По следите на злото

6

Лушън не беше ходил в Ноксвил и докато караше по улиците и търсеше покрит паркинг, не можа да не се удиви на красотата на града. Разположен на бреговете на река Тенеси и сгушен в изумителна долина на запад от Грейт Смоуки Маунтинс, Ноксвил притежаваше неустоим и обезоръжаващ чар. Сгради от XIX век съжителстваха с лекота с модерни архитектурни постройки и от всеки ъгъл лъхаше история. След десетина минути шофиране в центъра на града Лушън беше сигурен, че отново ще дойде в Ноксвил и ще го разгледа по-добре веднага щом намери свободно време.

Той мина покрай три покрити паркинга с обслужващ персонал и най-после откри един на самообслужване на ъгъла на Стейт Стрийт.

— Ето ме и мен — каза на глас Лушън, когато зави с аудито към входа. Взе билет за паркиране от автомата до бариерата и бавно подкара по етажите. Очите му търсеха не само свободно място за паркиране, но и камери за наблюдение.

На първия етаж не бяха останали свободни места. На втория етаж съзря две, но те бяха точно пред камера за наблюдение. В самия край на третия етаж той откри идеално място — до стената и без камери наоколо. Лушън бързо вкара аудито на мястото.

— Добре, да видим какво друго имате за мен, госпожо Камбъл — измърмори той под нос, угаси двигателя и взе чантата на Алиша Камбъл от предната седалка до него. Първото, което намери, беше кожено портмоне "Ботега Венета". — Еха, много е шик — каза Лушън и дръпна ципа на портмонето. — И имаме… сто двайсет и седем долара в брой. Не е зле. — Той пъхна парите в джоба си и продължи да рови в портмонето. — Пет кредитни карти, шофьорска книжка, няколко монети, визитни картички. "Алиша Камбъл, независим консултант по ипотеки" — прочете на глас. — Хм, никога не бих предположил.

В последното отделение на портмонето имаше снимка. Лушън се вгледа в нея.

— О, това ли е мъжът, който е разбил сърцето ти? — Попита той, сякаш Алиша седеше до него. — Може скоро да го посетя и да му дам урок. Какво ще кажеш?

Лушън извади шофьорската книжка на Алиша, избра произволно една от кредитните карти и ги сложи в джоба си. Остави портмонето настрана и се върна към чантата. Прерови останалото съдържание и намери несесер с гримове, който също запази — гримът винаги можеше да послужи — връзка ключове, вероятно за къщата й, две химикалки, купчина безполезни касови бележки и две кутийки лекарства с рецепта — "Ксанакс XR" (3 мг) и "Валиум" (10 мг).

Очите му се отвориха широко от изненада. Познаваше и двата вида таблетки. Ксанаксът беше най-продаваният алпразолам в страната. Алпразоламът е бензодиазепин, който влияе на химичните вещества в мозъка, които може да са небалансирани при хора, страдащи от тревожност. Използва се за лечение на тревожност, страхова невроза и хронична депресия. Валиумът беше най-продаваният диазепам в страната и също принадлежеше към групата на бензодиазепините. Въпреки че също се използваше за лечение на тревожност, валиумът се предписваше и при гърчове и това означаваше, че се използва широко за лечение на симптоми на алкохолна абстиненция, мускулни спазми и за превенция на припадъци. И двете лекарства си бяха спечелили култов статут в целия свят и като ободряващи наркотици. Казано с прости думи, тъй като бензодиазепините влияеха на химичните вещества в мозъка, половин таблетка ксанакс или валиум надрусваше повечето хора, а едно цяло хапче ги приспиваше. Лушън можеше да се възползва и от двете въздействия. Той се усмихна на късмета си.

В чантата нямаше нищо друго.

Лушън я остави на предната седалка и отвори жабката. Вътре намери техническите наръчници на колата, пластмасова кутия с ключа за заключване на волана и мобилния телефон на Алиша. Натисна бутона за включване и видя снимка на гора, часовника на телефона и съобщение, което гласеше: "Използвай пръстов отпечатък или плъзни нагоре или надолу за отключване".

Той плъзна пръст по екрана и телефонът веднага поиска парола.

— Нека бъде пръстов отпечатък — каза Лушън и натисна бутона за отваряне на багажника.

