите на лицето на Холбрук се втвърдиха. Знаеше защо. "Прикрепен към нас" не беше същото като "съвместна операция".

— Разбрах, че вчера рано следобед сте получили телефонно обаждане от беглеца — продължи Уест. — Така ли е?

— Да — отговори Хънтър.

— И може ли да попитам защо веднага не се свързахте с нас? — Гласът на Уест стана още по-плътен, а изразът в очите му премина границата между съсредоточен и заплашителен.

Хънтър нямаше нищо против тона на гласа му или израза в очите му. Нищо от това не го вълнуваше.

Капитан Блейк, от друга страна, която не знаеше за телефонното обаждане, не изглеждаше много доволна. Тя отвори широко очи, когато чу новината, и след това стрелна с поглед Уест.

— Не беше необходимо да ви се обаждам — спокойно отговори Хънтър и най-после седна зад бюрото си.

— Как така не е било необходимо? — Уест озадачена повдигна вежди почти до тавана.

— Ейдриън Кенеди, директорът на НЦАНП — обясни Робърт, — седеше до мен, когато получих обаждането, което включих на високоговорител. Той чу целия разговор. След като Лушън затвори, директор Кенеди незабавно се обади на специален агент Холбрук и му съобщи всеки детайл. — Хънтър кимна към агента на ФБР, който сега беше застанал пред бюрото на Гарсия. — Ейдриън ни каза, че Холбрук ръководи екипа на ФБР в съвместното им разследване с Маршалската служба на Съединените щати.

Този път Робърт забеляза, че чертите на лицето на Холбрук омекнаха и устните му потрепнаха, когато сдържа усмивката си. На Хънтър му се стори, че току-що си спечели приятел.

— И така — продължи Хънтър, — вече знаех, че "оперативната група за издирване" е получила информацията за обаждането, включително откъде е било, секунди след приключването му. — Той повдигна рамене. — Да ви се обадя със същата информация би било безсмислено, не смятате ли?

— Почакай — намеси се капитан Блейк. — Обадил ти се е вчера?

— Веднага след погребението на специален агент Уилямс — отговори Гарсия вместо Хънтър.

Погледът на Барбара стана заинтригуван.

— И току-що чух, че каза нещо за мястото, откъдето е направено обаждането. Проследено ли беше? — попита тя.

Карлос погледна Хънтър, който кимна и отговори:

— Лушън се е обадил от международното летище на Лос Анджелис.

— Той е тук? — В гласа на капитан Блейк прозвучаха 80 процента изненада и 20 процента гняв. Тя отмести поглед първо към двамата новодошли и после към детективите.

— Защо мислиш, че в кабинета ни стоят двамата водещи агенти на тази операция по издирване, капитане? — попита Гарсия. — Едва ли е само заради едно телефонно обаждане.

Барбара прикова Уест и Холбрук с поглед, който можеше да среже стъкло.

— Не споменахте факта, че Лушън Фолтър е в Лос Анджелис, когато нахлухте в кабинета ми.

Уест повдигна рамене.

— Мислехме, че знаете. Откъде да знаем, че вашите детективи не общуват с капитана си?

Този път Блейк не хареса тона на гласа на Уест, още по-малко намека му.

— О, ние общуваме чудесно — отвърна тя. Гласът й придоби специфичен тон, който Хънтър и Гарсия познаваха много добре. — Онова, което не приемаме много добре, е…

Карлос се разположи удобно и сподави усмивката си. Имаше място на първия ред за шоуто, което предстоеше, но Робърт знаеше, че един сблъсък между капитан Блейк и старши маршал не е най-добрият начин да започнат деня.

— Можете да чуете обаждането, ако искате — побърза да се намеси той, прекъсвайки Барбара.

Всички погледи се отместиха към него.

— Записано ли е? — попита Уест.

Робърт извади мобилния си телефон и го сложи на бюрото.

Всички, с изключение на Гарсия се събраха около него.

— Можете ли да го свържете с тонколоните на компютъра? — попита Уест.

Хънтър кимна, включи тонколоните и пусна записа, който беше направил.

През следващите четири минути и половина в кабинета на Хънтър и Гарсия настъпи пълна тишина. Капитан Блейк, маршал Уест и специален агент Холбрук изслушаха с изключително внимание всяка дума, която каза Лушън. Никой не се обади. Едва когато свърши записът, Уест се оживи.

— И така — каза той, обръщайки се към Хънтър отново с враждебен глас, — ако разбрах правилно, а аз съм сигурен, че разбрах, вие сте знаели, че загадъчната бележка, намерена в килията на Лушън Фолтър в лечебницата на затвора, е била предназначена за вас, но сте решили да не ни предоставяте тази информация?

— Мислехме, че знаете — каза капитан Блейк.

Уест я изгледа изкосо.

Гарсия се усмихна.

— Само така, капитане.

— Наистина предположихме, че знаете — намеси се Робърт.

— И защо сте предположили така? — попита Уест.

— Защото директорът Кенеди знаеше — отговори Хънтър.

Обезпокоеният поглед на Уест се отправи към Холбрук, който изглеждаше малко объркан.

— Не знаех, че директорът Кенеди е наясно за кого е предназначена бележката — каза той с отбранителен тон. — Не ми е казвал.

Уест, изглежда, не повярва на отговора му.

— Какво значение има, ако сте знаели дали бележката е предназначена за мен, или не? — попита Хънтър и отново привлече вниманието на Уест към себе си. — Това не ви довежда по-близо до ареста на Лушън. Днес или вчера. — Той вдигна ръка да спре Уест, преди да има възможност да отговори. — Явно е било лоша преценка в комуникацията от наша страна и на ФБР, но нищо от това не е направено умишлено, маршал Уест. Повярвайте ми, като ви казвам, че всички ние искаме Лушън обратно зад решетките колкото е възможно по-скоро. Никой тук не играе игрички.

— Е, той играе игрички — отвърна Уест. — И се радвам, задето казахте, че всички ние искаме Лушън обратно зад решетките, защото играта, която иска да играе той, очевидно включва вас, детектив Хънтър. Затова, независимо дали искате или не, сега сте част от операцията по издирването му. — Уест сложи ръце на бюрото на Робърт и се наведе напред, докато лицето му се доближи на няколко сантиметра от детектива. — И наистина трябва да поговорим. И имам предвид… веднага.