По следите на злото

16

Тъй като говореше с Робърт Хънтър, а не с непознат, Лушън реши, че няма причина да преправя гласа си.

— Ще призная, че наистина съм разочарован, Скакалец, може би дори малко обиден от факта, че ти не дойде нито веднъж да ме посетиш, докато бях вътре.

Обезпокоеният поглед на Хънтър се отмести първо към Гарсия и после към Кенеди. Не беше необходимо да питат кой се обажда.

— Не може да бъде. — Карлос оформи беззвучно с устни думите. На лицето му се изписа недоверие.

Робърт сложи мобилния си телефон на седалката между себе си и Гарсия, направи знак на всички да мълчат и го включи на високоговорител. Отвори приложението за записване на разговора и натисна бутона за запис.

— Знаеш, че вече не съм вътре, нали, Скакалец?

В гласа на Лушън нямаше нито грам вълнение. Дори звучеше отпочинал, сякаш е бил на почивка от две денонощия.

Хънтър не каза нищо.

— Разбира се, че знаеш — продължи Лушън. — Обзалагам се, че ти си бил първият, на когото се е обадило онова изпражнение Ейдриън Кенеди, след като е чуло новината.

Кенеди беше твърде опитен и дори не трепна от коментара. Вниманието му беше приковано в екрана на мобилния телефон на Робърт, сякаш гледаше право в очите на Лушън.

— Освен това предполагам, че си видял бележката, която ти оставих, нали?

Хънтър пак не отговори.

— О, я стига, Робърт. Наистина ли ще мълчиш? Вече не си на шестнайсет, стари приятелю.

— Не беше необходимо да ги убиваш всичките, Лушън — най-после наруши мълчанието си Хънтър.

— Е, здравей, стари приятелю. Хубаво е отново да чуя гласа ти. Как си?

— Не беше необходимо да ги убиваш всичките.

— Предполагам, че говориш за надзирателите в онази лайняна дупка, в която бях заврян. Разбира се, че "не беше необходимо", Скакалец, но аз правя това, забрави ли? Аз съм… как да се изразя… — Последва кратка пауза, докато Лушън търсеше точните думи. — "Изследовател на актове на убийства и психологическото въздействие, което оказват върху човешкия мозък." Аз съм учен. Може дори да се каже, че съм постоянно развиващ се изследовател на методи. — Лушън се засмя подигравателно. — Всъщност това ми харесва — аз съм изследовател на методи. Но ще бъда откровен с теб, Скакалец, страхотно е да убивам отново. Не очаквах, че ще ми липсва толкова много. Никога досега не съм правил толкова дълги паузи между актовете, знаеш ли?

Хънтър изобщо не намери за забавно, че Лушън употреби думата "актове" вместо "убийства".

— Три години и половина, Скакалец — продължи Лушън. — Три години и половина, затворен в клетка. Три години и половина търпях разпитите на най-безмозъчните психолози, ако изобщо може да се нарекат такива. Между другото, що за хора назначават в НЦАНП и ОПА? Те бяха пълни аматьори. — Гласът на Лушън изведнъж стана изключително сериозен. — Три години и половина в шибана кутия и мога да ти кажа следното — човек размишлява само за едно, докато е вътре. Знаеш ли за какво?

Хънтър не отговори.

— Времето — каза Лушън. — Мислиш за него всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден. Часовникът става жизненоважен за теб като собственото ти сърце. Чувстваш ги как бият и тиктакат едно до друго. — Последва дълго и напрегнато мълчание. Когато заговори отново, Лушън изричаше всяка дума бавно и монотонно. — Последните три години и половина от живота ми бяха посветени на времето, Робърт. Време за мислене. Време да съм честен пред себе си. Време да планирам. Време да си представя бъдещето. Време да изпипам детайли. Време да чакам… и после… ме прехвърлиха в така наречен затвор с максимални мерки за сигурност. — Лушън се изсмя иронично. — Какво очакваха? Че ще прекарам още време вътре?

Хънтър погледна Кенеди.

Директорът на НЦАНП не отвърна на погледа му. Беше навел глава.

В гласа на Лушън се прокрадна нотка на весело настроение:

— Но тъй като ти спомена какво се случи в онази контролна стая, малкият ми капан, който заложих, беше много внушителен, нали? По дяволите, беше направо гениален. И идеята ми хрумна ей така, изведнъж. Веднага щом видях ролката найлоново влакно на рафта, разбрах, че трябва да оставя една последна изненада, преди да тръгна.