Наведе се напред и огледа етажа на покрития паркинг. Никъде не забеляза движение.

Беше оставил достатъчно място за един човек между задната част на автомобила и стената. Той заобиколи аудито, огледа още веднъж етажа и отвори багажника. Вътре лежеше трупът на Алиша Камбъл. Вратът й беше прекършен и на лицето й все още беше изписан потресаващият страх, който я беше вцепенил, когато Лушън сграбчи лицето й с двете си ръце, втренчи се в ужасените й очи и с едно-единствено силно движение завъртя главата й на сто и осемдесет градуса, като счупи шийните прешлени до черепа й и прекъсна гръбначния й мозък в същата точка. Едновременно с това с Алиша се случиха три неща. Първо, тъй като гръбначният мозък е пътят между мозъка и тялото, мозъкът й загуби връзка с тялото под нивото на нараняването и мигновено я парализира, включително дихателният й мускули. Второ, вследствие на това тя престана да диша. И трето, тялото й загуби способността да контролира сърцето й.

Лушън отлично знаеше, че за разлика от онова, което показваха в холивудските филми и кунгфу екшъни, смъртта от прекършен врат и прекъснат гръбначен мозък не настъпва моментално. Жертвата страда в мъчителни болки до три минути и половина, в зависимост от издръжливостта и силата на тялото. Алиша Камбъл живя една минута и двайсет и две секунди и после се задуши от дихателна недостатъчност.

Лушън мислеше да изхвърли трупа й в зоната за почивка край магистралата, но бързо реши, че това е твърде рисковано. Храстите наоколо не бяха достатъчно гъсти, за да скрият труп през деня. Лесно щеше да го открие всеки следващ шофьор, който спре в зоната за отдих. Лушън можеше да я остави и в шевролета "Колорадо", който караше, но всяка правоприлагаща агенция в страната вече издирваше този пикап. Ако все още не го бяха забелязали, Лушън беше сигурен, че това ще стане до час и нещо, а може би и по-скоро. Откриеха ли пикапа, щяха да намерят и тялото й. А щом намереха тялото й, бързо щяха да я идентифицират и да започнат да търсят аудито й. Това означаваше, че се налага Лушън бързо да намери друг начин на придвижване, а в момента можеше да мине и без това главоболие. Трябваше да стигне до Луизиана и му харесваше колко удобно и мощно е аудито.

Той прецени възможностите си за избор и реши, че най-добрият му ход е да остави трупа на Алиша в колата и да го държи там, докато напусне Ноксвил. Нямаше намерение да остава в града повече от един час… най-много два, колкото да купи някои неща и да промени външния си вид. Беше сигурен, че ще намери идеално място, където да изхвърли трупа, скоро след като излезе от града, но в момента искаше да отключи мобилния й телефон.

Лушън хвана дясната ръка на Алиша, отдели палеца от останалите пръсти и го постави върху четеца на пръстови отпечатъци. Секунда по-късно екранът на телефона се отключи.

Лушън отвори настройките. Знаеше, че няма да може да промени заключването на екрана и настройките за сигурност, за да бъде екранът постоянно отключен, без да въвежда парола, затова направи следващото най-добро нещо — промени времето на автоматичното заключване от пет секунди на половин час. Сега, стига да докосваше екрана на всеки трийсет минути, телефонът нямаше да се заключи и нямаше да е необходимо отново да използва пръстовия отпечатък на Алиша.

След това той отвори приложението с картите и потърси "Магазини за карнавални костюми в центъра на Ноксвил". Получи три резултата. Най-близкият магазин се намираше на по-малко от осемстотин метра от мястото, където Лушън беше сега.

— Виж ти. Какво ще кажеш за това?

Лушън беше не само майстор в превъплъщаването в различни самоличности, но и факир на дегизирането. Въоръжен с подходящ грим и няколко елементарни помощни средства, които лесно можеше да се купят от повечето магазини за карнавални костюми, той беше способен драстично да промени външния си вид и да стане напълно неузнаваем само за няколко минути.

Лушън използва картата на екрана на телефона, за да се ориентира в каква посока е магазинът. Вървенето щеше да е лесно като шофирането и тъй като трябваше да вземе още някои неща, които нямаше да намери в магазин за карнавални костюми, той реши да отиде пеша. Заключи колата и тръгна към адреса, който показваше екранът на мобилния телефон.