По следите на злото

81

От убийството на родителите на Трейси бяха изминали четири дни, но нямаше никакъв напредък по установяването на местонахождението на Лушън. Единственият реален успех на оперативната група беше способността й да държи в неведение медиите, фактът, че двойното убийство в Дауни е извършено от същия човек, който е взривил "Уиски Атенеум" в Холивуд, не беше разкрит, и това беше огромно постижение, като се имаше предвид какви са медиите в Съединените щати — безспорно най-натрапчивите и изобретателните в света.

По въпроса с убийството на родителите на Трейси съдебният лекар потвърди, че и двете жертви са били обезглавени, докато още са били живи. Използваният инструмент беше касапски сатър, който бе намерен в кухнята. Беше от къщата. Освен това аутопсията показа, че обезглавяването не е било извършено гладко. Лушън беше посякъл врата на всеки от двамата три-четири пъти и това обясняваше невероятното количество кръв и артериални пръски, открити на местопрестъплението.

Хънтър беше поискал услуга от няколко души, за да скрият от Трейси повечето детайли от аутопсията, особено факта, че обезглавяванията са извършени преди настъпването на смъртта. Знаеше, че тази мисъл е много по-пагубна, отколкото полезна, и би направил всичко по силите си, за да намали болката на Трейси, която, както очакваше, засега не беше отслабнала.

Хънтър уважаваше решението й да не го вижда и да не говори с него, но всеки ден се обаждаше на Амбър, най-добрата й приятелка. Тя му беше казала, че когато се събуди, Трейси плаче през повечето време или в кататонично състояние гледа през прозореца или някоя снимка на родителите си. Понякога ридаела, докато се изтощи и заспи, а друг път изпадала в истерия и единственият начин да я укроти, бил да й даде успокоителни.

Гарсия току-що бе написал един имейл, когато чу силно къркорене, разнасящо се от стомаха на Хънтър, който седеше зад бюрото си в кабинета им.

— По дяволите — рече Карлос и отвори широко очи от изненада. — Стомахът ти ли беше това?

Хънтър не отговори.

— Помислих, че пак става земетресение. Направо разтърси сградата, Робърт. Кога яде за последен път? И знам, че не си обядвал, защото не си излизал от кабинета цял ден.

— Закусих обилно.

— Сигурен съм. Какво яде, някакъв вълшебен протеинов шейк?

Хънтър не се усмихна.

Гарсия стана.

— Знаеш ли какво? Като се замислих, и аз съм гладен. Хайде да похапнем нещо, преди онзи динозавър коремът ти да реши да ни изяде.

Хънтър погледна незаинтересувано партньора си.

— О, я стига. Това беше свястна шега — опита се да го убеди Карлос и после тонът му отново стана сериозен. — Хайде, Робърт. — Той погледна часовника си. — Минава пет следобед, а ти още не си ял. Нищо чудно, че стомахът ти звучи гневно. Тръгвай. — Кимна към вратата. — Да си вземем нещо за ядене и да приключим работа за днес. И двамата очевидно сме гладни и ми писна да се взирам в екрана на компютъра цял ден. Правим го вече четири дни без абсолютно никакъв напредък и честно казано, нямам нищо против поне веднъж да се прибера у дома преди девет вечерта. Затова хайде, вземи си нещата и да вървим. Аз черпя.

Хънтър се облегна назад на стола си.

— Къде искаш да отидем?

— Ти избери — отговори Гарсия. — Познаваш ме, ям всичко. "Блу Кюб", "Сеньор Фиш", "Редбърд"…

Хънтър изглеждаше несигурен.

— Тогава "Файв Стар Бар"? — предложи Карлос. — Ти харесваш това място, нали? Пускат хубава музика и бургерите и сандвичите им не са лоши.

Хънтър наистина харесваше атмосферата във "Файв Стар Бар".

— Сериозно, Робърт, хайде да тръгваме — настоя Гарсия. — Няма какво повече да правим тук. От четири дни си седим на задниците и не постигаме нищо освен безсилие и отчаяние. Пък и ти имаш вид на човек, който не е ял от една седмица. Изненадан съм, че все още някой на улицата не се е приближил до теб, не ти е дал сандвич и чаша кафе и не ти е казал: "Вземи, приятел, не унивай, горе главата".

Карлос зачака, но Хънтър пак не реагира.

— Нищо? Нито дори лека усмивка?

— Не беше смешно.

— Единствената причина да не е смешно е, защото е вярно. Без шеги, Робърт, хайде да отидем да похапнем нещо. Не ме карай да се обадя на Ана и да ти дам да говориш с нея за това, че не се храниш.

Хънтър се усмихна и най-после протегна ръка към якето си.

— Еха — рече Гарсия. — От всички шеги, които казах, тази за съпругата ми те накара да се усмихнеш?

Хънтър повдигна рамене.

— Тази шега беше смешна.