След като беше заложил капан в чекмеджето на контролната стая на лечебницата, Лушън нямаше как да знае дали пушката е гръмнала или не и дали е убил още една жертва, но всъщност това нямаше значение. Той се хвалеше с бързото си мислене и съобразителност. Хънтър го знаеше и нямаше намерение да му доставя удоволствие.

— Добър механизъм — каза Робърт. Гласът му беше контролиран и дишането — равномерно. — Жалко, не е проработил.

Отговорът му накара Лушън да се поколебае и да млъкне. Определено не очакваше това.

Хънтър долови колебанието му и бързо допълни с обяснение отговора си:

— Открили са капана, преди да пострада още някой.

От малкия високоговорител на телефона му се разнесе престорен смях.

— Не, не са го открили — каза Лушън. — Капанът беше идеално поставен. Идеално скрит. Никой не би го открил, без да издърпа чекмеджето, и веднага щом някой го е направил… играта е свършила. Губиш уменията си, Робърт. По-рано много те биваше в укриването на истината. Остаряваш, приятелю мой.

— Да — отговори Хънтър, който съзря идеална възможност да атакува егото на Лушън, но не като се опитва да докаже нещо. Това нямаше да има ефект върху човек като него. Номерът на Хънтър беше да го остави да се чуди. — Така или иначе, Лушън, продължавай да мислиш, че всичко, което правиш, е безгрешно… че всички ние губим уменията си освен теб… че три години и половина пълно бездействие и изолация не са ти повлияли по никакъв начин… че никога не би направил елементарна грешка като найлоново влакно, което си забравил… — Хънтър умишлено остави недовършено изречението. — Знаеш ли какво? Няма значение.

Този път Лушън запази мълчание.

Хънтър знаеше, че в момента той трескаво преравя паметта си, търсейки грешка, която може да е направил в контролната стая.

— Да — съгласи се Робърт. — Времето определено прави всички онези неща, които ти спомена, но и незабележимо те кара да позагубиш форма.

Последва дълго и напрегнато мълчание.

— Радвам се, че според теб съм позагубил форма, Скакалец — най-после отговори Лушън. — Защото с удоволствие ще ти докажа, че грешиш. Ето ти пример. Готов ли си? Ноксвил, Тенеси — на Стейт Стрийт има покрит паркинг.

Хънтър погледна Кенеди, който кимна, потвърждавайки, че там са намерили трупа на Рос Бакстър в багажника на сребристото беемве.

— Да — отвърна Робърт. — Подозирахме, че си бил ти.

— Тогава сте намерили беемвето.

Хънтър отговори с мълчание, което беше достатъчно красноречиво.

— Любопитното тук е, че тази смърт можеше да бъде избегната — обясни Лушън. — Ако той не беше такъв задник. Но беше супергадняр. Все едно, сигурен съм, че направих услуга на много хора. А сега пример номер две.

Хънтър, Гарсия и Кенеди се спогледаха обезпокоено.

Лушън каза на Робърт точните координати на мястото, където беше оставил трупа на Алиша Камбъл.

— Може да не намерите много от нея. В онази гора има вълци, знаеш ли? Но за да я идентифицирате, закачих чантата й на едно дърво. Какво да кажа? Понякога съм мил и добър. Все едно, трябва да затварям, Скакалец. Трябва да се върна към работата си… моето научно изследване. Знаеш за какво говоря, нали? — Лушън не остави на Хънтър време да отговори. — Но разбира се, че знаеш. В края на краищата, ти и ФБР ми го отнехте, помниш ли? Трудът на живота ми. Всичките ми изследвания. Но не се тревожи, стари приятелю, не се сърдя. Изобщо не съм ядосан. В крайна сметка, това беше намерението на цялото изследване. Каква полза би имало от него, ако резултатите не са споделени и оценени от други хора? Проблемът е, че… не съм приключил, Скакалец. Все още има някои възможности, които не съм изследвал… методи, които не съм изпробвал… ситуации, в които не съм се поставил… чувства, които не съм изпитал. И нямам търпение отново да се заловя с всичко това. Както казах, три години и половина са много време и тези неща адски ми липсваха.

Последва дълго и неловко мълчание.

— Дръж телефона си наблизо, Робърт, защото може да се свържа с теб по-скоро, отколкото мислиш. — Лушън отново се изсмя, този път кратко и весело. — Нека игрите започнат, Скакалец, нека игрите започнат.

Линията прекъсна.