По следите на злото

79

Както беше обещал, точно след пет минути Хънтър излезе от къщата и се приближи до патрулната кола, в която седеше Трейси.

— Трейси — каза той и й подаде чашата с вода, която носеше. — Моля те, изпий я. Това е вода със захар.

Тя понечи да избие чашата от ръката му, но Хънтър успя навреме да я дръпне встрани.

— Не се нуждая от вода със захар, Робърт. — Гласът й все още трепереше, но беше придобил и гневен тон. — Искам да вляза в дома на родителите си. — Трейси стана. — Ти ме помоли да ти дам пет минути. Е, петте минути минаха. Ти ми обеща. Влизам. — Тя се опита да мине покрай него, но Хънтър препречи пътя й.

— Знам, че те помолих за пет минути. — Гласът му беше изпълнен с тъга. — Но ми трябва още малко време. — Очите му се стрелнаха към къщата. — Току-що пристигнаха криминалистите и ти го знаеш не по-зле от мен. Те трябва да запазят непокътнато местопрестъплението, да поставят прожекторите, да съберат веществени доказателства и да фотографират всичко както е на мястото си. Не могат да рискуват местопрестъплението да бъде замърсено или да бъде преместено нещо.

— Робърт е прав — опита се да помогне Холбрук.

— Моля те, Трейси — настоя Хънтър. — Изпий това и ми дай още няколко минути. — Той кимна на Холбрук и този път агентът на ФБР трябваше да чете между редовете.

Холбрук разбра.

— Щом криминалистите заснемат всичко — каза той, обръщайки се към Трейси, — лично аз ще те заведа там. Става ли?

По лицето на Трейси отново започнаха да се стичат сълзи. Сърцето на Хънтър се късаше и той знаеше, че тя никога няма да му прости за онова, което щеше да направи, но предпочиташе да плати тази цена, отколкото да й позволи да види това, което Лушън искаше тя да види.

— Моля те! — Хънтър отново й подаде чашата. — Това е само вода със захар.

Трейси най-после отстъпи, взе чашата и изпи всичката вода на малки глътки.

Силните успокоителни, които доктор Слейтър беше разтворила в подсладената вода, подействаха само след три минути. Когато се събуди след десет часа, Трейси беше в апартамента си в западен Холивуд. Хънтър я закара там и седя при нея чак до сутринта, когато тя най-после дойде на себе си.

Благодарение на остатъците от успокоителните, разсънването й продължи по-дълго от обикновено и когато отвори очи, Трейси объркано се огледа наоколо. Бяха й необходими няколко минути, докато разбере къде се намира. Едва тогава осъзна, че е в леглото си.

Хънтър й беше донесъл мляко и сандвич, които бе оставил на нощното й шкафче.

Изминаха още две минути, докато Трейси успее да се надигне и да седне, но това се случи само защото Хънтър й помогна. Сънените й очи бавно обходиха стаята и мъглата, която обвиваше паметта й, започна да се разсейва.

— Защо съм тук? — със слаб глас попита тя. — Защо съм в спалнята си?

— Дали са ти успокоителни. — Отговорът дойде не от Хънтър, а от Амбър Уебстър, най-добрата приятелка на Трейси. Хънтър й се беше обадил през нощта и я бе помолил да дойде.

— Амбър? — Трейси едва сега забеляза, че приятелката й е в стаята. — Какво… какво правиш тук? — Тя млъкна, когато най-после я осени прозрението. И в същия момент Хънтър видя, че надеждата в очите й угасна. — Не е било сън — каза Трейси с по-силен глас. — Родителите ми, къде са?

— Дали са ти успокоителни — отново обясни Амбър, приближи се до леглото на Трейси и сложи ръка на рамото й. — Робърт те докара вкъщи. — Амбър се разплака. — Много съжалявам, Трейси.

Трейси погледна Хънтър и спомените я връхлетяха като лавина. Очите й се напълниха със сълзи, а сълзите — с гняв.

— Ти… ти ме излъга.

Хънтър почувства вина, но не отмести поглед встрани.

— Съжалявам, Трейси, наложи се. — Гласът му беше немощен и отчаян.

— Защо не ми позволи да ги видя?

— Опитал се е да те предпази, Трейси — притече се на помощ Амбър, но Трейси не слушаше.

— Трябва да отида в дома им. Трябва да видя родителите си — заяви тя и се помъчи да стане, но й се зави свят и беше принудена отново да седне.

— Те вече не са там, Трейси — каза Амбър.

— Какво? Защо? Къде са?

Амбър погледна Хънтър.

— Телата им са откарани в Института по съдебна медицина — обясни той.

Трейси избухна в ридания.

Хънтър пристъпи крачка към нея, но тя го спря с поглед, изпълнен с недоверие и гняв.

— И всичко това е заради теб? — попита Трейси.

Хънтър не отговори и почувства, че коленете му се огъват.

— Майка ми я няма… баща ми го няма… и всичко е заради теб? Заради някакво глупаво отмъщение?

Хънтър нямаше какво да каже.

Трейси отмести поглед встрани.

— Моля те, Робърт върви си. — Тя вдигна треперещата си ръка и посочи вратата.

Амбър отново се опита да помогне.

— Трейси, моля те, чуй…

— Не искам да слушам. — Трейси имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне. — Искам да си вървиш, Робърт. Моля те, върви си.

— Ужасно съжалявам, Трейси — каза Хънтър и се приготви да излезе от стаята. — Ако можех да дам живота си за родителите ти, щях да го направя. — Той се обърна, погледна Амбър и прошепна: — Моля те, грижи се за нея. И ми се обади, ако тя се нуждае от нещо.

Докато излизаше от стаята, Хънтър чу, че риданията на Трейси станаха истерични.

Той излезе от жилищната сграда с апартамента на Трейси и се качи в колата си, но не включи двигателя, а зарови лице в дланите си.

Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш! Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.