По следите на злото

42

Лушън спря пред странната сграда и се усмихна на постижението си. Знаеше колко умен е Робърт Хънтър, но той беше направил добър избор.

Гатанката беше вярна. Всеки ред и всяка дума бяха истина. И Лушън знаеше, че Хънтър няма да се досети за всичко навреме. Не и за шейсет минути, колкото и умен да беше.

Часът беше 19:56. До крайния срок оставаха деветнайсет минути. Деветнайсет минути, преди Лушън да освети небето над Лос Анджелис със собствена фабрична марка фойерверки. И какво шоу щеше да бъде само. Вярно, нямаше да може да гледа жертвите в очите. Нямаше да може да види паниката, изписана на лицата им, нито да почувства страха им, докато животът напуска телата им, но все пак мисълта, че с устройство, което беше направил сам, може да донесе смърт на много хора наведнъж, го изпълваше с неописуемо въодушевление.

Мястото все още не беше пълно, но продължаваха да идват хора.

Лушън реши да чака навън една-две минути. Нямаше да може да гледа в очите на жертвите, докато умират там вътре, но със сигурност можеше да види нищо неподозиращите, щастливи лица на някои, изпълнени с надежда и любов, докато влизаха вътре. Лица, които след двайсет минути нямаше да съществуват.

Две от тези лица принадлежаха на млада двойка, която току-що пресече улицата и влезе в сградата. Бяха се прегърнали през кръста и на устните им цъфтяха доволни усмивки. Докато минаваха покрай него, Лушън се запита каква ли ще бъде реакцията им, ако се опита да спаси живота им. Какво ли биха казали, ако се приближи до тях и ги предупреди да не влизат вътре тази вечер? Какво ли биха направили, ако им каже да се върнат, да си отидат у дома и да бъдат щастливи заедно?

Щяха ли да се вслушат в съвета на един съвършено непознат?

Щеше ли молбата му да им се стори странна и да ги накара да спрат и да се замислят, или нямаше да обърнат внимание на думите му?

Поредният луд от улицата, който вероятно иска малко дребни монети.

Двамата влюбени влязоха вътре, седнаха вдясно в отсрещния край и Лушън остави блуждаещите си мисли да се разсеят. Той наблюдава още няколко човека, които влязоха в сградата, а после намести очилата на лицето си и взе раницата си, която беше на земята в краката му.

Време беше да влезе вътре.

Може би защото вече си бе наумил, че двамата млади влюбени няма да го послушат, ако се опита да спаси живота им; или заради отвратителния сладникаво-сантиментален начин, по който те се гледаха, но Лушън реши да постави раницата си колкото може по-близо до двойката. Тя щяха да умрат първи.

Да, помисли си той, наистина ви чака раят.