По следите на злото

69

— Ужасно съжалявам — каза Трейси на Хънтър, когато стигна до тяхната маса. — Един мой студент ме хвана точно когато излизах от университета — обясни тя, доближи лице до Хънтър и го целуна по устните. — Защо се усмихваш?

Робърт не беше забелязал, че продължава да се усмихва облекчено.

— Радвам се, че те виждам, това е всичко — отговори той.

Трейси също се усмихна.

— Еха — каза тя и отново го целуна. — Много ми е приятно да го чуя. — Реши да опита късмета си. — Липсвах… ли ти?

— Да — призна Хънтър за нейна изненада.

Усмивката й стана още по-сияйна.

— Това ми е още по-приятно да чуя, но наистина съжалявам, че закъснях. Трябваше да ти се обадя, но мислех, че ще стигна навреме. Пълен провал.

— Няма проблем — увери я Хънтър. — Не се притеснявай. — Той заобиколи масата и издърпа стол за Трейси.

— Винаги джентълмен — каза тя и седна.

— Е, как вървят нещата в университета? — попита Хънтър, когато се върна на мястото си.

— Ами знаеш как е… Едно и също, но изпитите са след две седмици и това означава, че студентите започват да се паникьосват, а когато се паникьосат, ме преследват и ме засипват с въпроси.

— Да, мога да си представя — отвърна Хънтър и й даде менюто с напитките.

Трейси го взе и в същото време видя чашата на Хънтър и присви очи.

— Вода ли пиеш?

— Не исках да започвам без теб — отвърна той.

Трейси отново се усмихна.

— Да, винаги джентълмен. — Е, какво ще си поръчаш сега? — Тя бързо прегледа първите две страници на менюто. — Еха, тук наистина има вълнуващи комбинации. "Махнете главите им" звучи интригуващо, както и "Смехът на Алиса".

— Мисля да се придържам към шотландското уиски, вместо да пробвам коктейли. Не съм в настроение за много сладки напитки.

— Това винаги е добър избор — съгласи се Трейси.

Тя също беше голям почитател на шотландското уиски и имаше познания в тази област, които съперничеха на тези на всеки любител на уискито. Прелисти страниците, докато стигна до селекцията с уискитата на "Заешката дупка".

— Изборът не е голям — обясни тя, — но имат някои хубави неща. Колко лош беше денят ти?

Зададе му този странен въпрос, защото след няколко срещи беше забелязала, че Хънтър избира какво уиски да пие според това колко труден е бил денят му. Колкото по-лош беше денят, толкова по-опушено уиски предпочиташе.

Хънтър отговори, като многозначително повдигна вежди.

— Толкова лош? — Трейси отново погледна менюто. — Ами имат "Каол Айла" и… бинго. "Каол Айла Мох".

Хънтър остана приятно изненадан.

— Тогава проблемът е решен.

— Да, съгласна съм.

"Каол Айла" беше шотландска дестилерия на остров Айла. Уискитата от Айла бяха известни със силно торфения си характер и тъмния цвят, но "Каол Айла" беше може би най-мекото предложение на острова — по-светло от останалите, но пак с фантастичен аромат на бял пипер и елегантен торфен пушек и някак леко сладък завършек.

Сервитьорката Джули дойде да вземе поръчката им за питиета. Когато тя тръгна, мобилният телефон на Хънтър иззвъня в джоба му и го накара да потрепери до мозъка на костите.

Той хвърли на Трейси поглед, който я умоляваше да му прости.

Тя се усмихна пораженски и наведе глава, отбягвайки погледа му. Не можеше да повярва, че това се случва отново.

Срещите им често бяха прекъсвани от неочаквани телефонни обаждания, които означаваха, че след няколко секунди Хънтър вероятно ще изскочи от ресторанта. Това беше ужасно разочароващо, но Трейси разбираше, че работата му е такава и че нито тя, нито той могат да направят нещо.

Екранът на телефона потвърди съмненията на Хънтър — "непознат номер".

Той прие обаждането и доближи телефона до ухото си.

— Здравей, Робърт! — с весел глас каза Лушън. — Извинявай, че не ти се обадих толкова дълго. Трябваше да свърша някои неща.

Хънтър не само не си направи труда да отговори, но и не знаеше какво да каже, и затова замълча.

— Все едно — продължи Лушън. — Време е да се върнем към нашата малка игра, не мислиш ли? — Той умишлено направи дълга пауза. — Имам нов въпрос за теб, Скакалец.

Хънтър вдигна очи и видя, че Трейси го гледа внимателно.

— Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш? — попита Лушън, но за изненада на Хънтър, не му даде възможност да отговори. — Лесно е, Скакалец. Изпразваш душата му и я изпълваш с болка… отнемаш му онова, което обича най-много.

Хънтър се намръщи, като чу тези думи.

— Не се тревожи, ако не си сигурен какво имам предвид, Скакалец. Скоро ще разбереш. — Лушън отново направи пауза. — да речем, след петнайсет секунди.

Линията прекъсна.

Хънтър се втренчи напълно озадачено в мобилния си телефон и веднага започна да брои подсъзнателно.

Петнайсет… четиринайсет…

Трейси не откъсваше очи от него. Очакваше, че Робърт ще стане и ще тръгне, но той не помръдна. Вниманието му беше приковано в телефона.

— Робърт, добре ли си? — попита тя.

Дванайсет… единайсет…

— Робърт?

Десет… девет…

— Робърт, какво става?

Хънтър най-сетне погледна Трейси.

— Не съм сигурен.

Шест… пет…

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — От Главното управление ли се обадиха?

— Не.

Три… две…

— Тогава кой беше?

Една… нула.

Мобилният телефон на Трейси иззвъня в чантата й.