По следите на злото

13

Лушън се втренчи в мъжа. Беше срещал много като него. Всъщност светът беше пълен с такива — скандалджии, които заради размера на мускулите си обичат да сплашват другите само за да се забавляват. Дори да можеха, дори да имаха способността, те не проявяваха интерес да спорят и да убеждават, използвайки логика и разговор, защото им доставяше удоволствие да тероризират другите. Това подхранваше егото им. Даваше им увереност. Караше ги да чувстват превъзходство, но в действителност почти в сто процента от случаите тези хора се заяждаха, тормозеха и сплашваха другите, за да компенсират някаква неудовлетвореност от живота си. Много често това чувство за малоценност се коренеше в определен момент в детството им.

Беше очевидно, че шофьорът на беемвето нито се нуждае, нито го е грижа за парите за химическо чистене. Вероятно дори нямаше да занесе панталона да го почистят. Той ги искаше, защото кавгаджиите като него никога не пропускат възможност да сплашат другите.

Да, Лушън беше срещал много хора като него — в училище, в университета, на улиците, на работа, у дома… и ги мразеше всичките.

— Дай ми портфейла си — заповяда мускулестият мъжага.

Лушън се намръщи и отстъпи още една крачка назад.

— Портфейлът ти, задник. — Мъжът обърна нагоре дланта на дясната си ръка и размърда пръсти. — Дай ми го. Веднага.

Лушън се поколеба.

— Дай ми веднага проклетия си портфейл или ще свършиш много зле.

Лушън погледна наляво. Не се задаваха коли. На третия етаж нямаше никого другиго освен тях двамата.

— Нямам портфейл — отговори той.

Мъжът го прикова с убийствено студен поглед.

— Караш ауди А6, а нямаш портфейл? — Той се ухили иронично и кимна. — Добре… Добре. — Престори се, че отмества поглед встрани, а после дясната му ръка се стрелна към Лушън и го сграбчи за блузата на височината на гърдите. — Виж какво, скапана лъсната главо. — Доближи лицето на Лушън на няколко сантиметра от очите си. — Ако не ми дадеш шибания си портфейл, ще ти го начукам тук и сега. Разбираш ли какво ти говоря?

Ако забиването на пръст в гърдите на Лушън беше лоша грешка, то сграбчването на блузата му беше фатална грешка, но той не се ядоса. Всъщност се забавляваше с демонстрацията на мъжкарство. Беше убеден, че тези театрални изпълнения имат въздействие върху повечето хора. Грамаден мъжага да те сграбчи за ризата и да те заплаши, че ще те спука от бой на усамотено място в покрит паркинг — това вероятно би накарало много хора да напълнят гащите от страх.

Лушън запази спокойствие, но вложи в гласа си точното количество тревожност, за да убеди мъжа, че е уплашен.

— Господине, нямам портфейл, но имам малко пари у себе си.

— Браво! — ухили се здравенякът. — Виждаш ли? Стигаме донякъде. — Той пусна блузата на Лушън. — Дай ми ги. Всичките.

Лушън, който се държеше така, сякаш беше много уплашен, бръкна с дясната си ръка в десния джоб на джинсите си.

— Съжалявам. — Устните му се помъчиха да се разтеглят в усмивка, но не успяха. — Сбърках джоба. — Той пъхна лявата си ръка в левия си джоб и извади всичките пари, които беше взел от портмонето на Алиша Камбъл. — Сто двайсет и седем долара. Това е всичко, което имам.

— Би трябвало да покрият разноските — каза мъжът и протегна ръка, но преди да вземе парите, Лушън събра пръсти в шепа и отстъпи още една крачка назад, примамвайки го зад аудито и извън полезрението на някой, който би ги изненадал.

— Почакай — каза той.

Мъжът му отправи убийствен поглед, този път придружен с гняв.

— Да не си загубил проклетия си ум? Дай ми парите или ще строша голата ти тиква като развалено яйце.

— Нека първо ти покажа нещо — рече Лушън и разпери широко ръце, сякаш се готвеше да прегърне мъжа или да бъде разпънат на кръст.

Здравенякът се спря и челото му се намръщи озадачено.

— Какво правиш, по дяволите?

— Изслушай ме, става ли? — Лушън погледна надясно и посочи протегнатата си дясна ръка. Дланта му беше обърната към мъжа. — Както виждаш, в дясната ми ръка няма нищо. — Той раздвижи пръсти, за да наблегне на думите си, а след това погледна наляво и посочи лявата си ръка. — В лявата си ръка имам сто двайсет и седем долара.

— Да, моите сто двайсет и седем долара — отвърна мъжът.

