По следите на злото

95

Мракът пречеше на Хънтър да види всеки детайл, но щеше да излъже, ако не признае, че е хипнотизиран от невероятното преобразяване на Лушън. Косата, кожата, носът, очите, устните, ръцете, формата на лицето му… всичко принадлежеше на съвършено друг човек. Лушън сякаш беше взел не само нечие чуждо тяло, но и цялата самоличност на този човек. Мъжът, който стоеше на десет крачки пред Хънтър, можеше да седи в някой ресторант и той пак нямаше да го познае.

И точно това се беше случило.

Хънтър съпостави лицето със спомена за по-малко от три секунди и едва не се задави.

Мъжът пред него беше афроамериканският господин, който беше седнал, на съседната маса във "Файв Стар Бар".

Лушън се усмихна гордо, когато забеляза изражението на лицето му.

— Какво ще кажеш, Робърт? Губя ли уменията си? — попита той и обърна лице наляво и надясно, за да позволи на Хънтър да се възхити на постижението му. — Изумително е какво може да направи един способен човек, не мислиш ли?

Хънтър се вгледа в лицето му, за да потърси някакви следи от истинския Лушън.

Не откри абсолютно нищо.

— Да — потвърди Лушън, наведе се леко наляво и запали малка настолна лампа, поставена върху дървена щайга. — Наистина съм аз, стари приятелю. Аз седях до теб в онзи бар.

С лявата си ръка махна перуката си и я пусна на пода, разкривайки гладко обръсната глава. След това хвана гърбицата на изкуствения си нос и го отскубна от лицето си, а после направи същото с устните, ушите, брадичката и челото.

— Пфу — рече той, когато изчисти лицето си и от последното парче латекс. — Тези неща стават наистина неудобни след няколко часа, знаеш ли? — Отвори и затвори уста няколко пъти, за да раздвижи мускулите на челюстта си.

Хънтър наблюдаваше как мъжът пред него постепенно се преобрази в Лушън.

— Преди да ти хрумнат някакви идеи, Робърт — каза Лушън, — може ли да ти напомня, че разстоянието между нас е десет крачки. Навсякъде има предостатъчно счупени стъкла, за да нарежат босите ти стъпала, затова на твое място не бих помръднал от мястото си.

Хънтър отново погледна пода. Наистина беше обкръжен от стотици счупени стъкла. Да се втурне към Лушън определено беше немислимо.

Лушън се вгледа в стария си приятел от университета и когато отново заговори, в гласа му вече нямаше закачливост.

— През последните три години и половина, Робърт, копнеех за този момент всяка секунда на всяка минута на всеки час на всеки ден. Моментът, в който ти и аз отново ще застанем очи в очи.

— Странно — отвърна Хънтър. — Аз пък изобщо не мислех за теб през това време.

Лушън повдигна рамене.

— Не съм и очаквал.

Той извади хартиена кърпа от джоба на палтото си и започна да бърше лицето си от грима, който беше използвал.

— Между другото, как е красивата дама, с която се срещаш? Говорил ли си с нея през последните дни? Още ли те мрази?

Изражението на Хънтър беше каменно. Нямаше да достави това удоволствие на Лушън.

— Ще бъда откровен с теб, Робърт — продължи Лушън. — Първоначалната ми идея не включваше родителите й. Когато започнах да планирам отмъщението си срещу теб, заключен в клетката, голяма колкото долап, нямах представа дали се срещаш с някоя, или не. Надявах се, че се срещаш, но не разчитах на това. Съвсем не. Откакто ти отнех Джесика и нероденото ти дете преди много години, не си имал друга сериозна връзка, нали?

Хънтър използва всеки грам от волята си, за да не покаже чувства, когато чу името на Джесика.

— Затова не разчитах, че ще имаш гадже. Да, планът ми беше пак да отнема някого от живота ти — обясни Лушън. — Някой, на когото държиш — може би партньорът ти в полицията или някой добър приятел… Не знаех кой. Разбрах този детайл едва когато дойдох в Лос Анджелис, затова можеш да си представиш изненадата ми, когато още в първата ми нощ в града видях Трейси. — Лушън млъкна, извади втора хартиена кърпа и продължи да бърше лицето си. — Не беше много трудно да намеря адреса ти по номера на мобилния ти телефон — обясни той. — Да, помогнаха ми, но в този град такава помощ може да се намери на всеки ъгъл. Знаеш го, нали?

