По следите на злото

107

Гарсия се върна до предната врата на склада за дванайсет секунди. Вътрешността на сградата, която само допреди няколко минути беше забулена с плътен воал от мрак, сега бе осветена от вълна от пламъци, които бързо поглъщаха всичко по пътя си.

Той стигна до големите двойни врати и с дясната си ръка закри очите и лицето си от горещината и ярката светлина, които го блъснаха с невероятна ожесточеност. Лявата му ръка инстинктивно се вдигна към носа и устата му и ги запуши, но пушекът беше твърде силен и натрапчив и го принуди да се закашля неудържимо.

Очите му се насълзиха от кашлянето и ярката светлина го принуди да ги присвие.

Гарсия отстъпи две крачки назад, за да се съвземе, и избърса с длани очите си. След това сграбчи яката на ризата си, вдигна я към лицето си и я закачи на носа си като импровизирана маска срещу пушека. После отново се опита да надникне в склада. Навсякъде бушуваха пламъци и пушек, но този път той най-после можеше да вижда.

Първото, което забеляза, бяха странните блестящи искри, които излизаха от земята, сякаш подът беше осеян с различни по размери диаманти.

Гарсия отново присви очи.

След две секунди той осъзна, че всъщност гледа счупени стъкла, които отразяват светлината на пламъците. Стъклата покриваха целия под като килим.

Погледът му обходи сцената от ляво надясно, докато Гарсия се опитваше да намери най-малко опасния маршрут, който да го заведе до преградения офис в дъното. Нямаше такъв. Опитът да стигне до вътрешния офис през вътрешността на склада беше равен на самоубийство.

Очите му отново се насълзиха, но не от горещината или пушека, а от чувства.

— МАМКА МУ! МАМКА МУ!

Пламъците погълнаха дори гневните му викове.

Той се хвана за главата напълно отчаян. Не можеше да направи нищо.

В дъното се срути още една горяща част от покрива, разпрати нови искри във въздуха като фойерверки и привлече вниманието му.

И тогава най-после го видя.

Хънтър лежеше по лице на пода вдясно от Гарсия, на петнайсетина метра от него. Ръцете му бяха отпуснати до тялото и краката му бяха безжизнени.

Гарсия примига, за да се увери, че не му се привижда от пушека.

И после видя, че Робърт помръдна. Само леко надигна глава, нищо повече.

Карлос почувства нов трепет, който се зароди в душата му и набра инерция като ракета. Инерцията се стрелна в краката му и без изобщо да се замисли за огъня или пушека, той се втурна към Хънтър. Четири секунди по-късно се беше надвесил над партньора си.

Пушекът го накара отново да се закашля, но импровизираната маска го предпазваше да не му се завие свят и да не загуби равновесие.

Защитният му механизъм "бори се или бягай" се задейства с пълна сила, ускори ритъма на сърцето му, укрепи мускулите му и изпълни тялото му с невероятен коктейл от хормони. И точно това му беше необходимо, за да го зареди с енергия и да се справи с отчаяната ситуация.

С едно бързо движение Гарсия се наведе и грабна Хънтър от земята, сякаш партньорът му беше на половината на ръста и теглото му.

— Дръж се, Робърт — каза той и го преметна на дясното си рамо. — С мен си.

Затаи дъх, за да не вдиша повече пушек, и изнесе Хънтър от горящия склад. Този път измина разстоянието за осем секунди.