По следите на злото

59

Лушън обикновено правеше почивка между убийствата или, както ги наричаше — "темите на научното изследване". В миналото прекъсванията варираха между трийсет дни и една цяла година и през това време той решаваше каква ще бъде следващата му "тема" и в кой щат и град ще извърши изследването. Щом определеше тези неща, избираше жертвата — понякога внимателно, друг път не толкова — и събираше колкото може повече информация за нея. Този път обаче нямаше да има дълга почивка между убийствата. Не беше необходимо.

През последните три години и половина Лушън беше прекарал всяка минута на всеки ден, мислейки за отмъщение и какво ще направи, щом излезе от затвора. Планирането вече беше приключило. Оставаше му само да запълни празните места на няколко дребни детайла и щеше да бъде готов отново да нанесе удар. И сега беше готов.

В утрото след експлозията Лушън напусна западналия хотел в Линуд, където беше отседнал, и се отправи към новото си скривалище, което беше открил преди два дни.

Обикновено почистваше старателно стаята, в която беше живял, и не оставяше абсолютно нищо, нито дори пръстов отпечатък или косъм, но този път не се налагаше да го прави. Не беше необходимо да крие самоличността си.

Преди той беше неизвестен за властите и не беше смятан за заподозрян в никакво разследване. Сега беше беглец и самоличността му вече не беше тайна. Полицията, ФБР и Маршалската служба знаеха точно кого търсят, но не можеха да го намерят.

Новото му скривалище беше изоставена порутена сграда в покрайнините на Алтадина — малък квартал на двайсет и три километра от центъра на Лос Анджелис, който се намираше между Пасадина и Националния природен парк "Анджелис".

Преди няколко дни Лушън прекара няколко часа, разглеждайки карти в Гугъл. Търсеше подходящо място за онова, което беше намислил. Знаеше, че трябва да намери ново скривалище по-скоро, отколкото по-късно, където да бъде сам и да работи необезпокояван, без съседи; място, където никой няма да го види кога влиза и кога излиза, и където може да държи жертвата в плен, ако иска; и от сградите, които видя, постройката, сгушена в самия край на тиха нежилищна улица, изглеждаше идеална.

От едната страна на сградата — която беше неизползван склад — имаше пустеещ парцел, а от другата — гъста растителност, която водеше към гората на Националния природен парк "Анджелис". Оградата от тежка желязна мрежа, която опасваше имота, все още беше на мястото си, но две секции бяха сритани и скъсани и това позволяваше не особено труден достъп до постройката.

През пукнатините от вътрешната страна на оградата и между изкривените и неравни бетонни плочи на земята бяха поникнали трева и плевели.

Тъй като беше бивш склад, сградата имаше само няколко прозореца, всичките малки, без стъкла, и високо над земята — твърде високо, за да ги достигне някой. Съдейки по строшените стъкла, Лушън предположи, че вероятно са ги изпочупили хлапета, за да се упражняват да хвърлят камъни по мишена.

Външните стени някога явно са били бели, но силното калифорнийско слънце и прочутите обилни дъждове в Лос Анджелис отдавна бяха повредили боята и я бяха напукали и олющили. Това обаче нямаше значение. По-голямата част на сградата беше украсена с графити, които, колкото и да беше странно, също изглеждаха стари и избелели.

Лушън записа адреса и два дни преди бомбения взрив, в ранните часове на утрото, реши да огледа имота.

Сградата, която беше дълга единайсет и широка осем метра, приличаше на самотен хамбар със скосен метален покрив и огромните плъзгащи се входни врати, ръждясали и тежки, въпреки пронизителното скърцане с малко по-силно от нормалното бутане се отвориха чудесно и Лушън не срещна никакви проблеми да влезе в имота.

Слънцето беше озарило нощното небе. През счупените прозорци най-горе бавно бяха започнали да проникват лъчи светлина, които се пресичаха в интересни ивици, изпълнени с танцуващи прашинки, изглеждащи като живи.

Мястото миришеше така, както изглеждаше — на старо, занемарено и запустяло — както и на мухъл, прах, урина и застояла пот. Повечето хора биха се задавили от тази смрад, но Лушън долови и друга миризма. Нещо не толкова натрапчиво. Нещо малко по-познато. Нещо, което не можеше да определи.

Той застана на прага, докато се приспособяваше към миризмите и оглеждаше обстановката.

Точно както очакваше, вътрешността на стария складов хангар се състоеше предимно от голямо отворено пространство, където лесно можеше да се поберат най-малко три моноплана, но в дъното, вляво, беше преградена доста голяма секция, която приличаше на главния офис на склада. Офисът имаше втори етаж, до който се стигаше по спирални външни стълби от дясната страна.

— Това може да послужи — измърмори под носа си Лушън.

Нещо друго, което беше очаквал да намери вътре, беше значително количество боклуци и отломки. Имаше ги, но не толкова много, колкото мислеше. Освен счупени стъкла от прозорците горе Лушън откри няколко листа картон от кашони, мръсни дрипи на петна, използвани презервативи, изхвърлени спринцовки и огромен брой солидни дъски с различни размери, някои счупени, други непокътнати. И тогава го осени прозрение. Познатата миризма, която не можеше да определи, беше на стърготини и дърво. Подобната на хангар сграда беше склад за дървен материал. По следите на пода Лушън лесно разпозна къде са били някога рафтовете и индустриалните настолни триони.

Той безпроблемно влезе в стария главен офис в дъното на хангара. Вътре към задушаващата миризма отвън се добави нов, кисел нюанс и се засили, принуждавайки го да вдигне яката на ризата си и да закрие носа и устата си. Въпреки че това малко помогна, очите му пак се насълзиха.

— Ще трябва да направя нещо за тази воня — каза си той. — Тук е непоносима.

Бившият офис беше удобно просторен, с големи квадратни прозорци, обърнати към отвореното пространство на етажа, и всичките без стъкла. Собствениците бяха оставили много от мебелите — две бюра, шест стола, три шкафа с различни размери и голям метален стелаж с рафтове, който заемаше почти цялата стена. Едното бюро и три от столовете бяха счупени — нямаха достатъчно крака. От единия шкаф липсваха две чекмеджета, но всичко друго изглеждаше наред.

Голямото офис пространство горе — същото като на долния етаж — беше разделено на четири работни стаички с разглобяеми прегради от композитен материал. Там бяха оставени още мебели, два стационарни телефона, голяма коркова дъска, монтирана на стената, счупена кафемашина и две стари пишещи машини "Ремингтън". Дъските на пода малко скърцаха, но бяха много солидни.

Лушън слезе на главния етаж на склада и спря. Не можеше да повярва, че е намерил такова идеално място, и доколкото разбра, нямаше с кого да се бори за него.

В огромен град като Лос Анджелис изоставените сгради, особено големите, като неизползвани складове, привличаха доста скитници и бездомници, но освен използваните презервативи и изхвърлените спринцовки Лушън не забеляза знаци, които да показват, че мястото се използва постоянно от някого.

— Идеална е — каза си той, докато излизаше от голямата сграда и плъзгаше вратите, за да ги затвори.

Складът му трябваше само за две седмици, може би дори по-малко, докато финализира плана си… отмъщението си. След това щеше да изчезне и повече никой нямаше да чуе за него.