По следите на злото

64

Наближаваше два следобед, когато Джеймс Мичъл спря пред едноетажната къща със синя фасада на две преки от мястото, където беше паркирал вана си. Тънките бели облаци, които украсяваха небето сутринта, бяха изчезнали и оставили чисто, ведро яркосиньо пространство високо над Лос Анджелис.

— Хубав ден да умреш — каза Мичъл, намести очилата си и огледа улицата. Всичко беше абсолютно неподвижно — никъде не играеха деца, нямаше движение на коли, никой не гледаше през прозореца си, никой не работеше в градината си и нямаше минувачи.

Носейки в ръка кутията с кексчетата, Мичъл тръгна по калдъръмената пътека, която водеше към предната врата на къщата. Стигна дотам, пое си дълбоко дъх, изтупа сакото на костюма си с лявата си ръка и натисна звънеца. Няколко секунди по-късно чу, че към вратата предпазливо се приближават стъпки.

Мичъл изправи рамене.

Шпионката на вратата се затъмни за момент, а после веригата се плъзна по жлеба и вратата се отключи. След това се отвори, доколкото позволяваше веригата, и през пролуката надникна женско лице, което се виждаше наполовина. Жената беше дванайсет-тринайсет сантиметра по-ниска от Мичъл. Поразителните й зелени очи зад очилата с черни рамки, които идеално подхождаха на сърцевидното й лице, бързо огледаха мъжа навън.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна с нещо? — Гласът й беше мек, приятен и успокояващ — като глас на разказвач в документален филм.

Мичъл долови леко ухание на лилии и ванилия, примесено с мириса на прясно сварено кафе, които се разнасяха от къщата.

— Здравейте, госпожо — каза той със спокоен и сърдечен тон. — Ужасно съжалявам, че ви безпокоя този следобед. Исках само да ви се обадя и да се представя. Казвам се Мичъл, Джеймс Мичъл, и съм новият ви съсед. — Той направи кратка пауза и повдигна вежди. — Имам предвид през три къщи. Номер петнайсет.

— А, така ли? — Жената беше искрено изненадана. Очите й инстинктивно се стрелнаха наляво, по посока на къща номер петнайсет. — Бързо я продадоха. Джоана и Албърт се изнесоха само преди един месец.

— О! — възкликна Мичъл, влагайки в тона си много убедително количество изненада. — Не го знаех, но да, вие сте права. Сделката наистина стана бързо. Влюбих се в къщата още първия път, когато я видях, и това беше фантастично за мен, защото нямам много време да обикалям и да разглеждам, затова веднага предложих цената, която искаха, и предложението ми беше прието още същия ден. — Мичъл се усмихна на жената. — Аз съм адвокат, затова… благодарение на привилегиите на професията успях да придвижа документацията много по-бързо от нормалното и договорът беше подписан преди два дни.

— Еха, наистина е било бързо — съгласи се жената. — Обзалагам се, че Джоана е много доволна. Тя много се тревожеше, че няма да намерят бързо купувач. Очевидно в момента пазарът не е толкова силен, колкото беше по-рано.

Нещата вървяха много по-добре, отколкото очакваше Мичъл. Жената доброволно се включваше в разговор. Мичъл изкусно го поддържаше.

— Абсолютно вярно, госпожо — потвърди той. — И честно казано, и аз доста се безпокоях, че няма да намеря бързо къща, която да ми хареса. Аз идвам от Ню Йорк и тъй като нямах много време да разглеждам — два, може би три дни на всяко пътуване — мислех, че ще се наложи да се задоволя с нещо, което не е съвсем каквото искам, само временно, но извадих късмет. Къщата е много красива и е точно каквото търсех. — Мичъл погледна към кутията с кексчета, която носеше. Време беше да премине към втората стъпка. — Между другото, тези са за вас — усмихна се той и предложи кутията на жената.

— О! — На лицето й за втори път се изписа изненада. — Почакайте.

Тя бързо махна предпазната верига и отвори широко вратата.

Чертите й бяха изящни и младежки закръглени бузи засилваха привлекателността й. Червената й коса беше дълга и падаше на вълни на раменете й. Носеше светлосиня рокля с редица облечени в плат копчета, която започваше между гърдите й и завършваше до пъпа. На врата й имаше верижка със сребърен медальон с формата на сърце.

— Това е само малък подарък, за да се представя — добави Мичъл.

Жената отвърна на усмивката му, взе кутията и отново го погледна.

— Много любезно от ваша страна. Благодаря. Признателна съм ви.

И в този момент Мичъл разбра, че е спечелил битката за доверието. Първоначалните опасения на жената, която беше открехнала вратата, бяха изчезнали. Сега той трябваше само да чака, докато тя го покани да влезе, и не се съмняваше, че това ще стане скоро.

— Удоволствието е мое — отговори Мичъл. — Но както виждате, не съм ги изпекъл аз. — Отново се усмихна стеснително. — Опитвам се да накарам новите ми съседи да ме харесат, не да ме намразят до края на живота си. Аз съм ужасен готвач — призна той. — Не мога да направя дори пуканки в микровълнова фурна.

Жената се засмя.

— Не може да сте толкова зле.

— О, такъв съм. Повярвайте ми. Безнадежден съм в кухнята.

— Не сте ли женен?

Лицето на Мичъл леко се намръщи.

— Бях. Всъщност това е една от причините да се преместя.

— О, много съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Не, моля ви, няма за какво да съжалявате — рече Мичъл, опитвайки се да звучи позитивно. — Така беше най-добре. Сигурен съм, пък и това не е единствената причина да се преместя. Предложиха ми страхотна работа в главната кантора на "Гибсън, Дън и Кръчър" в центъра на Лос Анджелис.

Жената се изненада за трети път.

— О! Те са от големите риби, нали?

Мичъл кимна и й предложи оживена усмивка.

— Да, наистина са от големите риби.

— Е, тогава поздравления.

Той леко кимна.

— Благодаря.

Жената погледна кутията с кексчетата, която й бяха дали, и неодобрително поклати глава.

— О, боже. Много съжалявам. Къде са добрите ми обноски? Искате ли да влезете? Току-що направих кафе и ще върви идеално с тези неща. — Тя кимна към кексчетата.

Той стреля. Той улучва.

Мичъл се поколеба за момент.

— Сигурна ли сте? Не искам да ви се натрапвам.

— Разбира се, че съм сигурна — уверено отвърна жената. — Моля, влезте. Настоявам.

— В такъв случай ще приема поканата ви с огромно удоволствие.

Мичъл последва жената и влезе в къщата й. Тя така и не забеляза тънката усмивчица на устните му, когато затвори вратата.