По следите на злото

49

Нула цяло и две десети от секундата. По-бързо, отколкото може да мигне човешкото око.

Толкова време отне на мобилния телефон, който Лушън беше сложил в раницата, за да изпрати електрически импулс от батерията си по две тънки жички и в малка кутийка от сплав, която се намираше в средата на пластичния експлозив С-4. Кутийката от сплав, която беше напълнена с барут, беше детонаторът на бомбата.

Сам по себе си, детонаторът не беше нищо повече от малка бомба, поставена в голяма бомба.

Когато се възпламени, детонаторът произведе силна горещина, която вдигна температурата в сърцевината на пластичния експлозив С-4 до по-високи стойности, отколкото бяха необходими, за да го детонира.

БУУМ!

И взривът наистина беше мощен.

Експлозията се чу на няколко километра — чак до Бел Еър на запад и Гласъл Парк на изток, но интригуващият фактор беше, че никой в "Уиски Атенеум" не я чу.

Лушън беше поставил бомбата в метална кутия с размери трийсет на трийсет сантиметра. Самата кутия беше пълна със смесица от сачмени лагери от неръждаема стомана, иглени лагери и островърхи метални гвоздеи. В раницата, залепени с тиксо за страните на металната кутия, имаше две бутилки етанол от литър и половина. При възпламеняване етанолът гореше с температура на пламъка хиляда деветстотин и двайсет градуса по Целзий.

Композитната смес С-4 се взриви и промени състоянието си от твърдо на газообразно — силно възпламеним газ. Металната кутия, която беше запечатана с непромокаем уплътнител, мигновено се пръсна на стотици фрагменти с различни размери, които на свой ред обединиха сили със съдържанието на кутията и образуваха неизбежен смъртоносен облак от летящ метал, но това беше само половината на убийствената сила, събрана в бомбата на Лушън.

Освен това детонацията измести значителна маса въздух, която поради ускорението си стана изгарящо гореща. Нажеженият въздух влезе в контакт с двете бутилки етанол и образува втори смъртоносен облак, този път съставен само от пламъци. Двата облака се сляха и се уголемиха, докато се отдалечаваха от епицентъра, на взрива, като удвояваха размерите си с всеки петнайсет сантиметра, които изминаваха.

Повечето хора не осъзнаха, че ударната вълна, създадена от детонацията, действаше като торнадо и не само че унищожи всичко, което срещна по пътя си, но и засмука в ядрото си всички отломки, които беше създала вследствие на това разрушение — дървени и метални шрапнели от разбити маси и столове, парчета стъкла от бутилки и чаши, бетонни фрагменти от стени и колони и късчета кости и човешка плът от всички жертви — добавяйки всичко това към вече смъртоносния и бърз като светкавица облак от експлозията.

Разбира се, тъй като бяха най-близо до раницата на Лушън, двамата млади влюбени бяха поразени първи. Когато ударната вълна стигна до следващата маса, около която седяха трима студенти, убийственото кълбо беше нараснало десет пъти повече от първоначалния си размер.

Врящият облак от фрагменти засмука още смъртоносни отломки и частите от телата на тримата студенти и удари женената двойка, която седеше на метър и половина от масата на студентите. Те празнуваха факта, че след три дълги години съпругът най-после се беше преборил с рак на простатата.

Уголемяващият се облак продължи да се движи напред и когато се разпростря до групата мъже, които още обсъждаха снощния баскетболен мач, се беше разширил толкова, че обхващаше целия бар "Уиски Атенеум" от стена до стена и от пода до тавана. Поради разстоянието, което вече беше изминал — само шест метра дотогава — и големите препятствия, които беше срещнал по пътя си — маси, столове, човешки тела и други — динамичната енергия на разрушителното кълбо беше станала неравномерна, а това означаваше, че всеки от четиримата фенове на "Ел Ей Лейкърс" беше поразен с различна смъртоносна инерция.

Двамата зад бара — управителят и жената, която беше говорила по телефона с капитан Блейк — бяха погълнати от унищожителния облак, вече натежал от кръв и парчета човешка плът.

За по-малко от секунда след детонацията взривът удари фасадата на заведението, строши всички прозорци и разпръсна остатъците от енергията си в нощния въздух на Лос Анджелис, но математическите изчисления на Лушън за мощта на експлозията по отношение на квадратурата на бара бяха безупречни. Веднага щом взривната вълна излезе навън, енергията, останала в нея, беше само толкова, колкото да угаси няколко свещи на торта за рожден ден, нищо повече. Дори парчетата стъкло от разбитите прозорци не прелетяха повече от един метър.

Ударната вълна стихна.

Свърши работата си.

Нямаше какво повече да разрушава.

Нямаше кого повече да убива.

Таванът над епицентъра на взрива се беше срутил. Барплотът беше изтръгнат от пода и раздробен. В някогашния бар "Уиски Атенеум" не остана нищо освен развалини, отломки и смърт. Пространството се беше изпълнило с огън, запален не само от изгарящия въздух, създаден от ускорението на ударната вълна и силно възпламенимия етанол, който Лушън бе прикрепил към бомбата, но и от съдържанието на набелязаното място. Алкохолният градус на повечето бутилки зад бара беше средно четиридесет и повече.

Експлозията се разрази за нула цяло и две десети от секундата, но опустошенията от огъня тепърва предстояха.

В момента на експлозията в "Уиски Атенеум" имаше трийсет и двама души. Нула цяло и две десети от секундата по-късно двайсет и девет от тях бяха мъртви.

Трима души оцеляха от експлозията — две клиентки и един служител от персонала — и тримата по чист късмет, въпреки че на двете клиентки им провървя много повече, отколкото на служителя от персонала.

Двете клиентки не се познаваха, но отидоха в тоалетната в подходящия момент.

Оцелелият мъж, който беше един от тримата служители, които работеха в онази нощ, по ирония на съдбата беше отишъл в килера отзад, за да вземе бутилка "Мълчаливият мъж", защото беше свършило на бара. Причината двете клиентки да извадят по-голям късмет от него беше, че аварийният изход се намираше в дъното на коридора, който водеше към тоалетните.

След експлозията настъпи съвсем кратък момент на осъзнаване, бързо последван от абсолютна паника. Двете клиентки престанаха да пищят след една цяла минута. След още трийсет секунди мозъците им преодоляха първоначалния шок и те осъзнаха, че трябва да излязат през аварийния изход.

В крайна сметка, служителят от персонала, който беше отишъл в килера, не извади такъв голям късмет. Килерът на "Уиски Атенеум" представляваше среден по размери склад в далечния край на бара. Дотам се стигаше през врата в задната стена зад бара. Експлозията не затвори служителя в килера, но буйният огън го хвана в капан там. Нямаше как да излезе от склада и да мине през развалините на бара, без да се запали и да изгори.

Въпреки че използва ризата си, за да закрие носа и устата си, след по-малко от пет минути той изгуби съзнание от вдишването на пушек. Четири минути по-късно сърцето му спря да бие.

Служителят беше само на двайсет и една години.