По следите на злото

12

За разлика от Лос Анджелис небето над Ноксвил беше съвършено ясно и слънцето в края на април обливаше града в топлина. Светлината му се отразяваше в покривите на колите и прозорците на сградите като лазерни лъчи.

Лушън отново тръгна по улицата и след няколко минути стигна до магазина за карнавални костюми, който търсеше. Магазинът го изненада приятно. Беше огромен, много по-голям, отколкото очакваше, с богато разнообразие от стоки, които задоволяваха вкуса и на възрастни, и на деца.

Въпреки размерите му и хипнотичния брой стоки по рафтовете, Лушън прекара по-малко от десет минути в магазина. През това време избра половинлитрова бутилка течен латекс, два различни комплекта за гримиране, две перуки, четири комплекта контактни лещи и една торбичка фон дьо тен с натурален нюанс, съответстващ на цвета на кожата му.

— Купон ли ще правите? — попита афроамериканката на средна възраст на касата, когато таксува и последната стока. Радостта в гласа й беше напълно искрена.

— Не точно — отговори Лушън с перфектен акцент от Южен Тексас. — Аз само… искам да се скрия от хората.

Касиерката избухна в оживен смях, който сякаш излезе някъде дълбоко от корема й. Очилата й се плъзнаха до върха на носа й и тя ги бутна нагоре с показалеца си. — Много добре знам какво имате предвид. И аз правя така през повечето дни.

Лушън й се усмихна съчувствено, докато плащаше.

— Задръжте рестото.

— О, много ви благодаря. — Усмивката й придоби цяло ново измерение. — Скрийте се добре. Не им позволявайте да ви хванат.

— Нямам намерение да го правя — отвърна Лушън, намигна й и излезе от магазина.

След по-малко от осем минути той минаваше покрай същия "Макдоналдс", в който беше неотдавна. Помисли си отново да влезе в тоалетната, да обръсне досадната си брада и използвайки течния латекс, който току-що си беше купил, и част от грима, да скрие белега и може би малко да подчертае скулите си. Това със сигурност би го направило неузнаваем, но щеше да му коства ценно време, а освен да се отърве от дразнещата го брада, Лушън не виждаше реална причина да променя външността си повече, отколкото вече беше сторил.

Той се вслуша в по-добрата си преценка и подмина "Макдоналдс".

По време на пътуването му до Луизиана общуването с хора щеше да бъде сведено до абсолютния минимум, ако изобщо имаше такова. Щеше да спира за тоалетна само когато бъде абсолютно необходимо, и вместо тоалетните в бензиностанциите щеше да използва храстите край пътя или някоя зона за отдих. Бензиностанциите щяха да бъдат използвани само за презареждане с гориво.

По очевидни причини през първите няколко часа след бягството му от затвора бензиностанциите по магистралата сигурно бяха предупредени за него, особено онези в щата, където беше затворът, и наоколо. Вярно, благодарение на преднината си, Лушън можеше да се отправи във всяка посока, но ако вече не го бяха направили, беше само въпрос на време маршалите да намерят пикапа, който беше зарязал на зоната за почивка край магистрала "Мейнардвил", и да разберат, че е пътувал на югозапад, към Тенеси. Въпреки че може би не знаеха какво превозно средство кара в момента, те щяха да инструктират щатската полиция и шерифа на Тенеси да поставят блокади на стратегически места.

Лушън знаеше това и щеше да направи всичко възможно да избягва магистралите през остатъка от пътуването. Планът му беше да заобиколи националния парк "Чероки", да се върне във Вирджиния и после да продължи на юг през Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, Алабама, Мисисипи и накрая да стигне до Луизиана. Теорията зад плана беше, че тъй като Лушън идва от Вирджиния и пътува на югозапад към Тенеси, повечето блокади по пътя, ако не и всичките, щяха да бъдат поставени в една и съща обща посока. Никой нямаше да очаква, че той ще се върне във Вирджиния, след като беше избягал оттам.

Според изчисленията му маневрата щеше да добави между десет и шестнайсет допълнителни часа към пътуването му, което в никакъв случай не беше идеално, но в света на Лушън предпазливостта беше далеч по-важна от идеалния вариант. Той беше пресметнал, че ако кара със средна скорост седемдесет-осемдесет километра в час, ще измине цялото разстояние по дългия заобиколен път за трийсет и два часа, докато накрая стигне до затънтената си дървена барака в Южна Луизиана. Имаше предостатъчно вода за цялото пътуване. Ако гладът стане проблем, имаше десертните блокчета и говеждата пастърма, които си беше купил от бакалията в Ноксвил.

