По следите на злото

20

След като близо един час се разхожда по улиците на Линуд, град с преобладаващо испаноезично население, разположен между Комптън и Саут Гейт, в южната част на окръг Лос Анджелис, Лушън най-сетне попадна на онова, което търсеше — хотел, където даваха стаи под наем за час, ден, седмица, месец или година. Можеше да постигне всякакво споразумение, без да задават въпроси и да искат лична карта — стига да плати в брой и предварително. Порутената сграда с избледняла синя фасада и мръсни прозорци беше сгушена между химическо чистене и обущарница в края на безлична улица, където дупките в настилката бяха заприличали на лунни кратери.

Лушън влезе в малкото и лошо осветено фоайе и веднага долови отличителния мирис на сладникав парфюм, съчетан с евтин алкохол и застоял тютюнев дим. Килимът на шарки, който поздравяваше всеки прекрачил прага, беше избелял, скъсан в единия край и осеян със следи от изгаряния с цигари. От портативно радио, поставено зад празната рецепция, се разнасяше пуерторикански регетон.

Лушън натисна звънеца и зачака.

Нищо.

Той го натисна отново.

Този път чу шум зад вратата в дъното на рецепцията, но пак не се появи никой.

Той позвъни още веднъж и задържа пръста си на звънеца, докато получи отговор.

— Calmate puto[1]. Идвам — извика зад вратата ядосан мъжки глас със силен акцент. — Престани със звънеца, ese[2].

Лушън най-после пусна звънеца.

След две секунди от вратата излезе нисък и дебел мъж с ластичен клин, кафяви мокасини и карирана риза с дълги ръкави, закопчана до яката.

— Que quieres[3], ese? — попита той, когато най-сетне застана зад гишето.

Лушън го огледа мълчаливо. Дъхът на мъжа миришеше на повторно запържен боб и лук. Очите му бяха кървясали и в десния ъгъл на устата, му висеше капка кафяв сос.

— Какво искаш, ese? — повтори той и също се вгледа изпитателно в Лушън.

— Останало е малко — каза Лушън, докосна десния ъгъл на устните си и след това посочи устата на мъжа.

— Какво? — Онзи се намръщи, явно раздразнен, че го безпокоят.

— Имаш сос на устните — отговори Лушън, отново с тексаския акцент, който беше придобил на летището.

Мъжът избърса устата си с дясната си ръка и после облиза соса от пръста си.

Лушън чакаше мълчаливо.

— Добре, какво искаш, cabron[4]?

Тъй като се намираха в хотелско фоайе, Лушън отново погледна мъжа и зачака да види дали той ще осъзнае колко глупаво е прозвучал въпросът му. Човекът обаче не загря.

— Стая — отговори Лушън.

— Cuánto tiempo?[5] — попита мъжът и наведе глава към регистъра. — Колко часа?

— Да започнем с четири дни — отвърна Лушън. — Какво ще кажеш?

Човекът го погледна със странно изражение на лицето, а после изви врат и надникна към входната врата. Там нямаше никого другиго.

— Cuatro dias? — Тонът на мъжа беше недоверчив меко казано. — Estás seguro?[6]

Лушън осъзна, че макар хотелът да рекламираше стаи за час, ден, седмица или месец, всъщност беше място, където мъжете водеха проститутки, забавляваха се и си тръгваха след два часа. Никой не нощуваше, още по-малко да остане цели четири дни, но Лушън го беше избрал именно заради това.

— Точно така — отговори той. — Нека започнем с четири дни. Ако се наложи да остана по-дълго, ще ти кажа най-малко един ден по-рано. Става ли?

Мъжът продължи да го оглежда.

— Pagando en chavos, ese? В брой ли ще платиш? — Той потърка палеца и показалеца си.

— Разбира се.

— Тогава, да, ese, става — съгласи се хотелиерът и се ухили, показвайки пожълтели зъби на петна. — Стая за четири дни ще ти струва… сто и осемдесет долара.

