По следите на злото

72

Хънтър скочи на крака и взе телефона си.

— Какво правиш? — попита Трейси.

— Трябва да докладвам за това.

Трейси Адамс познаваше полицейския протокол. Знаеше как се въртят колелцата на бюрократичната машина и какво ги кара да се въртят. Току-що беше казала на шефа на отдел "Свръхтежки убийства" на лосанджелиската полиция за телефонен разговор, в който се признаваше за евентуално двойно убийство. Шега или не, като полицай от силите на реда, Хънтър беше длъжен да спази протокола. Трябваше да докладва на полицията, за да изпратят патрулна кола на адреса на родителите й и да потвърдят или да отрекат достоверността на обаждането.

— Не е необходимо да го правиш, Робърт — каза тя и също взе телефона си, но Хънтър вече диктуваше на диспечера адреса на родителите й. Той вдигна ръка, за да й направи знак да почака малко.

Трейси не му даде време.

— Робърт, разбирам протокола, но моля те, преди да загубиш времето на полицията, нека първо да се обадя на родителите си и ще видиш, че няма нужда да съобщаваш за тази извратена шега. Беше някакъв идиот.

Тя насочи вниманието си към екрана на телефона си и започна да набира номера на домашния телефон на родителите си.

Хънтър завърши разговора, като помоли оператора незабавно да информира детектив Гарсия и специален агент Питър Холбрук от ФБР. Пусна телефона в джоба си и хвана ръката на Трейси.

— Недей — прекъсна я той.

— Какво?

Тя го погледна. В очите й се сблъскаха объркване и безпокойство.

— Трябва да се обадя, Робърт. — Гласът й трепереше малко повече, отколкото преди няколко минути. — За да изясним нещата. Обаждането наистина ме разстрои и сега замесваме и полицията. Трябва да говоря с майка си, става ли? Трябва да чуя гласа й.

Хънтър стисна ръката й малко по-силно и сега беше негов ред да отмести поглед встрани.

Черната дупка в стомаха му заплаши да изригне и той почувства, че гърлото му се стяга. За момент си помисли да й разреши да се обади. Телефонът вероятно щеше да звъни, без да отговори никой, докато Трейси се откаже и се изнерви още повече. След това щеше да пробва мобилния телефон на майка си или на баща си и именно това тревожеше Хънтър. Той знаеше, че Лушън е въплъщение на злото. Лушън сигурно очакваше, че първият ход на Трейси ще бъде да позвъни на родителите си, за да провери как са. Ами ако беше взел мобилните им телефони? Ами ако отговори на обаждането на Трейси? Ами ако е записал писъците им и й ги пусне да ги чуе?

— Робърт, какво има? — попита Трейси не само защото видя мрачните опасения, изписани на лицето му, но и защото усети, че ръката му трепери.

Хънтър я погледна и тя видя тъгата в очите му.

— Робърт?

— Не мога да те лъжа, Трейси — най-после отговори той с треперещ глас.

— Какво? — Тя дръпна ръката си. — За какво да ме лъжеш, Робърт? Какви ги говориш?

Сърцето на Хънтър се сви в гърдите, защото знаеше, че той е виновен за всичко. Лушън някак беше разбрал, че Хънтър и Трейси се срещат, въпреки че Хънтър я беше видял само веднъж след бягството му.

Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш! — Това го беше попитал Лушън. — Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.

Именно това правеше Лушън. Той отнемаше не само онова, което Хънтър обичаше най-много, но и онова, което Трейси обичаше най-много. Лушън изпразваше душите им и ги изпълваше с болка — безкрайна болка.

Щом веднъж се разкриеше всичко, а то щеше да бъде разкрито, тъй като Хънтър не можеше да излъже Трейси, тя щеше да разбере, че единствената причина родителите й да загубят живота си… единствената причина да бъдат жестоко убити — и Хънтър беше сигурен, че те са били жестоко убити — не е по тяхна вина, а защото дъщеря им Трейси се среща с него. Това беше фаталният фактор в живота им: дъщеря им се срещаше с Хънтър… харесваше го… беше му "гадже". Хънтър беше абсолютно сигурен, че когато научи истината, Трейси ще го намрази с всичката сила, която има.

Той се опита да вземе чашата си с водата и най-после осъзна, че ръцете му треперят. Колкото и трудно да беше, трябваше да погледне Трейси в очите.

— Лушън съществува реално — каза й, като правеше всичко възможно гласът му да не потрепери.

— Лушън съществува реално? — Гласът на Трейси, от друга страна, се засили и се изпълни със страх. — Какво означава това, по дяволите, Робърт?

Хънтър издържа на погледа й.

— Може ли да излезем навън? Моля те.

— Не, Робърт, не може да излезем навън. — Към коктейла от чувства в тона на Трейси се добави нотка на гняв. — Искам да знам за какво, по дяволите, говориш, при това веднага. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не е смешно.