— Добре — съгласи се Лушън. — Твоите сто двайсет и седем долара, но ето какво предлагам. — Той отново погледна наляво, привличайки вниманието на мъжа към лявата си ръка. — Ще ти дам тези сто двайсет и седем долара плюс ключовете на тази кола… — Главата му леко се врътна настрана, посочвайки аудито. — Трябва само да избереш правилната ръка.

— Какво?

Все още с широко разперени ръце, Лушън бавно смачка на топка банкнотите в лявата си ръка и после сви пръсти. Дясната остана там, където беше — с длан, обърната към мъжа, и изпънати пръсти.

— И така, въпросът ми към теб е къде са парите? — попита Лушън. — В лявата или в дясната ръка?

Мъжът го погледна така, сякаш е ненормален.

— Какво? Откачен ли си, или само глупав?

— Избери ръка — настоя Лушън. — Къде са парите? Избереш ли правилната ръка, парите и колата са твои.

Човекът погледна празната дясна ръка на Лушън и после лявата, с пръсти, свити в юмрук около банкнотите, които току-що беше смачкал на топка.

— Предполагам, че си и двете — откачен и глупав, нали? — попита мъжът. Тонът му изобщо не беше толкова гневен, колкото преди няколко минути. — Виждам, че дясната ти ръка е празна. Дори не си стиснал пръсти.

— Избери ръка.

— И дори не си скрил ръце зад гърба си. Няма къде другаде да са парите… освен ако не си ги пуснал на земята.

Мъжът погледна надолу, но не видя нищо.

За да му помогне, Лушън изпъна два пръста на лявата си ръка, показвайки на мъжа, че смачканите на топка банкноти все още са в дланта му.

— Не, не съм ги пуснал. — Той отново сви пръсти в юмрук и настоя: — Избери ръка.

— Ти си луд.

Очите на Лушън бързо се стрелнаха по посока на входа на третия етаж на паркинга. Все още нямаше коли и не идваше никой.

— Къде са парите? — попита той за последен път. — В лявата или в дясната ръка? Познай и ще спечелиш и колата. — Празната му дясна длан все още беше обърната към мъжа.

— Ти губиш, изрод — подигравателно се ухили здравенякът и погледна лявата ръка на Лушън. — Лявата ръка… Избирам лявата ти ръка.

Лушън затвори очи, сякаш за да види нещо, скрито под клепачите си. Миг по-късно ги отвори отново и разпери пръстите на лявата си ръка, за да покаже пак на мъжа къде са парите.

— Ха, ето ги, виждаш ли? — рече мъжът. — Ти наистина си много тъпо копеле.

— Знаеш ли кое е първото правило на фокуса? — попита Лушън, все още разперил широко ръце.

— Какво? — намръщи се мъжът, сякаш не беше чул правилно. — Какъв фокус?

— Отклоняване на вниманието — обясни Лушън, засилвайки озадачеността на мъжа. — фокусникът кара публиката да гледа на една страна, докато фокусът всъщност става на друго място. Както например тук. Тъй като цялото ти внимание беше приковано върху парите, които държах в лявата си ръка, ти напълно пренебрегна дясната.

Мъжът обръщаше глава наляво, за да погледне дясната ръка на Лушън, но вече беше късно. Десният юмрук на Лушън летеше към главата му. Между пръстите си Лушън стискаше ключа на аудито със заострения край, стърчащ напред. Мъжът едва успя да помръдне глава, когато юмрукът го удари в лявото слепоочие изключително прецизно. Лушън чу странен скърцащ звук, подобен на стъпване върху счупени стъкла с тежки ботуши.

Звукът се разнесе, когато ключът проби кожата и строши черепа на мъжа.

Лявата ръка на Лушън също се беше раздвижила. Беше пуснала банкнотите и също се бе насочила към главата на мъжа, но не за да го удари. Целта й беше да го сграбчи за врата и да задържи главата му да не се отметне назад от удара.

— Успокой се, грамадо — каза Лушън и леко обърна главата на мъжа към себе си, за да се срещнат погледите им. Очите на мъжа, сега изпълнени с ужас, изведнъж се отвориха широко. Болката, която беше избухнала в главата му, накара краката му да загубят повечето си сила и тялото му да се отпусне, но Лушън го изправи, като го хвана за врата. — Почти е готово — прошепна Лушън, без да откъсва поглед от очите му.

Мъжът разтвори устни в усилие да каже нещо, но гласните му струни не бяха в състояние да издадат нещо повече от първично, нечленоразделно ръмжене.

