По следите на злото

56

Трейси Адамс беше родена в Олбъни, Орегон, единствено дете на обикновени хора от средната класа, Джордж и Памела Адамс. Баща й беше учител по английски и история, а майка й имаше магазинче за дрехи в Арбър Хил, етнически разнообразен и исторически квартал северно от центъра на Олбъни.

Трейси беше родена през юли, в зодиакалния знак Рак, и според майка й, която силно вярваше в астрологията, зодията Рак беше главната причина дъщеря й винаги да е спокойна, непредсказуема и силно интуитивна. Самата Трейси не вярваше в астрологията, но за да достави удоволствие на майка си, може би най-добрата душа, която познаваше, всеки ден на закуска, преди да тръгне на училище, четеше хороскопа във вестника заедно с Памела.

Бащата на Трейси, който се нареждаше втори с много малка разлика веднага след майка й в класацията "добра душа", също не се интересуваше от глупавите предсказания на хороскопа, които съпругата му съобщаваше най-малко веднъж дневно, но също като дъщеря си й угаждаше само за да я вижда доволна.

В очите на Трейси Джордж и Памела бяха не само добри души, но и най-разбиращите родители, за които можеше да се надява.

Откакто се помнеше, Трейси не беше като другите момичета. Като малка, вместо да си играе на кукли или на чаени партита с другите момиченца на нейните години, тя обичаше да чете книги, особено американска класика — "Алената буква", "Великият Гетсби", "Да убиеш присмехулник", "Малки жени", "Цветя за Алджърнън" и други, но нищо не я интригуваше повече от разказите и поезията на Едгар Алън По, който по една случайност беше любимият американски поет и на Хънтър.

Трейси харесваше мрачните думи на По, които в същото време бяха изпълнени с мъдрост и понякога дори с надежда, но интересът й към мрачното не се изчерпваше само с литературните й предпочитания. Простираше се далеч отвъд тях и докосваше повечето аспекти на живота й, докато растеше. Тя предпочиташе тъмни дрехи, мрачни песни, страшни филми и щом започна да се гримира — в нейния случай на дванайсет години — Трейси машинално, без да мисли, избра черния готически вид. Но както с много други тийнейджъри в Америка и целия свят, истинският, "определящ стила" фактор за нея беше музиката — или по-точно музикалният жанр.

Трейси беше на четиринайсет, когато за пръв път чу "Прити Хейт Машин", дебютният албум на група от Охайо на име "Найн Инч Нейлс"… и мигновено пламна неумираща любов. Мрачният музикален стил на групата и нестандартните ритми и въздействащите текстове на песните й говореха със същата сила като поезията на Едгар Алън По. Тя се влюби в албума, групата и музикалния жанр — индустриален рок. Скоро откри и други групи със същия стил, като "Министри" и "Скини Пъпи". Това я доведе до откриването на готическия рок и много по-стари групи като "Баухаус", "Систърс ъв Мърси", "Фийлдс ъв дъ Нефилим" и "Килинг Джоук".

Не беше изненадващо, че новата любов на Трейси към наскоро откритите музикални стилове и групи, които определяха тези жанрове, започна да оказва силно влияние върху начина, по който се обличаше, прическата й, лака на ноктите, грима… всичко. И ако вече се чувстваше различна, музиката също й придаде различен вид, а за едно четиринайсетгодишно момиче, което живее в консервативно общество и ходи в традиционно училище, това неизбежно се превръща в проблем.

Подигравките започнаха веднага щом тя промени външния си вид.

Другите хлапета я отбягваха. Обиждаха я, присмиваха й се и я тормозеха. Дори момичетата, които тя смяташе за свои най-добри приятелки, вече не искаха да имат нищо общо с нея.

Един пролетен следобед, когато Трейси беше в девети клас, Памела, която си беше взела свободен ден поради стомашен вирус, видя, че дъщеря й ядосано нахлу през входната врата, не й каза нищо, нито дори "здравей", което изобщо не беше присъщо за Трейси, и веднага се качи в стаята си. В Памела мигновено заговориха майчинските чувства и след няколко секунди тя почука на вратата на дъщеря си.

— Трейси, миличка, какъв е проблемът? — попита тя.

— Няма нищо, мамо — отговори Трейси, без да отвори вратата. — Всичко е наред.

Памела веднага долови не само гневна, но и обидена нотка в гласа на Трейси.

— Да, това е… очевидно.

— Сериозно, мамо, всичко ще се оправи.

Въпреки че питаше, Памела имаше известна представа какво е разстроило дъщеря й толкова много. Тя знаеше, че не само хлапетата, но и хората изобщо приемат без желание промяната, особено когато не я разбират.

— Добре, щом казваш. — Памела познаваше добре дъщеря си, затова опита друг подход. — А, да, миличка, исках да те помоля за една услуга, ако може. Не е необходимо да е веднага. Когато имаш време, става ли?

Трейси не отговори и Памела продължи:

— Много ми хареса как направи косата си и се гримира тази сутрин, миличка. Ще ми покажеш ли как го направи? Може през уикенда, ако можеш. Татко ти и аз ще излезем да вечеряме някъде в събота и много искам да опитам нещо подобно.

Мълчание.

Памела зачака.

Няколко секунди по-късно Трейси отвори вратата на стаята си и мълчаливо погледна майка си.

По лицето й нямаше следи от сълзи, но изглеждаше ядосана.

— Сериозно, миличка — каза Памела. — Така, както си беше сложила сенките на очите, преливането… изглеждаше изумително. Къде се научи да го правиш?

Трейси се втренчи в очите на майка си.

— Казваш го само защото си ми майка.

