По следите на злото

66

Лушън имаше задълбочени познания за човешкия мозък, физиологията му и как реагира, когато се сблъска с най-големия от всички страхове — страха от смъртта. Той знаеше какви хормони ще произведе мозъкът и какви нервни импулси ще изпрати до останалите части на ялото, когато осъзнае, че животът свършва.

При повечето хора, с изключение на онези, които са специално тренирани за такива видове ситуации, логичното мислене престава да съществува и се заменя с елементарни електрически импулси. По тази причина човешките реакции стават основни и предсказуеми. Така например Лушън знаеше, че тъй като мозъкът на жената е усетил предстоящата заплаха от смърт и е разпознал движещата й сила като "липса на кислород", незабавно ще принуди мозъчния ствол (частта на мозъка отзад на врата, която контролира основните функции като дишане и будно състояние) да произведе поток от два основни хормона на стреса — норепинефрин и кортизол. Освен това ще изпрати "основен панически" електрически импулс до дихателната система на тялото и да й сигнализира да получи въздух по какъвто и да е възможен начин. Първият инстинкт на тялото, воден от този "панически" импулс и захранван от хормоните на стреса, щеше да бъде опит за дълбоко поемане на дъх, за да набави повече кислород, но това, разбира се, нямаше да има успех заради препятствието, което представляваше найлоновата торбичка.

В математиката на оцеляването по-малкото количество кислород означаваше по-силна паника. Заедно с това мозъкът на жената щеше да увеличи производството на хормони на стреса и да изпрати още по-настойчив електрически сигнал, който щеше да принуди сърцето й да бие още по-учестено и диафрагмата й да се свива и разпуска по-бързо. Дълбокото дишане веднага щеше да стане повърхностно и много по-отчаяно, но тъй като препятствието за дишането нямаше да бъде премахнато, това нямаше да има резултат и паниката на жената щеше да стане сляпа.

Това означаваше, че лишеният й от кислород мозък щеше да започне да губи връзка дори с паническите импулси, и затова Лушън знаеше, че може да пусне за момент найлоновия плик — докато завързва ръцете й зад стола — без да губи надмощието си над жената. След няколко секунди мозъкът и тялото й най-после щяха да осъзнаят, че препятствието не е премахнато, а само разхлабено на носа и устата й, позволявайки на белите й дробове да поемат много повече кислород.

След като завърза и обездвижи ръцете й, Лушън заобиколи стола и застана пред жената.

Главата й все още се мяташе наляво и надясно и това разхлаби още повече найлоновата торбичка. Въздухът бързо стигна до белите й дробове, но не намали паниката й.

— Дишай — с твърд глас заповяда Лушън.

Препятствието, което й пречеше да диша, страхът и сляпата паника не й позволиха да го чуе.

Лушън протегна ръка към найлоновия плик и го изхлузи от главата й.

— Дишай — отново заповяда той.

Мозъкът й най-после осъзна, че препятствието го няма.

— Дишай.

Накъсаното й отчаяно дишане най-сетне стана по-дълбоко и много по-равномерно.

— Точно така, хубаво и бавно… Вдишвай през носа… — Лушън си пое дълбоко дъх като пример, докато показваше с ръце. — Издишвай през устата. Знаеш как да го направиш.

Жената се подчини. Широко отворените й, объркани и ужасени очи го погледнаха. Колкото и да се мъчеше, мозъкът й не можеше да проумее какво се случва.

— Сигурен съм, че искаш обяснение, нали? — попита Лушън.

Жената беше толкова вцепенена, че не можа да отговори, нито дори да кимне. В момента можеше само да диша и гърдите й се повдигаха и отпускаха в бърз и много странен ритъм.

— Разбира се, че искаш — отговори Лушън на собствения си въпрос, направи пауза и после започна да обяснява: — Онова, което в момента се случва с теб, е много елементарно. Веднага щом блокирах притока ти на кислород — той вдигна дясната си ръка и показа найлоновия плик, — мозъкът ти усети опасност, най-страшната опасност от всички: "заплаха за живота". Заедно с това група неврони в мозъчния ти ствол незабавно започна да произвежда норепинефрин и кортизол — два хормона на страха. Тези два хормона заедно са известни като адреналин. Невроните в мозъка, за които говоря, имат дълги, тънки израстъци, познати като аксони, протягат пипалата си в мозъка и освобождават адреналин навсякъде и едновременно.

Страхът в очите на жената се забули от още по-голямо объркване.

Какво прави този психопат? Изнася ми лекция по биология?