— Разбираш ли? Това е проблемът — започна Лушън, задържайки вниманието на мъжа върху себе си. — Светът буквално прелива от скапани гадняри като теб. Вие сте като мравки — навсякъде сте — в училище, на улиците, на работа… Непрекъснато тормозите хората и правите всичко възможно да се чувстват малоценни само за да се опитате да запълните егото си с илюзията, че сте важни клечки. Но тази чаша никога не се напълва, нали?

Мъжът отново се помъчи да каже нещо, но гласните му струни пак не можаха да издадат звук.

— О, няма да можеш да говориш — продължи Лушън. — Номерът тук е, че те ударих в лявото слепоочие… много точно, трябва да добавя, но от друга страна, правя го от известно време. Все едно, най-важното е, че точно зад лявото и дясното слепоочие се намира най-тънката част на човешкия череп. Това е така, защото това място всъщност е кръстовище на кости. Там се срещат четири от черепните кости и така успях да го пробия толкова лесно, използвайки само обикновен ключ, който сега е забит в черепа ти.

В тази секция на третия етаж на покрития паркинг нямаше камери за наблюдение и Лушън имаше известна свобода на движение. Той бързо пусна врата на мъжа и с лявата си ръка го хвана под дясната мишница, за да го пренесе по краткото разстояние между аудито и беемвето.

Отново погледна към входа на етажа. Все още нямаше движение.

Мъжът беше едър и тежък, но за Лушън не беше много трудно да го довлече от едното превозно средство до другото. Когато стигна до беемвето, той бръкна в джоба на мъжа и извади ключовете на колата му, а после натисна бутона за отваряне на багажника.

— Но най-интересният факт за човешкото слепоочие е, че точно зад него минава голяма артерия, която се нарича менингеална артерия. — Лушън реши да възобнови обяснението си. — Тази артерия снабдява с кръв външната обвивка на мозъка.

Клепачите на мъжа потрепнаха и той почти изпадна в безсъзнание.

— Не, не, не — каза Лушън и леко отслаби натиска, който упражняваше върху ключа. — Остани с мен още малко, ако обичаш. — Призна грешката си. — Съжалявам, вероятно те отегчих с всичките тези медицински обяснения. Не е необходимо да знаеш нищо от това. Но ето какво трябва да знаеш. Ако слепоочието е ударено достатъчно силно, едната от четирите кости, които се кръстосват в онази точка, може да се счупи навътре и да разкъса онази артерия. Ако се случи това, тогава около мозъка се събира и се натрупва кръв, която го притиска много повече, отколкото той може да издържи. Ако незабавно не получи медицинска помощ, мозъчната тъкан ще се подуе от натиска и ще причини невъобразима болка и впоследствие… смърт, разбира се.

Въпреки че мъжът не беше в състояние да говори, Лушън знаеше, че той го чува и разбира.

— Ти, приятелю мой, няма да получиш незабавно медицинска помощ. Всъщност няма да получиш никаква помощ. — Лушън млъкна за ефект. — И онова, което ще направя сега, ще гарантира, че средната менингеална артерия в главата ти е разкъсана. — Той намигна на мъжа. — Ще боли… много.

С едно рязко и силно движение Лушън завъртя ключа, забит в черепа на мъжа. Триенето между метала и костта произведе смразяващ душата звук, който напомняше на схрускване на шепа сухи зърнени гранули наведнъж. Това изпрати нови разноцветни фойерверки на болка в мозъка на мъжа, които го накараха да се гърчи конвулсивно, сякаш го екзекутират с електричество.

Лушън моментално запуши устата му с лявата си ръка, защото знаеше, че с тази нова вълна на болка гласните му струни, макар и за малко, ще намерят прилив на сили.

Писъкът се изтръгна от мъжа, но заглъхна също толкова бързо, заглушен от дланта на Лушън.

Тялото на мъжа се отпусна напълно, но той все още не беше загубил съзнание.

Лушън махна ръка от устата му и го бутна в багажника на беемвето. Докато изваждаше ключа от черепа му, го завъртя още веднъж, за да го освободи от костта и кожата. От раната в главата на мъжа рукна кръв. Лушън не загуби време и веднага затвори багажника.

От главата на мъжа щеше да изтече значително количество кръв, преди той да се предаде на нараняването и да се остави смъртта да го вземе, но кръвта нямаше да се процеди през багажника на колата. В зависимост от това кой беше мъжът и къде бе отивал, преди да се случи произшествието, можеше да минат часове, дори дни, докато го намерят. Но дори да го откриеха през следващите десетина минути, за Лушън нямаше абсолютно никакво значение.

Няколко секунди по-късно, като човек без нито една грижа на света, той отново беше на път.

Следващата спирка беше Луизиана.