— Ела с мен навън, моля те — настоя Хънтър и отново посегна към ръцете й, но Трейси пак ги дръпна.

— Не. — Тя му хвърли поглед, който граничеше с отвращение. — Кажи ми какво имаш предвид.

Гласът й стигна до околните маси и двойката вдясно от тях погледна неодобрително Хънтър. Те явно предполагаха, че той е виновен за онова, което става между него и Трейси.

Хънтър трябваше да продължи. Не можеше да протака повече. Трябваше да й каже.

— Човекът, когото преследваме в момента — започна той, — е същият, който взриви "Уиски Атенеум" преди една седмица. Името му е Лушън Фолтър. Той съществува реално.

Едва тогава Трейси разбра.

С Хънтър не се бяха виждали от бомбения взрив. Вярно, бяха разговаряли по телефона, но той никога не обсъждаше разследванията си с никого, който не е свързан със случая, нито дори с Трейси, ала тя го беше видяла по телевизията след експлозията в "Уиски Атенеум". Гледаше новините и четеше вестниците. Помнеше, че агентът на ФБР, до когото стоеше Хънтър по време на пресконференцията по телевизията, увери гражданите на Лос Анджелис, че случилото се не е дело на терористична организация, а на един човек, не терорист, а беглец, който е избягал от затвора преди няколко седмици и е решил да отмъщава. Агентът на ФБР не спомена на кого и защо иска да отмъщава беглецът, но каза името му — Лушън Фолтър. Трейси беше толкова разтърсена от обаждането, че едва сега направи връзката.

— Какво? — Гневът й се превърна в тъга и сълзите най-сетне потекоха от очите й. — Някаква шега ли е това?

Хънтър едва забележимо поклати глава.

— Лушън не се шегува.

— Тогава какво искаш да кажеш, Робърт? — Тя си пое дъх, но до белите й дробове, изглежда, не достигна кислород. Гласът й потрепери. — Че родителите ми току-що са били убити в дома си и че убиецът им ми се е обадил по телефона… само за да се забавлява?

Хората на другите маси започнаха да се обръщат и да ги гледат.

Хънтър почувства, че тялото му се разтрепери. Сърцето му се късаше, като гледаше Трейси в това състояние, но не можеше да направи нищо. И най-лошото беше, че знаеше, че това е само началото на болката й. Щеше да стане по-лошо. Много по-лошо.

— Защо? — попита Трейси. — Защо този луд, който взриви бар миналата седмица, ще вземе на прицел родителите ми? Защо ще ги убива? В това няма никаква логика, Робърт.

Хънтър отмести поглед встрани само за момент. Когато отново погледна Трейси, очите му се бяха зачервили. Направо чувстваше, че душата му умира.

— Заради мен. — Веднага щом изрече тези думи, гърлото му пресъхна като безводна пустиня.

Вниманието на Трейси все още беше съсредоточено върху Хънтър, но в очите и той видя, че мозъкът й продължава да се бори да разбере какво всъщност означават тези две думи. И после изведнъж борбата изчезна от тях.

— Отмъщението — каза тя. По лицето й вече неудържимо се стичаха сълзи. — На пресконференцията… по телевизията преди една седмица. Агентът на ФБР, с когото работиш, спомена, че причината онзи тип Лушън да взриви бара и да отнеме живота на толкова много невинни хора е, защото е тръгнал на някаква адска мисия да отмъщава, но не каза на кого и защо. — Трейси трябваше да млъкне и да преглътне сълзите си, преди отново да заговори. — Той отмъщава на теб?

Хънтър примигна. Възелът в гърлото му се затегна. Той кимна.

— Да.

— Искаш да кажеш, че родителите ми са мъртви, защото някой ти има зъб?

Ето, помисли си Хънтър. Гневът в гласа й. Омразата в очите й. Екзекуцията на душата му.

— Но… защо? — Трейси отмести очи встрани с разсеян поглед, сякаш търсеше отговор някъде около нея. — Защо ще преследва моите родители, щом иска да отмъсти на теб?

Хънтър можеше да се опита да й обясни, но каква полза щеше да има?

— Не. — Трейси поклати глава. Това беше твърде абсурдно, за да е реално. — Не… не… не. Това не се случва наистина. Това е някаква глупава шега и се обзалагам, че е някой от студентите ми. Как можеш да твърдиш нещо такова, когато седя тук с мен през цялото време? Не можеш да си сигурен, Робърт. — Сълзите, които се стичаха по лицето й, задавиха гласа й. — Не можеш. Давай, щом искаш, изпрати патрулна кола в дома им и ще видиш. — Тя отново взе телефона си. — Ще се обадя на родителите си и ще ти докажа, че грешиш. Не е смешно, Робърт. Не мога да повярвам, че ми причиняваш това.

Трейси набра домашния номер на родителите си.

Този път Хънтър не се помъчи да я спре.