Лушън забеляза съмнението в очите й, но въпреки това продължи. Обичаше да обяснява какво ще направи на жертвите си или какво им се случва физически и психически. Това неизбежно засилваше страха им, а засиленият страх увеличаваше удоволствието му.

— Адреналинът се вмества в пространствата между невроните. Това се нарича синапс. След това сграбчва следващия неврон и иска помощ. Този неврон иска помощ от следващия неврон, който на свой ред иска помощ от следващия, и така нататък. Затова, общо взето, адреналинът е химически куриер и предупреждава мозъка за настояща и неминуема опасност. После мозъкът изпраща до останалата част на тялото нервни сигнали, които мълниеносно стигат до кардиостимулаторните клетки в стените на сърцето и го карат да работи по-бързо и да подготвя тялото за действие. Надбъбречните ти жлези се активират и също освобождават адреналин, но този път в много, много по-големи количества и директно в кръвоносната ти система. Когато стигне до белите ти дробове, адреналинът се прикрепя за рецепторните клетки. Функцията му там е да разшири дихателните пътища, за да доставят повече кислород и да зареждат с енергия мускулите и мозъка ти, така че да можеш да се бориш или да избягаш, и там е големият ти проблем.

Дишането на жената се беше нормализирало.

— Въпреки че се разшириха — продължи Лушън — дихателните ти пътища не можеха да поемат повече кислород. Всъщност поемаха по-малко, защото аз блокирах притока ти на кислород. Това обърка мозъка ти, който очакваше по-голямо количество кислород, но получи по-малко. И тогава мозъкът ти осъзна, че губи битката за живот.

Последното изречение заби нов кинжал на страх в сърцето на жената.

Лушън я погледна.

— Но защо ти обяснявам всички тези безполезни неща? Ти вече ги знаеш, нали?

Жената все още не беше в състояние да реагира. Ужасеният й мозък се мъчеше да разбере абсурдния сценарий, в който беше въвлечена.

— Поне би трябвало да е така, като имам предвид големия брой учебници по психология в библиотеката ти. Но все едно, това не е обяснението, което търсиш, нали? Ти всъщност искаш да знаеш защо съм дошъл. И защо ти причинявам това.

Жената преодоля страха си и най-после съумя да кимне. Направи го веднъж и много неуверено.

— Е — отговори Лушън, наведе се и зашепна в ухото й: — Дошъл съм поради една-единствена причина, най-сладката от всичките… отмъщение.

Тя намръщи чело.

— Да, знам — рече Лушън. — И не те обвинявам. Имаш пълното право да си объркана, защото истината е, че отмъщението ми няма нищо общо с теб. Ти си само злочест страничен продукт. Но въпреки това… убиецът трябва да направи онова, което прави един убиец, нали?

Очите на жената се напълниха със сълзи, но преди паниката отново да завладее тялото й, Лушън я зашлеви през лицето толкова силно, че главата й отхвръкна назад, удари се в облегалката на стола и я дезориентира напълно. От устата й се разхвърчаха пръски кръв. Няколко капки попаднаха върху челото и дясната буза на Лушън. Жената извика от болка и ужас и той бавно избърса кръвта с показалеца на лявата си ръка, а след това го доближи до устните си. Езикът му изскочи от устата като змийски и облиза върха на пръста му.

— Кръвта ти е сладка на вкус — отбеляза Лушън и после сграбчи двата й крака, стегна ги със свинската опашка и обърна глава, за да погледне към кухнята. — Обзалагам се, че имаш невероятни ножове там, нали? Може би дори касапски сатър? Те са любимите ми.

Жената отново го погледна и той видя, че зениците й се разширяват от страх. От задния си джоб Лушън извади дълъг прозрачен найлонов гащеризон.

— Това е единственият костюм, който имам — обясни той, докато нахлузваше гащеризона върху дрехите си. — Не искам да се изцапа, нали разбираш за какво говоря?

Устните на жената се разтвориха, за да издадат писъка, който беше заседнал в гърлото й от една минута, но Лушън го очакваше. Преди гласните й струни да произведат някакъв звук, десният му юмрук се заби в стомаха й с невероятна сила и точност и изкара въздуха от дробовете й. Вместо писък от устата й излезе повръщано. Кексчето, което току-що беше изяла, сега в течна форма, се разплиска върху дрехите й, стола и пода. Лушън също беше изпръскан, но найлоновият гащеризон предпази костюма му да не се изцапа.

— Не бих те посъветвал да пищиш — каза й Лушън. — Това може да е изключително болезнено за теб.

Жената се изкриви от мъчителна болка и се закашля.

— А сега ще отида за ножовете. — Лушън се усмихна. — Не ходи никъде. Връщам се веднага.