По следите на злото

4

Когато директорът Кенеди получи телефонното обаждане, с което го информираха за бягството от затвора, Лушън Фолтър вече беше преминал границата между Вирджиния и Тенеси и бързо се приближаваше към град Ноксвил. Целта му, поне засега, беше малка дървена барака край отдалечена мочурлива местност в Южна Луизиана, но Лушън знаеше, че най-лошото, което може да направи в момента, е да продължи да бяга. Той знаеше, че в затвора със засилени меки за сигурност "Лий" вече е вдигната тревога, ФБР и Главната прокуратура са уведомени и Маршалската служба на Съединените щати вероятно е мобилизирана. Лицето му сигурно не се беше появило в ранните сутрешни новини, защото нямаше достатъчно време произшествието да стигне до медиите, но скоро щяха да бъдат излъчени важни бюлетини с "извънредни новини", съобщаващи за бягството му, и до обяд снимката от ареста му щеше да се разпространи из цялата страна. Преди да продължи по пътя си, Лушън трябваше да промени външния си вид, при това драстично, и за тази цел се нуждаеше от някои неща, които в голям град като Ноксвил не би трябвало да е трудно да намери, но едно по едно. Преди да стигне до Ноксвил, той трябваше да зареже сребристия "Шевролет Колорадо", който караше.

Пикапът принадлежеше на надзирателя в затвора Мануел Варгас. След като уби всички в контролната стая в лечебницата, Лушън прибра дрехите, оръжията, портфейлите и ключовете на колите им. Когато се вдигнеше тревога, нямаше да им отнеме много време да осъзнаят, че е взел и превозното средство на единия надзирател. Лушън беше сигурен, че шевролетът "Колорадо" вече е обявен за издирване. Всяко ченге в страната щеше да търси пикапа. Той трябваше да се отърве от него, при това бързо.

Изведнъж, докато обмисляше възможностите си за избор, късметът му се усмихна. Вдясно от магистралата той видя зона за почивка и забеляза, че там беше паркирана само една кола — гарвановочерно "Ауди А6", един от по-новите модели.

— Опа, здрасти — каза си Лушън, изправи рамене, намали и зави в зоната за отдих. Докато се приближаваше към паркираната кола, той видя на шофьорското място жена, която говореше по мобилния си телефон. До нея не седеше никой. На задната седалка нямаше деца. Идеално.

Лушън спря пикапа през четири места за паркиране и бързо огледа околността. Не видя никого в храстите, в случай че жената имаше спътник, който спешно се е нуждаел от тоалетна. Той се подсмихна и отново насочи вниманието си към шофьорката на аудито. Жената, която беше вдигнала всички стъкла догоре, изглеждаше на четиридесетина години. Профилът й не беше особено красив — брадичката й беше твърде заострена, а носът — твърде закръглен. Черната й коса беше подстригана късо и хубаво. Беше облечена с тънко кафяво кожено яке.

За да не изглежда подозрителен, Лушън слезе от пикапа и се престори, че проверява гумите от лявата страна. През следващите двайсетина секунди той оглежда жената отдалеч. Ръката й с мобилния телефон закриваше устата й и не му позволяваше да чете по устните й, но изражението на лицето й, движенията на веждите и начинът, по който жестикулираше от време на време, предполагаха, че тя се кара с някого.

Лушън заобиколи пикапа, за да провери гумите от другата страна, като през цялото време наблюдаваше дали в зоната за почивка идват други превозни средства. Никое не намаляваше и не се отбиваше. Той отново погледна към аудито и видя, че жената вече не говори по телефона. Тялото й беше прегърбено напред, очите й бяха затворени и главата й беше наведена, подпряна на волана. Спорът, който беше водила по телефона, очевидно не бе завършил добре за нея.

Сега беше шансът му.

Лушън изтупа праха от ръцете си една в друга, погледна отражението си в едното стъкло на пикапа и колебливо се приближи до колата й.

Висок метър осемдесет и пет, той се наведе така, че жената да вижда лицето му.

— Извинете, госпожо.

