По следите на злото

80

— Съжалявам, че закъснях — каза Хънтър, когато най-после се присъедини към съвещанието на оперативната група, което се провеждаше в кабинета на капитан Барбара Блейк.

Барбара, която току-що беше наредила на бюрото си снимките от снощното местопрестъпление, погледна часовника си. Тъй като Хънтър беше закъснял само по-малко от пет минути, тя реши да не бъде твърде строга с него.

— Много мило, че най-после ни удостоявате с присъствието си, ваше височество — каза капитан Блейк с твърд глас, но не добави нищо повече.

— Добре ли си? — прошепна Гарсия, когато Хънтър се приближи до бюрото на капитана, където се бяха събрали маршал Уест и специален агент Холбрук от ФБР.

— Да.

— Сега, когато най-после си тук, Робърт — каза Блейк по-скоро със загрижен, отколкото с гневен тон, — нека те попитам нещо. Има ли за теб някакъв специален смисъл цялото това безумие? — Тя неспокойно привлече вниманието му към снимките. — Обезглавяванията? Обгарянето на едната глава, но не и на другата? Сцената с вечерята? Обезглавените трупове, които ядат главата на партньора си? Говори ли ти нещо всичко това?

Хънтър я погледна с безизразни очи.

— Питам, защото ние не виждаме никакъв смисъл в тези неща — продължи капитан Блейк — но както разбрахме от онази абсурдна гатанка, която ти зададе Лушън, преди да взриви трийсет души, повечето му деяния са насочени към теб, част от откачената игра, която той иска да играе. — Тя задържа погледа си върху Хънтър. — Нещо от това попада ли в тази категория?

Хънтър погледна Гарсия, който разбра безмълвния му въпрос, и отговори, като едва забележимо поклати глава, показвайки, че не е разкрил нищо на никого.

Робърт обясни на всички кои са жертвите и после им разказа за телефонните обаждания на Лушън до него и до Трейси.

— Господи! — възкликна капитан Блейк, която първа наруши неловкото мълчание след обясненията на Хънтър. — Това е цяло ново ниво на безумие.

— Но защо е абсурдната, прекомерна показност на насилие? — попита Уест. — Да не споменавам за откачената кинематографична сцена? — Той погледна Хънтър и вдигна ръка. — Разбирам всичко, което ти каза — намерението на Лушън да накара Трейси, жената, в която си влюбен, да те намрази, но той можеше да го постигне лесно, като убие родителите й и се погрижи тя да разбере, че ти си виновен за това. Не беше необходимо да ги обезглавява или да изпече едната глава, нито дори да аранжира сцената по този начин. Сигурен ли си, че в нещо от това няма скрит някакъв замисъл? Може би нещо, свързано с дните ви в университета?

— Сигурен съм — отговори Хънтър.

— Тогава Лушън го е направил само заради бруталността? — попита капитан Блейк.

— Не — отвърна Хънтър. — Направил го е, защото е било предназначено за очите на Трейси, не за нашите очи.

Всички се умълчаха, изпълнени със съмнение.

— Не виждам как Лушън може да е разбрал предварително, че Трейси и аз ще вечеряме заедно снощи — обясни Хънтър. — Тя успя да запази маса само защото някой се беше отказал в средата на следобеда. Никой не би имал време да направи всичко това, дори Лушън.

— Тогава какъв е бил планът му? — настоя Уест.

— Много елементарен — отговори Хънтър. — да убие родителите на Трейси по изключително ужасяващ начин, който е знаел, че ще я съсипе душевно и психически. После е следил движенията й и е чакал оптималния момент да й се обади. — Той млъкна, за да даде възможност на другите да осмислят думите му.

— Мислиш, че Лушън я е проследил до ресторанта? — попита Холбрук.

— Не се съмнявам в това — отвърна Хънтър. — Дори съм сигурен, че я е проследил и вътре в ресторанта. Видял е, че Трейси седи с мен, и не е устоял на изкушението. Представете си задоволството му да може да се обади на Трейси, да й каже за убийството на родителите й и после да се погрижи тя да разбере, че за всичко е виновен човекът, който в момента седи срещу нея! В когото тя смята, че е влюбена.

— Мамка му! — възкликна Уест, когато си представи сцената. — Лушън вероятно е бил в ресторанта и е гледал, докато вие двамата говорите по телефона.

— Вероятно — съгласи се Хънтър, — но от друга страна се радвам, че той се обади на Трейси, докато бяхме в ресторанта.

Останалите го погледнаха недоверчиво.

— Какво мислите, че щеше да се случи, ако Трейси си беше вкъщи сама, когато Лушън й се обади? — попита Хънтър.

Другите най-после разбраха какво има предвид.

— Тя вероятно щеше да се обади на родителите си — каза Холбрук. — И когато не получеше отговор, щеше да отиде в дома им.

— Прочетохте ли полицейския доклад? — попита Хънтър. — Лушън е оставил външната врата отключена вероятно защото не е бил сигурен дали Трейси има ключ за къщата на родителите си. Той е искал тя да види онази сцена. Искал е да види какво е направил на майка й и баща й.

Всички насочиха вниманието си към снимките от местопрестъплението.

— Можел е да аранжира сцената по много други начини — продължи Хънтър. — Това всъщност няма значение за него, стига да е достатъчно шокираща, за да увреди съзнанието на Трейси… и Лушън много добре знае какво е необходимо, за да съсипе психическото състояние на някого. Затова е подходил от два сетивни ъгъла — зрение и обоняние — за да бъде сигурен, че Трейси никога няма да се съвземе… за да се убеди, че подсъзнанието й завинаги ще свързва миризмата на изгоряло със случилото се с родителите й.

Хънтър видя, че Гарсия инстинктивно запуши с ръка носа и устата си, както беше направил на местопрестъплението.

— Трейси може и да ме обвинява за смъртта на майка си и баща си — добави Хънтър. — Може и да ме мрази до края на живота си, каквато беше основната цел на Лушън, но няма да бъде преследвана от онези образи и измъчвана от миризмата в къщата. — Хънтър поклати глава. — Съзнанието й няма да бъде увредено. И психическото й състояние няма да бъде съсипано. Това мога да го преживея.

— Тогава по много странен начин възпрепятстването на Трейси да види местопрестъплението е победа над Лушън — каза в заключение Уест.

Хънтър не можеше да го нарече победа, но правеше всичко, за да звучи позитивно.

— Предполагам.

— И какво ще правим сега? — попита капитан Блейк.

Всички знаеха, че няма какво да направят, освен да чакат Лушън да се обади отново, но никой не посмя да предложи отговор. Мисълта за обаждането на Лушън плашеше всички до мозъка на костите, с изключение на Хънтър. Той се страхуваше точно от обратното — вероятността Лушън никога повече да не се обади.

Лушън Фолтър беше дошъл в Лос Анджелис с една-единствена цел — да му отмъсти, и ако Хънтър искаше да бъде откровен пред себе си, Лушън беше свършил работата си. Робърт се чувстваше победен, безсилен и съкрушен. Лушън беше спечелил войната. Нямаше вече битки, които да води, а без повече битки нямаше причина да остава в Лос Анджелис.

Страхът на Хънтър се дължеше на знанието, че ако Лушън реши да изчезне, никой повече няма да го види и чуе.