По следите на злото

11

Ейдриън Кенеди току-що се беше качил на частния самолет "Хокър" на ФБР, когато му се обади Робърт Хънтър. Директорът на НЦАНП беше толкова ядосан, откакто чу новината за бягството на Лушън, че съвсем бе забравил за скривалищата на Лушън. Беше забравил, че преди три години и половина именно той бе дал зелена светлина на операция "Престъпен ум", както я нарече, когато петнайсет специални екипа на ФБР едновременно бяха нахлули на няколко места, разпръснати из страната. Места, които бяха взети от самата "енциклопедия на убиването" на Лушън Фолтър.

— Вероятността е много малка, Ейдриън — обясни Хънтър. — Лушън знае, че всяка от тетрадките му е анализирана, всяко име е проверено и всяко място е претърсено. Да се опита да се скрие на някое от онези петнайсет убежища е риск, който човек като Лушън обикновено не би поел.

— Разбрано — отвърна Кенеди. — Но мисля, че си заслужава да разследваме тази вероятност.

— Може би — съгласи се Хънтър.

— Заемам се веднага — рече Кенеди.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се.

Робърт затвори. Гарсия отиде до кафемашината в ъгъла и си наля чаша прясно сварено кафе.

— Като детектив съм виждал много откачени щуротии през годините ми в полицията — каза той — но има нещо, което не разбирам в цялата тази история с Лушън Фолтър.

— Какво? — попита Хънтър.

— Използвал е найлоново влакно и пушка с рязана цев, за да заложи капан в контролната стая на лечебницата, нали? — Карлос поклати глава и повдигна рамене.

— Защо?

Робърт също повдигна рамене.

— Защото е Лушън.

Гарсия отпи от кафето си.

— Добре, добре, това го обяснява напълно. Благодаря.

Хънтър стана и се приближи до прозореца. Небето над Лос Анджелис беше като синьо-бял мрамор. Облаци затъмняваха слънцето в късната сутрин и правеха температурата на улиците приятна.

— Лушън е човек, който не би пропуснал възможност да демонстрира решителността си, Карлос. — Хънтър най-после започна да доразвива отговора си. — Всеки друг затворник, където и да е в страната, ако му се предостави шанс да избяга, ще се възползва и ще се измъкне, нали? Колкото по-бързо излезе иззад от онези стени, толкова по-добре. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Но не и Лушън. Не знам точно какво се е случило в контролната стая на лечебницата, но мога да предположа.

— Е, аз не мога — заяви Гарсия. — Затова нека чуя твоята версия. Какво мислиш, че се е случило там?

Робърт се облегна на стената вдясно от прозореца.

— Ако изневиделица му се е предоставила възможност да избяга, той е щял да се възползва, в това няма съмнение, но не мисля, че случаят е такъв.

— Мислиш, че всичко е било планирано? — попита Карлос и изпи още една глътка кафе.

— Изобщо не се съмнявам — кимна Хънтър. — Всичко, с изключение на капана, който е заложил — той е бил възможност, която му се е предоставила.

Гарсия изглеждаше заинтригуван и в същото време несигурен.

— От секундата, в която е бил задържан, Лушън вече е започнал да измисля план за бягство. Така прави той. Така работи умът му. И никога не се отказва. Трябвало е единствено противникът му — ФБР, държавата, правителството, който и да е — да свали гарда само за миг.

— И това се е случило, когато са го прехвърлили в затвора със засилени мерки за сигурност във Вирджиния — каза Гарсия, следвайки реда на мисли на партньора си.

— Именно — потвърди Хънтър и отново насочи вниманието си към прозореца и света отвъд него. — И планът му се е осъществил идеално — Лушън е успял да стигне до контролната стая на лечебницата, без да задейства никакви аларми. И щом е проникнал там, е убил всички, защото… Защо да ги оставя живи?

Карлос изпи кафето си и остави празната чаша на бюрото си.

— Ами капанът?

