По следите на злото

85

— Добре, да тръгваме — каза Лушън.

Хънтър не очакваше този отговор. Предполагаше, че Лушън ще каже: "Ще ти се обадя по-късно".

— Сега ли? — попита той.

— Какво? Твърде скоро ли е за теб?

Хънтър си пое дъх.

— Не, всичко е наред.

Когато тръгна от паркинга на ГУП към Западна първа улица, Хънтър невинно пъхна лявата си ръка в левия джоб на джинсите си и включи проследяващото устройство.

— Щом ще правим това, Робърт, ще бъде по моите правила. Нарушиш ли някое от тях, затварям и никога повече няма да ме чуеш, но ти обещавам, че преди да напусна Лос Анджелис, това, което направих в този град, ще бъде като детска игра в сравнение с онова, което съм замислил. Разбрахме ли се?

Хънтър знаеше, че няма друга възможност за избор.

— Ти го предложи, Робърт.

— Разбрахме се — съгласи се Хънтър. — По твоите правила.

— Хубаво — отвърна Лушън след няколко секунди размисъл. — Затова слушай. Първо правило: не затваряй по никаква причина. Дръж телефона до ухото си, докато се срещнем. Никакви изключения.

— Ще издържи ли батерията? — попита Хънтър.

Лушън се изсмя.

— Това е телефон от 1998 година, Робърт. Тогава батериите издържаха цяла седмица, помниш ли? Ще издържи. Повярвай ми. Второ правило: правиш каквото ти кажа. Без въпроси. Без да спориш. Трето правило: ако дори се усъмня, че някой те следва, разговорът свършва и знаеш какво ще се случи после, нали?

Хънтър видя шестнайсетгодишно момче, което говореше по телефона си, в края на улицата. Нямаше как да е Лушън.

— Да, знам — отговори той.

— Добре. Готов ли си?

Не, Хънтър не беше готов, но имаше ли друга възможност за избор?

— Готов съм, предполагам.

— Тогава нека да играем, Скакалец. Детективската ти значка? — попита Лушън. — Закопчана ли е на колана ти?

Хънтър погледна надолу към кръста си.

— Да.

— Махни я и я сложи в джоба на якето си. Веднага.

Хънтър изпълни заповедта.

— Портфейлът ти. Къде е?

Хънтър се намръщи.

— В джоба ми.

— На джинсите или на якето?

— Якето.

— Използвай лявата си ръка и го извади, бавно и внимателно… и да, Робърт, виждам те — черно яке, черни джинси, тъмносиня риза, стоиш на Западна първа улица, точно пред входа на Главното управление на полицията, и оглеждаш улицата, сякаш ще можеш да ме видиш.

В гърлото на Хънтър заседна буца. Очите му машинално претърсиха улицата още веднъж и той чу смеха на Лушън по телефона.

— Хайде, Скакалец, откажи се. Единственият начин да ме забележиш е, ако аз пожелая. Знаеш го.

Хънтър го знаеше.

— Портфейлът, Робърт. Извади го бавно и внимателно.

Хънтър извади портфейла си от джоба на якето и го вдигна над главата си.

— Отвори го и извади всичките пари, които имаш. Ще ти трябват, но само банкнотите. Никакви монети. Никакви щипки за банкноти. Докато изваждаш всяка банкнота от портфейла си, вдигай я.

Хънтър се намръщи, когато чу инструкциите, но ги изпълни. Имаше общо деветдесет и седем долара.

— Сложи парите в джоба на джинсите си.

— За какво е това, Лушън? — попита Хънтър и отново се подчини на заповедите му. — Да не си закъсал с парите? Назаем ли искаш или какво?

— Ще видиш. А сега върни портфейла в якето си.

Хънтър го направи.

— А мобилният ти телефон? Къде е?

— Също в якето.

— Извади го с палеца и показалеца си и ми го покажи. Пак бавно и внимателно.

Хънтър бръкна в джоба си, извади телефона си и го вдигна над главата си.

— Добре. Сложи го пак в джоба си.

Хънтър отново изпълни нарежданията на Лушън.

— А сега, изхвърли всичко. Якето, телефона и оръжията си — заповяда Лушън. — Предполагам, че имаш кобур под якето, нали? Изхвърли и него.

Хънтър премести телефона от едната си ръка в другата, за да съблече якето си и да махне кобура.

— И резервното оръжие — добави Лушън.

— Нямам резервно оръжие.

— Трябва ли да ти вярвам?

— Нямам. — Хънтър вдигна ръце над главата си и бавно се завъртя, за да покаже гърба и кръста си.

Една майка, която водеше за ръката осемгодишната си дъщеря, се намръщи, когато видя лудия човек с вдигнати ръце, който бавно се въртеше на улицата, и прекоси на другия тротоар, за да не мине покрай Хънтър.

— Кобур на глезена? — попита Лушън.

Хънтър надигна крачолите на джинсите си, за да покаже глезените си. Нямаше оръжие.

— Детектив без резервно, оръжие — каза Лушън. — Тъй като знам, че изобщо не си тъп, това трябва да означава, че си много сигурен в себе си, Скакалец.

Хънтър намери забележката за прекалена, като имаше предвид, че е изречена от устата на Лушън.

— Добре. — Гласът на Лушън прозвуча доволно. — Остави якето и кобура с пистолета. Пусни ги на земята.

Хънтър поклати глава.

— Не мога да хвърля оръжието си на улицата.

— По-добре направи каквото ти казвам или разговорът свършва, Робърт.

— Няма да го оставя на улицата, Лушън. Може да го намери някой. — Хънтър се обърна да погледне зад себе си. — Погледни зад мен, точно до входа на паркинга на Главното управление. Вдясно има патрулна кола. Ще оставя пистолета си върху предния капак. Така ще го намери някое ченге, не цивилен.

Мълчание.

— Хайде, Лушън, това не е номер.

— Е, добре — най-после се съгласи Лушън. — Само се отърви от него.

Хънтър уви кобура с оръжието в якето си, върна се на паркинга на ГУП и ги остави върху предния капак на патрулната кола.

— И сега какво?

— Сега ще тръгнем, но няма да вземеш твоята кола. Спри такси.

Сега Хънтър разбра защо са му нужни парите.

Той отново излезе на Западна първа улица и само след няколко секунди спря такси — жълта "Тойота Камри".

— Добре — каза Хънтър. — Къде отивам?

Таксиметровият шофьор, американец от Ямайка на четиридесет и пет години, го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Мен ли питаш, мой човек?

Хънтър посочи мобилния телефон до ухото си.

— Ха, какво старо нещо — засмя се шофьорът, когато видя телефона.

Хънтър не обърна внимание на забележката.

— Накъде, Лушън?

— Ами чакай да си помисля… — отвърна Лушън. — Какво ще кажеш за Еко Парк? Харесвам това място.

Еко Парк беше гъсто населен квартал, в средата на който имаше езеро със същото име. Намираше се северно от центъра на Лос Анджелис.

Хънтър кимна и каза на шофьора къде да го закара.

— На някое определено място ли, мой човек?

Лушън чу въпроса.

— Където и да е в квартала. Ще ти дам нови указания, когато стигнеш до там.

Шофьорът зави по Норт Бродуей.

След по-малко от километър и половина той отново зави, за да се включи в Холивуд Фрийуей, и се отправи на северозапад, по посока на мястото, където беше спрял Гарсия.