Лушън беше майстор в превъплъщаването в различни самоличности. За частица от секундата можеше да възприеме всеки глас, акцент и интонация, които сметне за уместни. Докато говореше, гласът му звучеше гладко като кадифе и плътно, с хипнотично въздействие. Сега говореше с безупречен провлечен тексаски акцент.

Жената продължи да седи със затворени очи, опряла глава във волана. Лушън забеляза празното място за венчален пръстен на безимения пръст на ръката й. Леко вдлъбната бледа ивица кожа отбелязваше къде е бил пръстенът. Жената не отговори.

— Госпожо? — отново извика Лушън и почука на стъклото с кокалчето на показалеца на дясната си ръка.

Почукването, макар и леко, стресна жената. Раменете й се изправиха, дъхът й секна в гърлото й и тялото й непохватно се дръпна назад. Главата й рязко се обърна наляво и насълзените й сини очи се втренчиха в тъмнокафявите очи на Лушън.

— Наред ли е всичко, госпожо? — попита той. Изразът в очите му съответстваше на загрижеността в гласа му.

— Какво? — озадачено попита жената, без да смъква стъклото. Изглеждаше раздразнена, че я безпокои непознат.

— Много съжалявам — каза Лушън с очарователен, но извинителен тон. — Не искам да се натрапвам, но видях, че сте опрели глава на волана, а сега виждам, че плачете. Запитах се наред ли е всичко. Добре ли сте? Нуждаете ли се от глътка вода или нещо друго?

Жената мълчаливо се вгледа в непознатия, който стоеше до стъклото на колата й. Нямаше съмнение, че е привлекателен мъж — висок и мускулест, с изразени скули, пълни устни и волева четвъртита челюст. Очите му изглеждаха добри и изпълнени с проницателност, която тя веднага свърза със знания и опит. Тъмнокестенявата му коса беше достатъчно дълга, за да закрива ушите му. Брадата му беше гъста, но добре поддържана.

Очите на жената се отместиха от лицето на Лушън и се съсредоточиха върху дрехите му. Той беше с тъмносиня униформа във военен стил. На рамото на десния му ръкав беше зашита някаква голяма емблема, но тя не разбра какво точно пише на нея. На джоба на ризата му имаше табелка с надпис "М. Варгас". Дебел кожен колан опасваше кръста му.

— Ченге ли сте? — Очите на жената все още бяха забулени в мъгла на озадаченост и колебание.

Лушън разбра, че сега е шансът му да я накара да смъкне стъклото. Той посочи ухото си и леко поклати глава, сякаш комбинацията от смъкнатото стъкло и шумът, идващ от магистралата, блокираше гласа й.

— Извинете, какво казахте? — попита Лушън.

Това даде резултат, макар и донякъде, защото жената смъкна стъклото до половината и повтори въпроса си.

Лушън се усмихна стеснително.

— Не, не точно, госпожо. — И после леко изви тяло, за да може жената да прочете официалната емблема на дясното му рамо. — Аз съм надзирател във федерален затвор. Работя в "Лий". Всъщност смяната ми току-що свърши. — Той не й даде възможност да коментира. — Защо? Нуждаете ли се от полицейска помощ, госпожо? Затова ли сте спрели на това място за почивка? Ще им се обадя по радиопредавателя в пикапа ми, ако искате. Това ще ги доведе тук по-бързо от обикновено телефонно обаждане.

Лушън вложи точната доза загриженост в тона на гласа си и изражението на лицето си, за да успокои повечето съмнения на жената.

— Не — отговори тя. — Не се нуждая от полицията, благодаря. — Гласът й стана по-плътен от тъга. — Спрях тук, защото ми се обадиха по телефона. — Жената повдигна рамене. — Неприятна новина. Няма как да шофирам и… да плача едновременно.

Лушън й отправи различна, унила усмивка, предимно като награда, че е запазила чувството си за хумор по време на преживяване, което очевидно я беше наранило.

— Съжалявам да го чуя, госпожо. Мога ли да направя нещо, за да ви помогна? Искате ли вода? Може би десертно блокче? Захарта понякога е добра за здравето. Имам няколко блокчета в пикапа. — Той посочи с палец над дясното си рамо.

