По следите на злото

36

От пет минути всички в кабинета на Хънтър и Гарсия мълчаха и дори не помръдваха. Атмосферата беше толкова напрегната, че едва се дишаше.

Двамата детективи седяха зад бюрата си и въпреки че очите им бяха съсредоточени в екраните на компютрите им, мислите им бяха на съвсем друго място.

Тайлър Уест стоеше до прозореца и гледаше улицата долу. Умираше да запали цигара, но времето летеше и не смееше да излезе от кабинета, докато не се обади Лушън.

Питър Холбрук седеше до кафемашината. Беше скръстил ръце на гърдите си и бе забил поглед в пода. Мислите му блуждаеха.

Хънтър хвърли поглед към мобилния си телефон, който беше на бюрото му, малко вляво от него. Движещият се електронен часовник на предпазния екран показваше, че до крайния срок на Лушън остават по-малко от две минути. Робърт сложи лакти на бюрото, преплете пръсти и подпря брадичка на кокалчетата си. Чакането беше мъчително.

Уест също погледна часовника си.

Изведнъж, без да почука, за да извести пристигането си, капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета на Хънтър и Гарсия и влезе вътре.

— Обади ли се? — с разтревожен глас попита тя.

— Не, още не — отговори Хънтър. — Но според крайния срок, който той самият постави, трябва да се обади след… — Той пак погледна мобилния си телефон. — Четиридесет и три секунди.

Капитан Блейк все още не знаеше за пластичния експлозив С-4.

— А получихте ли списъка от директора Кенеди? — попита тя. — Имате ли представа за какво е говорел Лушън, когато е споменал "нови възможности"? Разбрахте ли се за отговор на въпроса му?

Уест се подсмихна.

— Да, сигурни сме, че го знаем.

Капитан Блейк изчака няколко секунди, но никой не добави нищо повече.

— Е, какъв е отговорът? — настоя тя.

Преди някой да има възможност да отговори, мобилният телефон на Робърт иззвъня на бюрото му и всички отправиха неспокойни погледи към него.

Непознат номер.

Лушън се обаждаше точно навреме. Нито секунда по-рано. Нито секунда по-късно.

Хънтър направи знак на другите да мълчат, бързо отговори на обаждането и веднага започна да го записва и го включи на високоговорител.

Останалите се приближиха и наобиколиха бюрото му.

— Здравей, Скакалец — прозвуча от мъничките тонколони на мобилния телефон гласът на Лушън, силен и ясен. — Е, твоите шейсет минути изтекоха. Имаш ли отговор за мен?

Хънтър долови весела нотка в тона на Лушън, който несъмнено много се забавляваше.

— Какво липсва в научното ми изследване, Робърт? Коя тъмна пътека не съм изследвал все още?

— Лушън — каза Хънтър. — Не е необходимо да го правиш. Ако имаш сметки за уреждане с мен, направи го с мен. Не е нужно да…

— Какво не е необходимо да правя, Скакалец? — прекъсна го Лушън. — Не си отговорил на въпроса ми, затова нямам представа за какво говориш. Какво не трябва да правя? Искам да те чуя да го кажеш, Робърт.

Както очакваше Хънтър, Лушън нямаше да играе друга игра освен психологическа и искаше да затвърди превъзходството си над него при всяка възможност. Робърт нямаше друг избор, освен да играе играта.

— Да убиваш още хора, Лушън — отговори той. — По какъвто и да е начин. — Хънтър говореше спокойно, с неагресивен тон. — Не е необходимо да го правиш. Ако искаш да си уредиш сметките с мен… нека да го направим… ти и аз… не е необходимо никой друг да бъде замесен. Кажи ми къде и кога и ще дойда. Без подкрепления. Без номера. Давам ти думата си.

Хънтър вдигна ръка към Уест, за да го спре. Знаеше, че Маршалската служба никога няма да одобри или да разреши лична среща между Хънтър и Лушън. Уест го погледна и Хънтър беззвучно оформи с устни думите: "Искам го да говори".

Уест прие това, като вдигна ръце в знак, че се предава, но Хънтър видя, че маршалът отново се ядосва.

— Разбира се, че трябва да го направя, Скакалец — отвърна Лушън. — Върху това се основава целият ми живот — научното ми изследване за ума на психопатите.

— О, това е прекалено от устата на някой като него — прошепна Уест и Хънтър веднага му направи знак да мълчи.

— Живея за това, откакто идеята започна да се затвърждава в съзнанието ми. За жалост, както много добре знаеш, изследването беше внезапно прекъснато преди три години и половина, но сега най-после мога да го продължа, и ще го направя. Потърси ли на страница сто трийсет и три? — Лушън размисли и се поправи: — Е, не ти, тъй като съм сигурен, че трудът ми не е в твоя кабинет, но се сещаш какво имам предвид, нали? Накара ли онзи тъпак Кенеди и глутницата му гъзоблизци да търсят вместо теб?

Очите на всички освен на Хънтър се насочиха към специален агент Холбрук, който, изглежда, изобщо не се обиди от забележката на Лушън.

— Разбира се, че си го направил, Скакалец — отговори Лушън на собствения си въпрос. — Затова, моля те, престани да протакаш и ми дай отговор. Искам да ми кажеш поне една възможност, която липсва в научното ми изследване, Робърт, и ако протакаш още, разговорът свършва и няма да чуеш гатанката ми. Няма да имаш шанса да спасиш невинни животи.

