По следите на злото

65

Жената заведе Мичъл в просторна дневна, където завесите бяха спуснати и светлината на следобедното слънце беше слаба. Дневната беше красиво обзаведена, с лакирани дъски на пода и изумителни старинни мебели, сред които великолепна тъмночервена кожена гарнитура във викториански стил — два тапицирани стола и канапе с три места, библиотека от началото на XX век, масичка за кафе "Елънбъро" и маса за хранене с шест стола. Стените бяха украсени с пасторални пейзажи и натюрморти с маслени бои в рамки с различни размери, но главната особеност несъмнено беше високата камина от камък и черен гранит в северната стена.

— Еха — каза Мичъл, докато вървеше след жената покрай масата за хранене и към холната гарнитура "Честърфийлд". — Много красива стая.

— Благодаря — отговори тя и посочи единия стол. — Наистина сте много любезен.

Той седна, а жената остана права.

— Говоря сериозно — каза Мичъл с колкото можа по-искрен тон. — Не го казвам само от учтивост. Стаята наистина е изящно обзаведена. Много приятна. И камината е изумителна.

Жената се усмихна.

— Това безспорно е главната причина, поради която избрах къщата.

— Определено разбирам защо.

Жената сложи кутията с кексчетата на масичката за кафе пред Мичъл.

— И така — каза тя. — Как предпочитате кафето?

— Чисто, моля. Без захар и мляко.

— Лесно е — усмихна се тя. — Ей сега се връщам.

Жената излезе от стаята и отиде в кухнята. Мичъл отмести поглед към снимките в рамки на първата лавица на библиотеката. Всичките бяха на жената с членове на семейството й, или поне така предположи Мичъл. Тя изглеждаше щастлива на всичките и не можеше да се отрече, че има очарователна, обезоръжаваща усмивка.

След по-малко от минута жената отново влезе в дневната и донесе поднос с каничка кафе, две големи чаши, две чинийки, две десертни вилици и малък нож.

— Искате ли помощ? — попита Мичъл и стана.

— Не. Ще се справя сама. Благодаря.

Тя остави подноса на масичката за кафе до кутията с кексчетата.

Мичъл отново седна, а жената наля кафе в двете чаши и му подаде едната.

— И аз го пия чисто — каза тя.

— Това помага да се оцени истинският аромат на кафето — отбеляза Мичъл. — Или поне така казват. Не съм познавач. — Той отпи малка глътка и почувства, че горещата течност опари небцето му. Странно, но болката беше приятна. — Много е хубаво — добави Мичъл.

— Колумбийско е — обясни жената. — Казаха ми, че е някаква специална смес. Вероятно е само търговски номер, но е по-хубаво от кафетата в супермаркета.

Мичъл кимна и отпи още една малка глътка.

— Ще ги опитаме ли? — попита жената, взе кутията с кексчетата и вдиша капака. — Кое искате?

— О, не, за мен не, благодаря.

— Хайде, вземете си — настоя тя. — Нека поне си поделим едно… моля?

— Добре — отстъпи Мичъл. — Нека си поделим едно.

— Чудесно. Е, кое да изберем?

Той леко повдигна рамене.

— Може би това със синята глазура?

— Нека бъде синята глазура. — Жената извади кексчето от кутията, сложи го в едната чинийка и го разряза на две. Премести едната половина в другата чинийка и я предложи на Мичъл.

Той остави чашата с кафето и взе чинийката. Двамата изядоха по един залък от кексчето.

— Еха — каза жената и кимна одобрително. — Много е вкусно. Благодаря ви още веднъж.

Мичъл трябваше да се съгласи. Това наистина беше едно от най-вкусните кексчета, които беше опитвал.

Той го прокара с още една малка глътка кафе и след това насочи вниманието си към библиотеката зад жената.

— Имате страхотна колекция от книги.

— Четенето винаги е било моя страст — призна тя.

— И моя. Имате ли нещо против да ги разгледам?

— Съвсем не. Моля, заповядайте.

Мичъл остави чинийката си, стана, пъхна ръце в джобовете на панталона си и се приближи до библиотеката. Лавиците бяха отрупани с американска и световна класика, както и огромен брой учебници по психология, и колкото и да беше странно, криминална психология. Това предизвика усмивка на устните му. Когато се обърна да разгледа следващата секция с книги, той внимателно застана малко настрана, за да може с периферното си зрение да наблюдава какво прави жената.

Погледът й го проследи до библиотеката, но само за няколко секунди, и после се върна на чинийката и остатъка от кексчето.

Мъжът до лавиците с книги затвори очи за момент, търсейки мрака в себе си. Намери го само за частица от секундата.

Изведнъж Джеймс Мичъл, адвокат, изчезна от стаята. Той нямаше смелостта и познанията да направи необходимото… но Лушън ги имаше и се беше завърнал. Лушън бързо извади от левия си джоб прозрачен плик от дебел найлон, а от десния — кабелна стяжка тип "свинска опашка" с две примки.

Когато жената вдигна ръка, за да поднесе вилицата към устните си, Лушън пристъпи към нея и с едно-единствено светкавично движение нахлузи найлоновата торбичка на главата й и веднага я стегна колкото можеше по-здраво, прекъсвайки притока й на кислород.

Жената моментално изпадна в паника. Чинийката й падна на пода и се строши на няколко парчета, когато се удари в дървената повърхност. Вилицата отскочи в крака й и изчезна под канапето. Отчаяните й ръце, водени от инстинктивен страх, машинално се стрелнаха към лицето й, когато цялото й същество беше обзето от най-животинската от всички реакции — борбата за оцеляване. Импулсът изпревари мислите и я накара да направи всичко необходимо, за да остане жива. Лушън обаче очакваше тази реакция.

Той не за пръв път използваше найлонов плик и знаеше, че от чиста паника всички жертви реагират по един и същ начин — посягат към онова, което им пречи да си поемат дъх, и се опитват да го махнат.

Лушън знаеше това и затова беше използвал само лявата си ръка, за да държи найлоновата торбичка. Хватката му беше като на каубой, който дърпа юздите на кон.

Жената се опита да сграбчи найлоновия плик и Лушън пресрещна ръката й по средата на движението. Сръчно я хвана за китката, плъзна ръката й през едната примка на свинската опашка, изви я и я дръпна към себе си и зад стола, на който тя седеше.

Извиването на дясната й ръка моментално обърка лявата и вместо да посегне към найлоновия плик, тя се протегна към мястото на болката, която изведнъж експлодира в дясното й рамо.

Паниката й се засили и краката й започнаха да ритат в неконтролируем ужас. Жената стъпи на пода и се опита да стане, но положението, в което Лушън беше извил ръката й зад стола, направи движението изключително непохватно и силно болезнено за нея. Тялото й отново се отпусна на стола.

Жената отчаяно се закашля в найлоновата торбичка, напълни я с разпенена слюнка и я замъгли отвътре. Носът й потече и очите й замигаха трескаво, докато разтърсваше глава наляво и надясно в опит да се освободи. Лявата й ръка най-после реши да се върне в играта. Пусна дясното й рамо и веднага посегна към найлоновия плик, но Лушън отново очакваше реакцията. Лявата му ръка пусна найлоновата торбичка и с друго светкавично движение сграбчи лявата й китка и я изви зад стола, както беше направил с дясната й ръка, а след това й нахлузи втората свинска опашка и я стегна.

Играта свърши.