По следите на злото

25

Бяха изминали три дни и половина, откакто Хънтър и Гарсия се бяха запознали с маршал Тайлър Уест и специален агент на ФБР Питър Холбрук в кабинета си. Въпреки усилията им оперативната група за издирването на Лушън все още не разполагаше със значими улики. Записите от камерите за наблюдение на международното летище на Лос Анджелис не дадоха резултати, нито списъкът с имена, датиращ от времето му в университета "Станфорд", който получи Хънтър. Той прегледа всяко име и всяка снимка в списъка, но не можа да си спомни нищо, което по някакъв начин да свързва Лушън с някого от тях или с друг човек.

Също като Хънтър, Лушън беше единствено дете. И неговите родители бяха починали. Имаше двама живи роднини — чичо в Роуд Айлънд и леля в Уисконсин. Маршалите вече бяха разговаряли с тях, но беше известен факт, че Лушън не е имал никакъв контакт с чичо си и леля си от повече от двайсет и пет години. Въпреки това Маршалската служба ги постави под наблюдение и подслушваше телефонните им линии.

С такъв малък напредък за близо четири дни бързо настъпваше отчаяние.

Уест и Холбрук започнаха да се питат дали Лушън все още е в Лос Анджелис. Противно на очакванията, той все още не беше предприел никакъв ход, нито се беше свързал с Хънтър, както бе казал. През последните двайсет и четири часа оперативната група буквално си седеше на задниците и зяпаше в стените.

Минаваше шест вечерта, когато Хънтър и Гарсия излязоха от съвещание с капитан Барбара Блейк. Тъкмо се върнаха в кабинета си, когато мобилният телефон на Робърт иззвъня върху бюрото му.

Шесто чувство, интуиция на ченге, предчувствие, както и да го наричаха хората, Хънтър не вярваше в него, но веднага щом чу, че телефонът му звъни, преди дори да погледне екрана, знаеше, че се обажда Лушън, Разбра, защото изведнъж почувства, че сърцето му се смрази. Погледът му се отмести първо към Карлос и после към телефона — "непознат номер".

Гарсия, който току-що беше започнал да приготвя нова каничка кафе, видя погледа в очите на партньора си и го проследи до телефона му.

— По дяволите! — прошепна той, остави чашата, която държеше, и веднага се приближи до бюрото на Робърт.

Хънтър изчака телефонът да позвъни още веднъж и после отговори на обаждането, като в същото време го включи на високоговорител.

— Здравей, Скакалец. — Лушън отново не използваше престорен акцент, нито промяна на тона си или устройство, с което да измени гласа си. — Липсвах ли ти?

— С всеки куршум досега — сдържано отговори Хънтър и започна да записва обаждането.

— Щях да се обадя по-рано, но първо трябваше да свърша някои неща. Сещаш се… Исках да си припомня Лос Анджелис. Пък и целият ми труд, всичките ми научни изследвания бяха документирани в тетрадките, които ми взехте. Изминаха три години и половина, Робърт. Не си спомнях съвсем точно докъде бях стигнал, когато ме прекъснахте, и тъй като не мога да се консултирам със записките си, за да си припомня, трябваше да реша откъде да започна отново.

Хънтър мълчеше, но четеше между редовете. Лушън всъщност искаше да каже, че през това време е избирал мишена.

— Все едно — продължи Лушън. — Реших да го направя забавно и за двама ни и това означава… Ще ти дам наистина добра възможност да стигнеш до мен, Скакалец.

— Тогава защо не дойдеш тук? — попита Хънтър. — Знаеш къде е Главното управление на полицията, нали? Хубаво ще си побъбрим.

Лушън се изсмя.

— За жалост това не ме устройва, стари приятелю, но все пак благодаря за поканата. Какво ще кажеш обаче за една малка игра на умове? Ти винаги си обичал такива игрички, Скакалец, и се обзалагам, че си станал още по-добър след всичките тези години, нали?

Хънтър погледна Гарсия, който сви рамене и в същото време озадачено повдигна вежди.

— И така, ето какво ще направим. Ще ти задам един въпрос. Скакалец. Правилният отговор ще ти спечели правото да чуеш една много хубава малка гатанка, която съм подготвил. Правилният отговор на гатанката ще ти даде правото да спасиш човешки живот. Как ти звучи?

— А ако не отговоря правилно на първия въпрос? — Попита Хънтър и Гарсия кимна одобрително, защото мислеше абсолютно същото.

— Ооо, това е песимистичен начин на мислене от самото начало, Скакалец. Какво се е случило, стари приятелю? Загуби ли увереността си?

— Искам само да разбера правилата, Лушън — отговори Робърт.

— Струва ми се справедливо. Ако не отговориш правилно на въпроса, тогава няма да спечелиш правото да чуеш моята хубава малка гатанка, която ще ти даде възможност да спасиш човешки живот. — Лушън направи кратка пауза. — Да ти кажа ли и останалото, или вече схващаш основната идея, Скакалец?

Карлос стисна устни и присви очи в измъчена гримаса.

— Все едно — продължи Лушън. — Сега времето определено е от съществено значение, приятелю мой, затова ето въпроса… Готов ли си?

— По-готов от всякога — отговори Хънтър.

Последва още една кратка пауза, сякаш Лушън са нуждаеше първо да влезе в типичната си роля. Когато отново заговори, в гласа му нямаше вълнение, трепет или колебание.

— Провеждам научното си изследване от много години, по време на които се впуснах в безброй упражнения, опитвайки се да разбера по-добре ума на психопата. Научих много, много повече, отколкото очаквах отначало, но има някои по-тъмни възможности, някой забранени пътеки, по които още не съм се осмелил да тръгна. Мисля, че дойде време за това. — След още една пауза, този път по-дълга от предишната, Лушън добави: — Онова, което искам от теб, Скакалец, е една от тези възможности.

Гарсия погледна партньора си с призрачно бледо лице и беззвучно оформи с устни думите:

— Какви ги говори, по дяволите?

— Научното ми изследване е у теб, Скакалец — продължи Лушън. — Сигурен съм, че си го прочел цялото, затова какво пропускам? Коя тъмна пътека не съм изследвал? Всъщност има повече от една, но ми трябва само един правилен отговор. Кажи го и ще чуеш гатанката ми. Имаш шейсет минути. Ще ти се обадя пак точно след шейсет минути.

Хънтър и Гарсия очакваха, че Лушън ще сложи край на разговора, но той ги изненада.

— Освен това ще ти хвърля кокал, Скакалец. Не че ти трябва, защото знам на какво си способен. Кокалът е за глутницата кучета, които съм сигурен, че слушат този разговор — маршалите, ФБР и всички други. И така, ето го кокала — следа, която ще те доведе до правилния отговор, може да бъде намерена на страница сто трийсет и трета в едната от тетрадките ми. Тетрадките, които сега са у теб. Търси и ще намериш. Шейсет минути, Скакалец. Тик-так, тик-так, тик-так.

Линията прекъсна.