По следите на злото

60

Старият склад наистина беше идеален за онова, което си беше наумил Лушън. Единственият проблем беше, че дотам се стигаше трудно с обществения транспорт или пеша. Трябваше му превозно средство, достатъчно голямо, за да пренася материали и машини. Нищо много тежко. Нищо, което да не може да превози един обикновен пикап, но се нуждаеше от превозното средство незабавно, да го плати в брой и да не му задават въпроси — а това не беше особено трудно в Града на изгубените ангели.

В утрото след взрива Лушън прекара близо час в кафене с интернет в Линуд и търси превозно средство, което да отговаря на потребностите му. Намери няколко наблизо, уговори си три срещи и накрая купи второто, което видя — ван "Додж Рам", модел 1998 година — не защото беше в по-добро състояние от другите два, а защото собственичката, много мила седемдесет и шест годишна латиноамериканка, която живееше в Парамаунт, не поиска да види личната му карта и предложи да измие вана, ако Лушън реши да го вземе.

Това го накара да се засмее на глас и го спечели.

— Не е необходимо — каза той на възрастната жена. — Ще го взема такъв, какъвто е. Харесва ми мръсен.

— Да, и на мен — отвърна тя и го накара да се разсмее още по-силно.

Лушън плати на жената, не подписа нищо, взе ключовете на вана и щастливо го подкара.

По пътя към новото си скривалище той спря и се отби в няколко магазина, за да купи оборудването и материалите, от които щеше да се нуждае, за да пристъпи към последния етап на плана си за отмъщение. Можеше да купи всичко само от един магазин, но не беше необходимо да рискува озадачени погледи, особено в утрото след експлозията. Разделянето на покупките между пет магазина изглеждаше най-логичното и безопасно нещо, което можеше да направи.

Лушън стигна до изоставения склад, паркира вана отзад, напълно скрит от чужди погледи, и се залови за работа.

Първата задача в списъка му беше: "Да се отърва от проклетата миризма в офиса".

За тази цел беше купил два галона силен антибактериален препарат за почистване на подове, две големи метли, голям парцал с дръжка за бърсане на пода, чифт гумени ботуши, няколко маски за уста и нос за еднократна употреба и дебели гумени ръкавици.

Той изнесе мебелите от стария офис и започна да чисти и да търка.

Беше избрал ароматизиран препарат за почистване на пода, а не обикновена концентрирана белина, защото искаше да премахне противната смрад на кисело. Белината само щеше да замени една гадна воня с друга, от която щеше да го заболи главата.

Той търка пода на двата офиса три часа, но когато приключи, вместо раздиращата ноздрите миризма, от която от очите му потекоха сълзи преди няколко дни, въздухът се изпълни с приятно ухание на лимон.

Следващата точка в списъка му беше да пренареди офис пространството. За тази цел използва разглобяемите прегради от горния етаж и големия брой дъски, останали в стария склад. От магазините беше купил няколко различни машинни триона и три преносими, захранвани с бензин мощни генератора, които направиха рязането на дъските най-лесната работа от всички. След няколко дълги часа на прозорците без стъкла бяха заковани дъски, вратата бе укрепена и офис пространството на двата етажа беше преразпределено.

Третата задача в списъка на Лушън беше несъмнено най-сложната и трудоемката от всички. За да компенсира липсата на още две ръце, защото в идеалния вариант работата беше за двама души, той трябваше да импровизира и приспособява. Отне му близо два дни да я свърши, но накрая постигна желания резултат.

След като най-после приключи със списъка, Лушън беше свободен да започне с онова, което повечето криминолози наричат "фазата на убийството", макар че той предпочиташе да я нарича "фазата на екстаза".

Според криминалния психолог Джоел Норис, който беше извършил задълбочено изследване на осъдени брутални убийци през 1988 година, имаше седем фази, през които преминава мисловният процес на серийния убиец — фаза на аурата, фаза на тролинг (търсене на жертва и място), фаза на ухажване, фаза на залавяне, самото убийство, фаза на тотема и фаза на депресия.

"Научното изследване" на Лушън противоречеше на учението на Норис, като доказваше, че в съзнанието на серийния убиец някои от тези фази се развиват много по-различно от начина, по който ги описва Норис, или изобщо липсват. В случая с Лушън фазата на самото убийство винаги го изпълваше с въодушевление, караше сърцето му да бие по-бързо и изпълваше вените му с адреналин и мозъка му с ендорфин, допамин и серотонин. Беше като прилив на вълшебен наркотик. От гледната точка на серийния убиец "научното изследване" на Лушън преименуваше тази фаза на "екстаз" и този път, предвид това, което беше намислил, той очакваше фазата на екстаза да го изпълни с повече удоволствие от всякога.

Ако Хънтър мислеше, че взривяването на обществено място и смъртта на трийсет невинни души е чудовищен акт, тогава онова, което му готвеше Лушън, щеше да бъде като оживяване на самия Сатана.