По следите на злото

32

Гарсия всъщност не тръгна да търси кафене, когато излезе от кабинета си, а слезе в столовата на Главното управление на полицията и седна сам на маса в далечния ъгъл. Зарея поглед през прозореца и се опита да не мисли абсолютно за нищо. Искаше да се махне от ситуацията, която се развиваше горе. Беше сигурен, че Робърт е прав и Лушън е планирал всичко до последния детайл — безсилието, безпомощността, чакането, психическото напрежение… всичко. Никой не можеше да направи нищо, освен да седи, да чака и да се надява, че Ейдриън Кенеди и екипът му ще си свършат работата. Размисълът за всичките "ако", "как" и "защо" не помагаше. Тъкмо обратното, отчайваше ги още повече, а това изобщо не им беше от полза.

По чиста случайност Карлос се върна в кабинета точно преди мобилният телефон на Хънтър да звънне.

Уест и Холбрук все още бяха там.

Уест беше седнал зад бюрото на Гарсия, а Холбрук стоеше до прозореца и трескаво пишеше съобщения на смартфона си.

Погледът на Карлос се спря на Уест.

— Удобно ли ви е? — иронично попита Гарсия и кимна към стола.

— Не съвсем — отговори Уест и изпъна гръб. — Трябва ви по-хубав стол, друже, но пак е по-свестен от сгъваемите столове, които предлагате на гостите.

Преди Карлос да успее да отвърне, мобилният телефон на Хънтър иззвъня на бюрото му и насочи вниманието на всички към него. Стаята потъна в дълбока тишина.

Уест веднага скочи на крака.

Холбрук престана да пише съобщения.

Робърт погледна екранчето — непознат номер. Смрази се и отмести поглед към часовника на стената. До крайния срок на Лушън оставаха четиринайсет минути и половина. Хънтър вдигна показалец, давайки знак на останалите да почакат, а после отговори на обаждането и го включи на високоговорител.

— Ало.

— Робърт, Ейдриън е.

Всички в кабинета въздъхнаха облекчено.

— Ейдриън? — попита Хънтър и се наведе напред на стола си. — Откъде се обаждаш? Телефонът ми не разпозна номера.

— Защото не е регистриран. Използвам стационарния телефон на библиотеката.

— Добре — съгласи се Хънтър, но обезпокоеното му изражение не се промени. Кенеди се обаждаше четири минути и половина преди крайния срок. — Подранил си. Състави ли списъка?

— Забрави за списъка, Робърт. — Въпреки мъничките високоговорители на мобилния телефон на Хънтър дрезгавият глас на Кенеди прогърмя в стаята.

— Да забрави за списъка? — Уест изпревари Хънтър и припряно се приближи до бюрото му. — Защо?

Намесата му спечели строгите погледи на всички, включително на специален агент Холбрук.

— Кой е този, по дяволите? — попита Кенеди, който също не прозвуча много доволно.

— Аз съм маршал Тайлър Уест, директор Кенеди — невъзмутимо отвърна Уест. — Както знаете, аз ръководя операцията по издирването. Е? Защо да забравим за списъка? Какво открихте?

— Робърт — каза Кенеди, който явно предпочиташе да говори с Хънтър, а не с Уест. — Ти беше прав, когато ни каза да броим листовете от двете страни, като на нормална книга. Правим всичко възможно и се опитваме слепешката да съставим този абсурден списък. Добавихме всичко, което сметнахме за уместно, и преди минута единият от кадетите ни попадна на определен текст към края на страница сто трийсет и три. — Кенеди се прокашля, за да изчисти гърлото си. — И това трябва да е, Робърт.

— Добре — каза Хънтър, преди Уест да успее отново да го прекъсне. — Слушаме. Какво е, Ейдриън?

— Ще прочета целия параграф, за да разбереш тревогата ми. — Последва кратко мълчание и след това Кенеди си пое дълбоко дъх. — След толкова много години — започна да чете той от тетрадката на Лушън — мога спокойно да заявя, че научното ми изследване ме научи на много неща за ума на психопата и по-точно така наречените "серийни убийци" — приливите и отливите, безразличието, желанието — списъкът е дълъг и сложен, но все още има някои… забранени граници, така да се каже, които не съм преминал, едната от които само защото нямах необходимите материали. Днес обаче най-после се сдобих с нещо, което търся от известно време. Нещо, което сега ще ми позволи да премина тази граница и да се осмеля да навляза в една цяла нова област… една цяла нова умствена нагласа. И ето го най-важното — подчерта Кенеди, преди да стигне до последното изречение. — Защото сега имам цял килограм, може би малко повече, военен клас С-4.