Хънтър знаеше, че това е вярно.

— И така, онази нощ — продължи Лушън, — първата ми нощ в Лос Анджелис, отидох на адреса ти. Стоях там и си мислех нещо, когато видях, че ти се прибираш и няколко минути по-късно се появи на прозореца. Започнах да се питам колко време ще трябва да те дебна, докато разбера кого да ти отнема, когато видях красива червенокоса жена, която пристигна изневиделица и спря под осветителния стълб под прозореца ти. — Лушън се ухили. — И в най-буйните си мечти не бих си представил, че тя може да има нещо общо с теб. Преди всичко красотата й привлече вниманието ми. — Лушън кимна. — Трябва да ти го призная, Робърт. Трейси е абсолютно поразителна.

Хънтър почувства, че устата му пресъхва, но запази каменното си изражение.

— И след това я видях, че извади телефона си и докато се обаждаше, очите й се насочиха към апартамента ти. Проследих погледа й и воала — видях те да отговаряш на обаждането по телефона си, застанал на прозореца си. — Лушън се изсмя доволно. — Представяш си останалото, нали?

Хънтър нямаше какво да каже.

— Вярно, хрумна ми да убия Трейси — призна Лушън, — но вече бях правил това, когато преди много години ти отнех Джесика, а едно от условията на научното ми изследване е да изпробвам нови подходи и методи. — Той отново повдигна безгрижно рамене. — Това не трябваше да е част от изследването ми, а беше чисто и просто отмъщение, но когато се замислих, не видях причина да не обединя отмъщение и изследване.

Най-после изчисти лицето си от грима. Истинският Лушън изглеждаше най-малко десет години по-стар от последния път, когато го беше видял Хънтър.

— Планът ми беше да внеса чувство на вина в живота ти, Робърт. Вина, която да те разкъсва отвътре. Вина, от която никога да не се отърсиш и която да носиш до деня, в който умреш. Затова следих Трейси две вечери. В едната от тези вечери тя отиде да види родителите си в Дауни и тогава ми хрумна идеята. След това трябваше само да измисля план и да го осъществя. — Лушън вдигна лявата си ръка в знак, че отстъпва. — Признавам, нямах представа, че тя ще излиза с теб същата вечер. Това беше допълнителна награда.

Хънтър погледна пистолета в ръцете му. Лушън държеше небрежно оръжието.

— Ако имаше възможност, ти би дал живота си за техния, нали? — попита Лушън.

Хънтър не отговори. Не беше необходимо.

— Разбира се, че би го направил — съгласи се Лушън. — Винаги си имал голямо сърце, Робърт. Проблемът с голямото сърце е, че се разбива на повече парчета. Не си ли го научил вече?

Въпреки че беше вечер, температурата в офиса на втория етаж сигурно беше двайсет и пет градуса. Хънтър се запита защо Лушън е с дебело палто.

— А сега нека те попитам нещо друго — продължи Лушън. — да речем, че има начин да ме спреш и наистина да сложиш край на всичко… но уловката е да дадеш живота си. Би ли го направил, Робърт? Би ли умрял само за да ме спреш?

— Да — отговори Хънтър без абсолютно никакво колебание и с пълна убеденост.

— Наистина ли? — попита Лушън и кимна. — Защото искаш да ме спреш или защото не искаш да живееш с вината, че трябваше да разгадаеш гатанката ми и да спасиш хората в бара в онази вечер? Вината, че ти си причината родителите на Трейси да са мъртви.

Хънтър разбра, че Лушън твърдо вярва, че неговите действия са изпълнили сърцето му със задушаваща вина и това е негово предимство. Нямаше причина да го убеждава в противното и преди да отговори, остави в очите му да се прокрадне тъга.

— И двете — излъга той.

Лушън замълча няколко секунди, сякаш мислеше върху отговора му.

— Интересно. И може би днес е щастливият ти ден, Робърт, защото имам подарък за теб. — Лушън задържа напрежението още няколко секунди. — Кажи ми какво мислиш за това.