По следите на злото

57

В онази сутрин Трейси беше отишла пеша на училище, както правеше всеки делничен ден. За да избегне част от обидите, тя изчисляваше времето така, че да стигне до училището само секунди преди да удари звънецът за първия час, но беше невъзможно да ги избегне всичките.

— Откачалката идва! — каза някой, докато Трейси минаваше покрай група момичета.

— Забравила си ковчега си, Мортиша Адамс — извика друга и всички избухнаха в смях.

Трейси не позволяваше закачките да я ядосат, но в онова утро, когато стигна до портите на училището, я спря Тревър Дарнел, много срамежлив и тих деветокласник, който винаги седеше на последния чин, обядваше сам и рядко говореше с някого.

— Здравей — каза той, когато Трейси се приближи до главната сграда на училището. Двамата не бяха разговаряли дотогава.

— Здравей — отвърна Трейси и леко кимна.

Въпреки че беше само на петнайсет години, Тревър Дарнел вече беше висок метър и осемдесет и изглеждаше като великан до Трейси, която беше само метър шейсет и пет.

— Харесвам новия ти стил — тихо каза Тревър. — Харесвам прическата и грима ти. Страхотни са.

Трейси искрено се изненада, не само от комплимента, но и от факта, че Тревър говори с нея.

— Благодаря. Много мило от твоя страна да го кажеш. Признателна съм ти.

— Виждал съм те — продължи Тревър. — По-рано не се обличаше така.

Трейси не знаеше какво да отговори.

— Подхожда ти. Наистина — косата, гримът, дрехите, всичко — но най-хубавото в новия ти външен вид е, че си такава, каквато си.

Трейси се намръщи, като чу тези думи. Точно това й беше казала майка й преди две седмици.

— Това ми харесва — добави Тревър. — Много ми харесва. Много малко хора тук имат смелостта да бъдат такива, каквито са, наистина да бъдат себе си, включително аз. Бих искал да имам куража да съм като теб, но родителите ми никога няма да го позволят. — Той отмести поглед встрани за момент и после отново се втренчи в очите на Трейси. — Освен това забелязах, че приятелките ти те отбягват, откакто промени външния си вид.

Трейси започна да се чувства неловко.

— Не се тревожи — продължи Тревър. — Те губят.

В тона му имаше искреност, която тя не очакваше да чуе. Имаше и нещо странно и зловещо, което я накара да потрепери.

В същия момент, за нейно облекчение, удари звънецът за първия час.

— По-добре да тръгваме — каза тя. — Ще закъснеем.

Но когато Трейси се опита да мине покрай него, Тревър пристъпи към нея и препречи пътя й.

— Моля те, недей — каза той.

Тя го погледна озадачено.

— Какво недей?

— Моля те, не влизай в час — отговори Тревър. — Не и днес. Няма да искаш да си в час днес. Повярвай ми.

Трейси не можа да определи какво видя в очите на Тревър, но знаеше, че никога не е виждала такова нещо.

— Отиди си вкъщи. — Тревър направо я умоляваше. — Днес ти си твърде страхотна, за да си на училище.

Трейси не знаеше какво да направи. Краката й сякаш бяха парализирани.

— И моля те, никога не се променяй — добави Тревър. — Не преставай да бъдеш такава, каквато си, каквото и да говорят хората… каквото и да искат. Бъди такава, каквато си. Винаги бъди себе си.

С тези думи той се обърна и влезе в сградата на училището. Тежката му раница беше преметната на лявото рамо.

Трейси застана неподвижно за момент, докато в главата й нахлуваха куп налудничави мисли, но една от тях преобладаваше над другите.

Тя почувства, че дланите й се изпотяват, сърцето й ускорява три пъти ритъма си и че някъде между гърдите и гърлото й се стяга възел. Въздухът около нея се сгъсти и беше невъзможно да диша.

Без да знае откъде намери сили, Трейси изведнъж побягна. Тичаше бързо като вятър, но не към дома си. Тя влезе в училището и хукна като луда по коридора. Отправи се към една от стаите на горните класове, където баща й преподаваше американска история.

Джордж Адамс приключваше с проверката на присъстващите ученици, когато Трейси отвори вратата на класната стая и нахлу вътре като ураган, стряскайки всички, включително баща си.

— Трейси? — попита той и леко наклони глава надолу, за да погледне над очилата си за четене. — Защо не си в час, млада… — И тогава Джордж Адамс забеляза изражението на лицето й — неподправен страх. — Трейси, какво има?

Когато Трейси си пое дъх и точно преди думите да се отронят от устата й, в коридора проехтяха първите изстрели на автоматично оръжие.