Лушън не видя смисъл да се пазари. Бръкна в джоба си, извади точната сума и даде парите на мъжа.

— Плюс трийсет кинта депозит — добави хотелиерът с блеснали от алчност очи. — В случай че счупиш нещо в стаята. Ще ти ги върна, когато си тръгваш. Те prometo[7]

Лушън се втренчи с леденостуден поглед в очите на мъжа достатъчно дълго, за да го накара да се почувства неудобно.

— Разбира се — съгласи се най-после и даде на мъжа още трийсет долара.

Хотелиерът преброи парите и ги прибра в джоба на ризата си.

— Харесваш ми, пич — каза той и записа нещо в регистъра. — И тъй като те харесвам, ще ти дам стая на последния етаж. Тук всички стаи са еднакви — обясни той. — Но стая на последния етаж означава, че над теб няма да има никой, comprendes[8]? — Мъжът посочи с показалец към тавана. — Вероятно пак ще чуваш бамкане от съседната стая или онази под теб. Това ще бъде ча-ча. — Мъжът отправи на Лушън усмивка, която казваше "Сещаш се за какво говоря". — Може също да чуеш пляскане, викове, ругатни… — Той поклати глава. — No te preocupes por nada… Не се безпокой за нищо, comprendes? Eso es normal aqui. [9]

Лушън кимна мълчаливо.

Мъжът разгърна регистъра върху гишето и го обърна към новия гост.

— Firme aqui, рог favor[10] — усмихна се той. — Използвай каквото име искаш.

Лушън взе химикалката и бързо надраска нещо на реда, който посочи хотелиерът.

Мъжът се изсмя, когато взе регистъра и прочете какво е написал Лушън.

— Името ти е Есе Путо?

— Защо не? — каза Лушън. — Ти ме нарече така нали? Защо да го променям?

Хотелиерът се ухили.

— Si, Por que no?[11] Нека бъде Есе Путо. — Той даде ключ на Лушън. На ключодържателя пишеше "215".

— Както казах, последният етаж. Завий наляво, щом слезеш от асансьора.

— Ще се кача по стълбите — рече Лушън.

— Пак завий наляво, когато стигнеш до най-горния етаж. Последната стая вдясно.

Лушън протегна ръка да вземе ключовете, а мъжът се наведе над гишето и зашепна:

— Ако си търсиш компания, пич… по всяко време… ела при мен, tranquilo. Мога да ти намеря всичко, от което се нуждаеш… абсолютно всичко. — Отново се ухили, и показа пожълтелите си зъби. — Chicas, yayo, cachimba, todo lo que quieres[12], comprendes? Каквото пожелаеш, аз съм твоят човек.

Лушън трябваше да отстъпи крачка назад, за да избегне пълната сила на дъха му, който вонеше на лук.

— Всъщност има нещо, с което може би ще ми помогнеш — каза той.

Алчността се завърна в очите на хотелиера.

— Познаваш ли някого, който може да ми помогне да разбера на кой домашен адрес е регистриран номерът на един мобилен телефон?

Мъжът го погледна притеснено и се почеса по дебелия корем. Необикновените желания не му бяха непознати.

— Познавам някои хора — отвърна той — но ще ти струва пари, ese.

Лушън застана неподвижно. Пронизващите му очи отново накараха мъжа да се почувства неловко.

— Колко?

Хотелиерът се замисли за една-две секунди.

— Сто долара.

— Ще си получиш парите, когато ми дадеш адреса.

Мъжът се усмихна.

— Разбира се. Имаш ли номера?

Лушън написа номера на мобилния телефон на Робърт Хънтър на листче хартия и го даде на мъжа.

— Dame una horn… Дай ми един час и ще ти кажа адреса.

Лушън му благодари, като кимна, и после спокойно тръгна нагоре по стълбите към втория етаж.