Уест погледна Хънтър и очите му се отвориха широко, а после кимна на детектива.

Хънтър не беше сигурен дали другите са обърнали внимание, но Лушън току-що беше употребил думата "животи", не един "живот", както преди, и Хънтър бе убеден, че това не е неволна грешка.

— Каква е, Скакалец? Искам отговора ти и го искам веднага.

— Масово убийство — най-после каза Хънтър, но не добави нищо повече, нито пък Лушън каза нещо, и няколко секунди двамата мълчаха.

Всички в кабинета си размениха разтревожени погледи. А после чуха ръкопляскане от страна на Лушън.

— Много добре, Скакалец. Знаех си, че няма да ме разочароваш. Масовото убийство наистина е област, и която още не съм пристъпил и за която мисля много… но ти можеше да се досетиш и сам, Скакалец. Не беше необходимо да се обаждаш на господин Тъпак и да го караш да проверява в тетрадките ми, нали? Но след като си го направил, кажи ми какво откриха той и армията му от зомбита на страница сто трийсет и три? Любопитен съм, сещаш ли се, че то любопитството поддържа ума ми гладен и сърцето ми младо. — Лушън се изсмя. — Видя ли какво съм направил там, Скакалец?

На лицата на всички около бюрото на Хънтър се изписа несигурност. Изглежда никой освен Робърт не разбра малката шега на Лушън — "любопитен съм, сещаш ли се, че то любопитството поддържа ума ми гладен и сърцето ми младо". "Се-Чет" или "С-4".

— И така, нека те попитам по друг начин, Скакалец. Как ще навляза в света на масовото убийство?

Хънтър не отговори, а през присъстващите в стаята като "мексиканска вълна" премина безпокойство.

— Хайде, Скакалец, току-що ти отворих вратата да ме замериш с най-добрата си поанта. Нима наистина ще ме оставиш да вися така?

Капитан Блейк изглеждаше малко объркана, но всички други разбраха иронията.

— Как ще навляза в света на масовото убийство, стари приятелю? — настоя Лушън.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— Възможно ли е да е с… — Лушън задържа напрегнатото очакване пет секунди. — Бум? — Той избухна в оживен смях.

Барбара изкриви лице в гримаса, сякаш беше чула не само ужасна, но и безсмислена шега.

— Какво? — Устните й се раздвижиха, но не излезе звук.

— Вярно е, Скакалец — продължи Лушън. — Имам един килограм, може би и повече, военен клас С-4.

Сърцето на капитан Блейк сякаш се спусна в стомаха и очите й се разшириха от изумление.

— Не, мамка му! — Този път гласните й струни проработиха.

Хънтър затвори очи и доближи ръка до лицето си.

— О! — възкликна Лушън, който явно се забавляваше. — Чудех се кога ще се представи публиката. Е, с кого имам удоволствието да говоря сега?

Хънтър погледна капитана и повдигна рамене.

— Капитан Барбара Блейк, отдел "Обири и убийства" на лосанджелиската полиция — отговори тя. Гласът й беше твърд и авторитетен.

— Очарован съм най-после да се запозная с вас, капитан Блейк. Аз съм Лушън Фолтър. Някой друг желае ли да се представи, преди да продължа?

Хънтър пак направи знак на останалите да мълчат.

Лушън чакаше, но никой не каза нищо.

— Маршалът в стаята? — настоя Лушън.

Отговор не последва.

— Специален агент на ФБР?

Мълчание.

— Някой от шерифския отдел може би?

Никой не отговори.

— Хайде, хора, не се срамувайте.

Тишина.

— Никой, така ли? Е, добре, както желаете. — Отново последва кратка пауза. — Масово убийство, Скакалец, точно така. Това означава, че ти спечели правото да чуеш страхотната малка гатанка, която измислих специално за теб. Правилният отговор ще ти каже името на мястото, където оставих малък подарък. Малък е, но съдържа много мощ.

— Лушън, моля те, изслушай ме… — опита Хънтър, макар да знаеше, че на Лушън не му пука.

— Няма да повтарям, Скакалец — отново го прекъсна той. — После ще можеш да превърташ записа колкото искаш, но не ме прекъсвай пак.

Гарсия бързо извади тефтерче и писалка от бюрото си. Уест и Холбрук също се приготвиха да записват.

— Също като преди — продължи Лушън — имаш шейсет минути да откриеш отговора. Отговориш ли правилно, може да спасиш положението, Скакалец. Да станеш герой и така нататък. — Той направи пауза. — Сгрешиш ли… бум. — В гласа му не прозвуча ирония. — Готов ли си? Ето каква е гатанката: Ще ме намериш на място, където хората трябва да мълчат, но не тук. Където трябва да намериш стихове, но не тук. Където трябва да идват да учат ученици, жадни за знания, но не тук. Вместо мълчаливи хора ще намериш шумни хора, но ще намериш и мълчаливия мъж. Вместо смях на поети ще намериш сълзи на писатели, Вместо жадни за знания ученици ще намериш евтини учители. Търси не очевидното, а нестандартното, и ще намериш нещо специално. Ще намериш изключителното.

Гарсия, Уест и Холбрук пишеха колкото могат по-бързо. И колкото повече пишеха, толкова повече се мръщеха.

Последва още една кратка пауза, която показа, че Лушън е свършил с гатанката.

— Шейсет минути, Скакалец. Часовникът тиктака. Линията прекъсна.