Освен това Лушън беше забелязал, че единият от компютърните екрани на таблото на аудито показва докъде ще стигне бензинът в резервоара. Колата беше голяма, с голям резервоар, и когато беше пълен, можеше да измине близо хиляда километра, докато се наложи да бъде презаредена. Резервоарът на аудито беше пълен до половината и Лушън трябваше да спре само на две, най-много на три бензиностанции, преди да стигне до крайната си цел.

Той се върна при аудито, сложи пликовете с покупките на предната седалка, седна зад волана и включи двигателя. Докато изкарваше колата от паркинга, погледна сателитно навигационната карта на таблото, за да провери накъде трябва да завие, когато излезе. Отклони вниманието си само за частица от секундата, но това беше достатъчно, за да пропусне да забележи сребристото беемве, което току-що беше завило зад ъгъла и бързо се движеше към него. Шофьорът натисна клаксона и рязко свърна наляво, като едва не блъсна друга паркирана кола. Лушън веднага удари спирачки и аудито се закова на място. Съдържанието на двата плика с покупки на предната седалка се стрелна напред и се изсипа на пода.

— Кучи син! — измърмори Лушън. — За малко не ме удари.

— Шибаняко! — изкрещя шофьорът на беемвето.

Той се беше вмъкнал на свободно място за паркиране на няколко метра пред аудито. Лушън видя, че вратата от шофьорската страна на беемвето се отвори и отвътре излезе висок и много мускулест мъж.

— Шибаняко! — изкрещя отново мъжът, ядосано насочи пръст към Лушън и тръгна към него.

Лушън разкопча предпазния си колан и бързо изскочи от колата.

— Сляп ли си, да ти го начукам, плешив скапаняко?

Лушън едва имаше време да затвори вратата на аудито, когато здравенякът стигна до него.

— Кой те е учил да караш, мамка ти? — попита мъжът и завря пръст в лицето на Лушън. — Стиви Уондър?

Той изглеждаше на четиридесет и няколко години и имаше къса военна подстрижка и крив нос, който явно беше чупен най-малко два пъти — ясен знак, че не е новак в сбиванията. Носеше бяла тениска, която видимо му беше тясна. Грамадните му бицепси, трицепси и гръдни мускули опъваха тънката материя до скъсване и подчертаваха още повече едрото му телосложение.

Лушън отстъпи крачка назад и запази спокойствие. Не беше необходимо да се кара с него.

— Ужасно съжалявам, господине — каза той със стеснителен и изпълнен с разкаяние глас. — Вината беше моя. Не гледах и не ви видях, че идвате.

— Как така не си ме видял, че идвам? — все още вбесен, попита мъжът. — Погледни колко голяма е колата ми. Да не си сляп, освен че си малоумен?

Лушън въздъхна.

— Още веднъж, много съжалявам. Трябваше да бъда по-внимателен. — Той се усмихна плахо. — За щастие избегнахме сблъсък и никой от нас не пострада.

— Не пострада? — Гласът на мъжа все още беше няколко децибела по-силен от нормалното. — Накара ме да разлея кафето си върху шибания си панталон, кретен такъв. Виж. — Той посочи мокрото петно на лявото си бедро. Лушън погледна петното, което не беше по-голямо от пет сантиметра, и прехапа език, за да не изрече някаква язвителна забележка.

— Много съжалявам и за това, господине.

Разправията продължаваше твърде дълго. Лушън се приготви да предложи да плати за химическото почистване на панталона, за да сложи край на глупавата препирня и да тръгне, но мъжът го изпревари.

— Няма да стане само със "съжалявам", друже — каза той, гледайки Лушън право в очите. Поведението му ставаше все по-агресивно. — Ще трябва да дам панталона си на химическо чистене и познай кой ще плати. — Мъжът заби показалец в гърдите на Лушън. — Точно така, шибаняко… ти. Ти ще платиш за почистването на панталона ми.

В очите на Лушън пламна огън.

Забиването на пръст в гърдите му беше грешка.

Много лоша грешка.