По следите на злото

84

Гарсия погледна часовника на таблото на колата, докато излизаше от Норт Бродуей и се включваше в Холивуд Фрийуей в северозападна посока. 18:20. Движението в петък вечерта в Града на ангелите беше каквото се очакваше — бавно. С тази скорост вероятно щеше да стигне до дома си някъде между 18:40 и 18:55 и в сравнение с повечето дни това беше печеливша ситуация.

Мислите му се върнаха към Хънтър. През всичките им години като партньори той никога не беше виждал Робърт толкова наранен, но от друга страна, не се беше сблъсквал и със зло като Лушън Фолтър. Карлос предполагаше, че дори самият Сатана вероятно би се страхувал от Лушън.

Мислите му се насочиха от Хънтър към Трейси и Гарсия почувства, че по гърба му полазиха неприятни ледени тръпки, и изведнъж се замисли за Ана. Сърцето му се сви и нещо му каза, че трябва да се обади на съпругата си, при това веднага.

Той бръкна в джоба си, за да извади телефона си, който в същия момент започна да звъни. Звучеше като аларма, но не съвсем, и приликата стресна Карлос.

— Какво става, по дяволите?

Гарсия знаеше, че няма аларми, програмирани в телефона си, и не беше чувал този специфичен звук от него — две пронизителни пиукания, непосредствено последвани от едно по-слабо. Звукът се повтаряше отново и отново и в същото време телефонът вибрираше.

Пръстите на Карлос най-после хванаха телефона. Трафикът беше бавен, но все пак се движеше, и затова той погледна за момент екрана и после отново насочи вниманието си към камиона пред него. Съобщението в приложението гласеше: МС ПРСЛ АК.

— Какво е това, по дяволите? — извика Гарсия и смръщи чело. Сложи пръст върху четящото устройство за отпечатъци на телефона си, за да отключи екрана, и отново го погледна.

— Маршалска служба. Проследяване активирано.

Невроните в мозъка му се задействаха след една-две секунди. Пред очите му беше приложението за проследяване, което маршал Тайлър Уест беше инсталирал на телефоните на всички от оперативната група. Функцията му беше да следи устройството, което Уест беше дал на Хънтър, в случай че Лушън го нападне. Приложението трябваше да се включи само ако Хънтър активира своето устройство, като го натисне.

— Мамка му. — Гарсия отново погледна часовника на таблото. Беше оставил Робърт на паркинга на ГУП преди по-малко от десет минути. Паркингът на Главното управление на полицията. Нямаше начин Лушън да е отвлякъл Хънтър оттам. Робърт сигурно неволно беше натиснал бутона на проследяващото устройство.

Карлос веднага набра номера на Хънтър и чу, че телефонът на партньора му иззвъня един път… два пъти… три пъти. След петото позвъняване се включи гласовата поща.

— Какво става, по дяволите? — Гарсия затвори, включи синьо-червените полицейски светлини и започна да се придвижва към аварийната лента на магистралата, но преди да стигне дотам, мобилният му телефон иззвъня. Обаждаше се маршал Уест. Той и специален агент Холбрук имаха същото приложение, инсталирано на мобилните си телефони.

— Тайлър — отговори Гарсия и спря на аварийната дента.

— Карлос, с Робърт ли си? Той не отговаря на телефона си.

— Да, знам. Току-що се опитах да му се обадя и не, не съм с него. Вече не. Но бях преди десетина минути.

— Тогава сигналът е реален?

— Не съм сигурен.

— Мамка му! Движи се — извика Уест. — Проследяващото устройство се движи.

Карлос погледна екрана на мобилния си телефон. Приложението за проследяване се състоеше от карта, червена точка и синя точка. Червената точка беше устройството в джоба на Хънтър. Синята точка показваше местоположението на телефона, който активираше приложението, в случая — телефонът на Гарсия. На неговия екран червената точка току-що зави по Западна първа улица към Норт Бродуей.

— Да ме вземат дяволите — прошепна Карлос.

— Трябва да предположим, че това се случва реално, на живо, и че Лушън е хванал Робърт. Ти каза, че си бил с него само преди десетина минута. Къде си сега?

— На Холивуд Фрийуей, североизточна посока, наближавам изход 5А.

Последва кратко мълчание.

— Добре. Стой там няколко секунди. Има вероятност Робърт да поеме по изхода на Норт Бродуей към Холивуд Фрийуей и да се отправи към теб.

— Ами ти, Тайлър? — попита Гарсия. — Къде си?

— Там е проблемът — отговори Уест. — Аз съм в Санта Барбара.

— Санта Барбара? Какво правиш там, по дяволите?

— Бях в съда — обясни Уест. — Давах показания по един предишен случай. Все едно, в момента пътувам, но ще ми отнеме два часа да стигна до центъра на Лос Анджелис.

Ново пиукане на телефона на Гарсия извести друго обаждане — от специален агент Холбрук.

— Тайлър, остани на линия — каза Гарсия. — Обажда се Питър. Ще превключа на групов разговор.

— Карлос, какво става, по дяволите? — попита Холбрук две секунди по-късно.

— Случва се наистина, Питър — каза Уест. — Робърт не отговаря на телефона си и се движи. Трябва да предположим, че Лушън го е хванал.

— Добре — отговори Холбрук.

Гарсия каза на Холбрук къде се намира.

— По дяволите! — отвърна Холбрук. — Аз съм на четиридесет и пет минути от теб, но идвам.

— Не прекъсвайте — каза им Карлос. — Ще координираме действията си в движение.

— Прието — отговориха едновременно Уест и Холбрук.