— Не. — Памела придоби обиден вид. — Сякаш не ме познаваш, Трейси. Гримът ти наистина ми харесва и нямам нищо против да опитам нещо подобно в събота. Ще ми дадеш ли някои съвети?

— Е, тогава ти си единствената, която го харесва, мамо. Всички други ме мислят за курва.

Ето какво било.

— Разбирам — със загрижен тон отговори Памела.

— Дори Деби и Уенди мислят така — добави Трейси. Те бяха най-добрите й приятелки.

— Казаха ли го? — попита Памела, искрено изненадана.

— Не с много думи, мамо, но го видях в начина, по който ме гледаха. Те дори вече не ме поздравяват. Опитам ли се да се приближа до тях, отминават. Дори се преместиха в час, за да не седят до мен. Сякаш ги поставям в неудобно положение.

— Нека те попитам нещо, миличка — каза Памела. В гласа й прозвуча разбиране. — На теб харесват ли ти? Гримът, прическата, дрехите, целият ти нов стил? Наистина ли ти харесва, или го правиш само защото искаш да изглеждаш като хората от групите, които обичаш?

Трейси дори не се замисли.

— Да, мамо, наистина ми харесва. Мисля, че ми подхожда. Подхожда на личността и характера ми. Отразява душата ми. Да, вярно, видът е вдъхновен от любимите ми групи, но наистина мисля, че ми подхожда.

— И мислиш ли да се придържаш към него? Или да се върнеш към предишния си вид само защото другите не одобряват новия ти стил?

— За нищо на света. Ще се придържам към него. — Трейси звучеше сто процента сигурна. — Съжалявам, но да вървят по дяволите, ако не им харесва. Видът си е моят, не техният.

— Тогава ето какъв е отговорът ти, миличка — каза Памела и се усмихна гордо на дъщеря си. — Щом ти харесва и се чувстваш удобно, само това има значение, и съм много горда, защото ти правиш едно от най-трудните неща на света, особено за човек на твоите години.

— И кое е то, мамо?

— Да бъдеш такава, каквато си.

Трейси се намръщи.

— Ела, да седнем. — Памела влезе в стаята на Трейси и посочи леглото. — Трейси — каза тя и хвана ръката на дъщеря си, когато седнаха, — едно нещо, което не съзнаваш сега, но съм сигурна, че ще осъзнаеш с времето, е, че много малко хора на тази дадена ни от Бога земя, са такива, каквито искат да бъдат, и правят, каквото искат да правят. Истината е, че за да бъдем такива, каквито сме… наистина да бъдем себе си, изисква смелост, увереност и силен характер. Много хора, наистина много хора, не се обличат така, както искат, не правят косата си, както искат, и не се гримират така, както искат. Повечето хора правят онова, което се очаква от тях, не онова, което искат.

— Очаква се? — попита Трейси.

Майка й кимна.

— Кой очаква?

— Другите хора — отговори Памела. — Родители, приятели, учители, шефове, обществото… — Тя повдигна рамене и се усмихна на Трейси. — Мислех, че много по-късно ще се наложи да водим този разговор. Може би в деня на дипломирането ти, но няма значение, нека го направим сега. — Памела се намести по-удобно на леглото и започна да обяснява: — да бъдеш личност не е толкова лесно, колкото звучи. Докато порастваме, минаваме през различни етапи на живота си, миличка. Понякога възникват нови движения, нови музикални жанрове, нови стилове, нови убеждения и възгледи… нещо, което ни говори по толкова различен начин, че искаме да бъдем част от него, и не всички го разбират. Аз бях хипи на млади години, както и баща ти.

— Не може да бъде!

— Вярно е — потвърди Памела с доволна усмивка. — После ще намеря снимки да ти покажа. Но когато станах част от хипи движението, не само повечето от така наречените ми приятели мразеха начина, по който изглеждах и се обличах, и всичките ме зарязаха, но и родителите ми. Толкова много се възмутиха, че ми казаха, че ако искам да приличам на хипи, тогава трябва да бъда готова и да живея като хипи и да се махна от дома им.

Трейси се ококори от почуда. Не знаеше тези неща.

— Наистина ли? — попита тя. — Казали са ти да се махнеш?

— Аха.

— И ти какво направи?

— Махнах се. Събрах си багажа и хванах пътя. Направих го, защото се чувствах удобно такава, каквато бях тогава. Харесваше ми начинът, по който се обличах. Харесваше ми начинът, по който изглеждах. Харесваха ми принципите и ценностите, които поддържах навремето, и обожавах музиката. Всичко беше толкова… освобождаващо. Бях такава, каквато съм. Бях себе си. И се чувствах добре.

— Но сега не си хипи — каза Трейси. — Съжаляваш ли? Имам предвид, че напусна дома на баба и дядо и че загуби всичките си приятели?

— Нито за секунда — отвърна Памела. — Защото останах вярна на себе си. Правех онова, което исках. Живеех за себе си, не за родителите или за приятелите си… Живеех моя живот за себе си. Но помня, че си мислех, че освен начина, по който изглеждам, нищо друго не се е променило. Бях същият човек. Различна коса, различен грим, различни дрехи, но бях същият човек. Ако само това беше накарало така наречените ми най-добри приятели да решат повече да не ми бъдат приятели, тогава мисля, че не са ми били истински приятели. — Тя се усмихна на дъщеря си. — И благодарение на това че напуснах дома си, се запознах с баща ти. Никога нямаше да срещна някой като татко ти, ако бях останала у дома. — Памела замълча и прокара ръка по косата на Трейси. — Миличка, опитвам се да ти кажа, че да бъдеш такава, каквато си, е най-хубавото нещо, което можеш да направиш… винаги.

Трейси не чу за последен път тези думи. Тогава обаче тя не знаеше, че само след две седмици да бъде такава, каквато е, ще спаси живота й.