По следите на злото

58

Лушън не се беше свързвал с Робърт Хънтър от осем дни, но не защото бездействаше. Тъкмо обратното. В утрото след експлозията вече беше започнал да организира следващия си ход. И този път смяташе да направи нещо много по-различно.

Начинът, по който се беше почувствал след бомбения взрив, не му хареса. Въпреки че чудовищният акт беше начинът му да каже едно голямо "да ви го начукам" на Хънтър, ФБР и Маршалската служба, той пак се категоризираше като убийство и попадаше в границите на научното му изследване да разбере чувствата и психическото въздействие, което има убийството върху съзнанието на извършителя.

Верен на начина, по който винаги извършваше "изследванията" си, след като приключи акта на убиването, Лушън каталогизираше чувствата си колкото е възможно по-скоро, за предпочитане, докато все още са пресни в съзнанието му и образите означават нещо за него. В онази вечер, след като се обади на Хънтър след експлозията, той се върна в хотелската си стая. Извади бележките си и записа всяка мисъл, всяко чувство и всеки спомен, свързани с взривяването… и онова, което установи, напълно го изненада. С изключение на екстаза от личната победа над Хънтър и властите, начинът, по който се почувства веднага след бомбения атентат, не го беше удовлетворил до степен, каквато не очакваше.

Не можеше да отрече, че беше развълнуван преди изживяването, но като се замисли, разбра, че вълнението му е било резултат от чувството за постижение, което изпита, след като направи мръсната бомба. Боравенето с С-4 и изработването на бомба с подръчни материали беше нещо, което не бе правил досега, и тъй като му беше за пръв път, знаеше, че е свършил отлична работа. Изчисленията му бяха точни като на математик и изпълнението му беше безупречно. Но щом се замисли за самия акт, а стана свидетел на всичко, защото стоеше на отсрещната страна на улицата срещу "Уиски Атенеум", когато позвъни на мобилния телефондетонатор, той не изпита гордост… нито въодушевление… или успокояващо задоволство.

Въпреки че беше влязъл в бара само няколко минути преди взрива и бе запаметил колкото можеше повече лица, не го обзе чувството на екстаз, което обикновено изпитваше по време и веднага след акта на убиване. Всичко беше безлично, някак далечно и сюрреалистично.

В онази нощ Лушън написа:

Гледайки как сградата се взривява и после избухва в пламъци, не почувствах нищо, както мислех и очаквах. Нека поясня, знаех, че това няма да бъде като нещата, които съм правил досега. За мен това беше различна концепция, различен подход — убиване от разстояние. Знаех, че няма да почувствам същото, но все пак се надявах да изпитам някаква радост — може би по-слаб вариант да се чувстваш Господ, но не почувствах нищо такова.

Докато стоях на отсрещната страна на улицата, си представих как ударната вълна на взрива разкъсва телата в бара, разпръсва частите им във въздуха като снаряди и облива с кръв помещението. Представих си колко удовлетворен бих се почувствал, ако бях видял с очите си как скоростта на движението на въздушната маса изгаря плътта им и я откъсва от костите. Не беше трудно. Ясно видях тези образи във въображението си, защото помнех лицата им… всичките… но това не ми донесе задоволство. Накрая се почувствах… измамен. Имах усещането, че съм свършил цялата подготвителна работа и цялото изследване, но че самото убийство е извършил някой друг.

Разберете, убиването е много личен акт, може би най-личният от всички човешки взаимодействия. Онова, което наелектризира кръвта във вените на убиеца и кара сърцето му да бие все по-бързо, е прекият контакт с жертвата и божествената връзка, която създава докосването. Да гледаш жертвата в очите, да чувстваш страха й, да усещаш мириса и вкуса му, да го притежаваш… няма нищо по-хубаво от това. Несравнимо е. Чувството е толкова силно, че те променя. Променя възприятията ти, мозъка, цялото същество. Тази вечер, въпреки че убих наведнъж повече хора, отколкото съм убивал преди, изобщо не изпитах това чувство. Нямаше тръпки по гърба ми, ускорен сърдечен ритъм, разширяване на порите или зениците, настръхване на кожата… нищо.

Преживяването беше валидно от изследователска гледна точка, но за мен това е акт на страхливец, от който се срамувам. Няма да го повторя.

Въпреки разочарованието Лушън не разсъждаваше върху спомена за никое от убийствата си повече от няколко часа, дори по-малко. Когато затвори тетрадката, вече имаше чувството, че някой друг е извършил бомбения взрив. До сутринта експлозията беше само тъжно заглавие във вестник.