— Мисля, че се е случило следното… Планът на Лушън вероятно е проработил по-добре, отколкото е очаквал. Той някак е съумял да избегне всяка малка засечка, която би могла да попречи на бягството му, и е стигнал до контролната стая много по-бързо, отколкото е предполагал.

— Добре — съгласи се Гарсия. — И така, Лушън е напред с графика си. Чудесно! Въпреки това защо не продължава по-нататък? Защо залага капан, за да убие още един надзирател, който не представлява заплаха за него? Надзирателят дори не е бил там. Според разказа на директора Кенеди той е пристигнал половин час след като е избягал Лушън.

— Защото, както казах — отвърна Хънтър, — Лушън не пропуска възможност да демонстрира решителността си. — Той вдигна ръка, за да попречи на Гарсия да го прекъсне. — Представи си картината, Карлос. Лушън стига до контролната стая много преди графика си. Той или знае предварително кога ще дойде следващата смяна, или е разбрал веднага щом е отишъл там. Все едно, знаел е, че не е необходимо да бърза. Всеки друг би използвал това допълнително време, за да спечели още по-голяма преднина, но Лушън не е като другите. Вместо да продължи, той оглежда контролната стая и намира пушка с рязана цев и найлоново влакно. — Робърт щракна с пръсти. — И там и тогава му хрумва нова идея и Лушън отделя време не само да измисли и да направи капана, но и да го заложи, поемайки риска всеки момент в стаята да влезе друг въоръжен надзирател, медицински помощник или някой друг. Разбираш ли какво прави? Той не залага капан само за да добави още една жертва към списъка си. Изобщо не му пука дали е убил още един човек, или не.

— Лушън се перчи — каза Гарсия, схващайки разсъжденията на партньора си. — Показва среден пръст на всички.

Хънтър кимна.

— И това също, но преди всичко показва колко е спокоен, пресметлив, нарцистичен и контролира положението дори под крайно напрежение.

Карлос се почеса под брадичката.

— Качества, които правят серийния убиец безкрайно по-опасен.

Робърт се съгласи.

— Сега разбирам как директорът Кенеди е разбрал, че загадъчната бележка, която е оставил Лушън, е предназначена за теб — каза Гарсия и цитира: — "Трябваше да ме убиеш в онзи самолет, когато ти дадох възможност, стари приятелю." Говорел е за случая, когато си го заловил.

Хънтър кимна.

— И за да бъде абсолютно сигурен, че ще разбера, че бележката е за мен, Лушън е завършил с едно много лично прозвище.

— Имаш предвид "Скакалец"? — Гарсия се готвеше да зададе този въпрос. Чудеше се за това, откакто прочете бележката.

— Навремето и двамата много харесвахме един телевизионен сериал, наречен "Кунгфу". Беше от седемдесетте години и го повтаряха, но пак беше страхотен.

— Не го знам — рече Карлос и поклати глава. — Какво за него?

— Във всеки епизод имаше най-малко две ретроспективни сцени, когато старият и сляп учител по кунгфу от Шаолин обяснява учението си на младия ученик. Учителят винаги наричаше ученика Скакалец. И на шега от време на време, когато искаше да ми се подиграе, Лушън ме наричаше Скакалец. Това ставаше предимно на уроците по бойни изкуства. Той имитираше много добър китайски акцент и казваше нещо от сорта: "Трябва да си търпелив, Скакалец".

Гарсия се замисли за секунда.

— И като те нарича Скакалец отново, се опитва психически да те върне в дните в университета, когато той е бил учителят, а ти — ученикът… така да се каже.

Хънтър потвърди, като кимна.

— А какво мислиш, че иска да каже, когато е написал: "Ще играем една игра"? Каква игра?

Робърт се втренчи в очите на партньора си. Убедеността, с която изрече следващите си думи, предизвика ледени тръпки на безпокойство по гърба на Карлос.

— Не знам със сигурност, но мога да ти кажа едно — онова, което Лушън нарича "игра", всички други наричат "седемте кръга на ада".