Жената смъкна стъклото до долу и отново се вгледа изпитателно в Лушън. И тогава той разбра, че е отслабил защитата й достатъчно, за да я преодолее. Видя, че жената вече не го възприема като непосредствена заплаха. Нямаше причина. Той беше хубав, учтив и говореше културно. Беше показал загриженост за здравословното й състояние. Лушън работеше като надзирател във федерален американски затвор и току-що беше предложил да се обади на полицията по радиопредавателя си, ако жената иска.

Веждите й се извиха нагоре.

— В момента се нуждая от нещо много по-силно от вода.

Лушън отново се усмихна.

— Разбирам. За жалост мога да ви предложа само вода… — Той замълча и се почеса по брадичката. — Или цигара.

Лушън вече не пушеше, но беше видял два пакета цигари в жабката на пикапа.

— Отказах ги преди две години — каза жената и наклони глава настрана. Изражението й стана замислено.

— Но знаете ли какво? — продължи тя. — Майната му. Отказах ги само за да угодя на онова лъжливо, негодно за нищо лайно. — Жената повдигна рамене. — Е, той може да си го начука. — Тя отново погледна Лушън. — Да, с удоволствие бих изпушила една цигара.

— Добре. Дайте ми минутка.

Лушън се завъртя на пети и извървя краткото разстояние между аудито и пикапа. Бръкна в жабката и чу, че вратата на аудито се отвори и затвори. Той спря усмивката си, преди да стигне до устните му. Когато се обърна, жената се беше подпряла на вратата на колата си и бе зареяла поглед някъде в далечината, встрани от магистралата. Лушън се приближи до нея, отвори пакета цигари, изтръска една и я предложи на жената.

— Благодаря — отвърна тя и сложи цигарата между устните си.

Лушън също си взе цигара и запали и двете. Разбира се, първо нейната.

Жената дръпна дълго и меланхолично от цигарата, затвори очи и чувствено наклони назад глава. Изражението й се отпусна и на лицето й се изписа удоволствие, което тя неволно издаде.

— О, боже мой! — възкликна жената и се втренчи в цигарата между пръстите си. — Колко е хубаво.

Лушън също дръпна от цигарата си, но не каза нищо. Без да се издава, очите му изследваха жената по-внимателно.

Тя беше висока метър шейсет и пет и със съблазнителни форми. Маникюрът й беше направен професионално. Дрехите и обувките й явно бяха от дизайнерски магазини, а на лявата й китка имаше часовник "Омега Констелейшън" за три хиляди долара.

Лушън погледна към магистралата. Все още никакви коли не намаляваха, за да влязат в зоната за почивка, но той отлично знаеше, че да си играе с късмета е много рисковано, и нямаше намерение да го прави.

— Да, знам — каза Лушън, заобиколи аудито и застана отпред. — Отказвал съм ги няколко пъти, но винаги започвам отново. И без това всички ще умрем, нали? По-добре ще е да се позабавляваме.

— Пуша за това — каза жената, дръпна още веднъж от цигарата и отиде при Лушън.

Той искаше точно това. Сега аудито ги скриваше от магистралата.

Тя се облегна на предния капак на колата си.

— Между другото, казвам се Алиша. — Жената протегна ръка. — Алиша Камбъл.

— Приятно ми е да се запознаем, Алиша Камбъл — отговори Лушън и стисна ръката й. — Аз съм Лушън. Лушън Фолтър.

Тя се намръщи на мъжа, който стоеше пред нея.

— Лушън Фолтър? — недоверчиво попита Алиша и кимна към табелката с името, зашита на ризата му. — Тогава кой е М. Варгас?

Лушън затвори очи за момент, сякаш търсеше нещо в себе си. Когато ги отвори, целият му външен вид беше променен. И щом заговори, гласът му беше спокоен като на религиозен учен, но акцентът от Тенеси, който използваше, беше напълно изчезнал. Очите му се втренчиха в нейните и онова, което Алиша видя в тях, я изпълни със страх.

— А, той ли? Не се тревожи за него. Той вече няма да се нуждае от униформата си. Никога повече. — Лушън намигна на Алиша и стисна ръката й с такава сила, че тя не можа да се освободи. — Така както и ти вече няма да се нуждаеш от колата си, Алиша… Никога повече.