По следите на злото

55

— Трудно беше — каза Гарсия, когато двамата с Хънтър най-после излязоха от срещата с кмета Ломбарди и директора на полицията Дейвидсън.

Робърт се съгласи мълчаливо.

От експлозията бяха минали осем дни и с всеки изминал ден оперативната група се отчайваше все повече, защото не напредваха с издирването. Онова, което обаче ги ужасяваше, беше, че Лушън сигурно щеше да се обади отново и не само за да им каже "здрасти".

— Добре ли си? — попита Карлос, защото ясно видя колко уморен е партньорът му.

— Да — отговори Робърт, но не много убедително.

— Бих попитал дали успяваш да поспиш, но въпросът ми ще бъде глупав, нали?

Този път Хънтър не отговори.

— Довечера Ана ще готви бакалоада. — Гарсия опита друг подход. — Защо не дойдеш да вечеряш с нас?

Бакалоада беше португалско ястие със солена пушена риба треска и зеленчуци. Беше много популярно в Бразилия и едно от любимите на Карлос. Той беше запознал Хънтър с бакалоадата преди няколко години и Робърт много хареса яхнията.

— Вкъщи нямам толкова уиски като теб — добави Гарсия, — но изборът е добър.

Хънтър погледна часовника си. Наближаваше шест вечерта.

— С удоволствие, но имам планове да се видя с Трейси довечера.

Отговорът му изненада и зарадва Карлос.

— О, чудесно. Как е тя?

— Добре, предполагам. Говорихме по телефона, но не съм я виждал след експлозията.

Карлос изобщо не се учуди. Знаеше колко много работа имат.

— Знаеш, че винаги може да я доведеш на гости, нали? — каза той. — Ана и аз я обожаваме. Тя е много забавна.

— Благодаря, признателен съм ти, но Трейси е успяла в последния момент да запази маса в тематичния бар-ресторант "Алиса в Страната на чудесата" в Алхамбра.

— О, знам го. Минавали сме с колата покрай него няколко пъти.

— Да, ресторантът се нарича "Заешката дупка" — отвърна Хънтър. — Честно казано, мислех да откажа, но щеше да ми бъде третият отказ за вечеря за осем дни.

— Не, не го прави, Робърт. По две причини: първо, наистина се нуждаеш от малко почивка.

Хънтър изкриви лице в гримаса.

— Да, виж, знам, че е трудно — съгласи се Карлос. — Знам, че приемаш нещата много по-лично от всеки друг. Случаят е особен, но ти знаеш не по-зле от мен, че трябва да се разсееш, макар и само за няколко часа. Не го ли направиш, ще прегориш.

Хънтър престана да го гледа накриво.

— И знам, че ако някой може да те разсее — продължи Гарсия, — това е Трейси.

Хънтър не можеше да не се съгласи.

— А коя е втората? — попита той.

— Моля?

— Ти каза, че има причини — напомни му Хънтър. — Разсейването е първата, а втората?

— Втората е не отлагай срещи с жени, Робърт.

Хънтър се засмя.

— Не, сериозно. — В тона на Карлос не прозвуча закачливост. — Не се шегувам. Тези неща са сериозни. Да откажеш нещо на жена е лош ход. Да отложиш среща за вечеря с жена в самия ден, особено когато тя е направила резервацията, определено означава "не, по дяволите". Повярвай ми, Робърт, това ги вбесява. Каквото и да ти казват. Да, може да кажат нещо от сорта… — Той преправи гласа си като женски. — Всичко е наред. Няма никакъв проблем. Естествено, че разбирам. Естествено, че не се сърдя. Ще го насрочим за друг ден. — И поклати глава енергично. — Не се хващай на тези глупости. Жената може да каже, че всичко е наред, и дори да си придаде вид, че няма проблем, но вътре в нея се отварят портите на ада.

Хънтър се засмя отново.

— Повярвай ми, Робърт. Аз съм женен мъж. Това вероятно е единственото, в което имам повече опит от теб. Не отлагай срещата.

— Няма — обеща Хънтър. — Само си помислих дали да не я отложа, но реших да не го правя.

— Добър ход — усмихна се Карлос на партньора си. — Е, гаджета ли сте официално?

— Не бих казал — отговори Хънтър. — Срещаме се от време на време, това е всичко. Устройва ни.

По свой избор Хънтър винаги беше живял сам. Нямаше съпруга. Нито гаджета. Нито деца. Не се беше женил и малкото интимни връзки, които бе имал, не бяха продължили по-дълго от няколко месеца, понякога много по-малко. Не защото беше трудно да си с него — поне той мислеше така — а заради напрежението и всеотдайността му като шеф на отдел "Свръхтежки убийства" на лосанджелиската полиция. Малко жени можеха да разберат и да издържат на изискванията на такава работа — късните нощи, ранните утрини, непрестанната опасност и отлагането на нещата в последната минута — но най-лошото беше постоянният мрак, в който живееше съзнанието му. Борбата със злото почти всеки ден не беше за всеки, но Хънтър трябваше да признае, че Трейси Адамс е различна. Тя наистина разбираше напрежението и всеотдайността, съпътстващи работата на Хънтър, много по-добре от всяка друга жена, която беше срещал. Може би защото Трейси също беше криминален психолог, или пък се дължеше на характера и личността й, но тези неща, изглежда, не й въздействаха.

— Я стига — каза Гарсия, долавяйки леко колебание от страна на Хънтър. — За всички е очевидно, че ти я харесваш и че тя също те харесва много. Освен това знам, че не си се срещал с друга, откакто се запозна с нея. Признай, че имате сериозна връзка.

— Не…

— Много си твърдоглав, знаеш ли?

Хънтър тръгна към стълбището.

— Твърдоглавият тръгва — подвикна Карлос. — Твърдоглавият, който сега има гадже.

Без да поглежда назад, Робърт му помаха за довиждане.

— Да… имаш гадже.