По следите на злото

88

Седнал зад волана на вана си, дванайсет превозни средства зад таксито на Хънтър, Лушън наблюдаваше как шофьорът излезе от Холивуд Фрийуей от изход 4А и се насочи към Еко Парк и Холивуд. Маневрата щеше да добави още десет минути към пътуването им и Лушън си помисли дали да не спомене нещо на Хънтър по телефона, но защо излишно да издаде позицията си? Не бързаше. С изключение на няколко дребни настройки, всичко друго беше на място и готово за действие. Нямаше нито пречка, нито предимство, ако стигнат до мястото по-късно, отколкото по-рано.

След убийството на родителите на Трейси Лушън прекара последните четири дни, уверявайки се, че всеки детайл на сложния му план ще се осъществи колкото е възможно по-гладко. Беше проверил и изпробвал всичко няколко пъти и едва когато остана напълно доволен, реши, че е време да го изпълни.

Един ден всичко свършва, Лушън, помисли си той, когато в главата му се оформи окончателният план. Всичко… колкото и хубаво и важно да изглежда. Винаги си го знаел. От деня, в който започна научното си изследване… от деня, в който реши да тръгнеш по този път… знаеше, че един ден ще дойде краят.

Лушън беше повече от готов за онова, което трябваше да направи. Беше обмислил множество сценарии и възможности как ще се развие планът му и дотук всичко вървеше точно по плана.

Помнеше, че когато преди няколко дни се обади на Хънтър и поиска отговор на гатанката, Хънтър го беше помолил да не използва С-4 и предложи да се срещнат очи в очи, за да сложат край на всичко.

Ако искаш да си уредиш сметките с мен… нека да го направим… ти и аз… не е необходимо никой друг да бъде замесен. Кажи ми къде и кога и ще дойда. Без подкрепления. Без номера. Давам ти думата си.

Лушън знаеше, че Хънтър отново ще поиска да го направи и да се опита да си разчисти сметките с него, за да сложат край на всичко веднъж завинаги.

Лушън никога не приемаше за даденост нищо и никого, особено човек като Робърт Хънтър. В продължение на четири години, докато учеха в университета "Станфорд", Хънтър и Лушън бяха най-добри приятели и неразделни. Въпреки че от онези дни бяха изминали много години, Лушън много добре познаваше характера на приятеля си. Той разбираше принципите му и знаеше какви ценности отстоява Хънтър. Тези качества на личността рядко се променят с времето и затова Лушън разчиташе Робърт отново да отправи предложението си.

И той не го разочарова, но когато предложи да се срещнат, в тона му имаше нещо — неподправена тъга, която, изглежда, извираше дълбоко от душата му. Тъга, която предполагаше, че Хънтър се е отказал от борбата и е приел съдбата си.

Един ден всичко наистина свършва.