Властта на президента

8.

Дино Кадич стигна до стаята си под наем тридесет минути след взрива на бомбата, извади една бира от хладилника и включи телевизора. Трябваше да си опакова багажа, но това можеше да почака, докато изпие едно тъмно „Ярпиво“. Щеше да напусне Москва с влак утре сутринта, но засега можеше да си позволи няколко минути наслада и да гледа как новините отразяват неговата операция.

Не се наложи да чака дълго време. Само след няколко глътки видя първите картини от мястото: натрошено стъкло и огън пред ресторанта. Камерата се премести наляво и показа няколко преобърнати джипа, зад които се виждаше куполът на храма „Христос Спасител“, а лампите на аварийните коли се отразяваха в прозорците.

Кадич се облегна на дивана, погълнат от красотата на създадения от него хаос.

Една привлекателна репортерка, току-що пристигнала на сцената, изглеждаше напълно шокирана от тази касапница. Вдигна микрофона пред устата си, но едва успяваше да намери необходимите думи.

Кадич се усмихна, докато тя разказваше малкото подробности от взрива, които знаеше. Предимно заекваше и описваше детайлно унищожението със зле подбрани прилагателни.

Но след около минута вдигна ръка до ухото си и внезапно спря да говори, заслушана в гласа на продуцента в слушалката си.

И отвори очи широко.

- Това потвърдено ли е? Мога ли да го кажа в ефир?

Изчака за отговор в слушалката си и Кадич се зачуди какво става. С бързо кимване репортерката каза:

- Току-що ни съобщиха, че директорът на Службата за външно разузнаване Станислав Аркадиевич Бирюков е излизал от ресторанта в момента на взрива и че е ранен. В този момент не знаем в какво състояние е той.

Кадич остави бавно бирата и зяпна в екрана. По-малко циничен човек от него можеше да приеме първите новини за взрива в ресторант „Ванил“ като някаква грешка. Репортерката със сигурност грешеше. При такива репортажи през първите минути на подобна сцена грешките в информацията бяха правило, не изключение.

Но през десетилетията работа с разузнавателни агенции и мафиотски групи Дино Кадич стана именно циник. Щом чу, че в момента на избухването на бомбата на тротоара се е намирал Бирюков, разбра, че репортерката не греши и това не е съвпадение.

Направили му бяха капан. Възложителят за удара срещу Холдейн беше казал за мястото и часа на взрива и настоя за повече експлозив, за да се увеличи радиусът на ударната вълна. Всъщност така бяха дирижирали операцията на Кадич, че да отстранят истинската цел - шефа на СВР.

- Picku matirinu! - На сърбохърватски това значеше нещо като „О, мамка му“, но по-сквернословно.

А Дино Кадич знаеше и друго нещо. Хората, които го накиснаха така, нямаше да се поколебаят никак да изпратят някой да му затвори устата, за да не завлече със себе си и други.

Сега, седнал на малкия диван в квартирата си, знаеше със сигурност.

Не се питаше дали ще дойдат за него... А кога.

И като голям циник Кадич реши, че няма много време. Ще си опакова багажа до шестдесет секунди и ще слезе в колата си след сто и двадесет секунди.

- Бъди студен.

Захвърли бирената бутилка към телевизора и скочи на крака, за да нахвърля най-важните си принадлежности в сак.

Когато двата тъмнозелени камиона ЗиЛ-130 спряха пред входа на сградата на улица „Грузинский вал“, вратите отзад на каросериите им се отвориха. След секунди двадесет и четирима членове на 604-та червенознаменна група за специални операции скочиха на тротоара. Това бяха бойци на Министерството на вътрешните работи, едни от най-добре обучените и най-елитни в руските специални сили. За хората по тротоара те изглеждаха като футуристични роботи с черните си бронежилетки, черни маски и визьори от тъмен плексиглас на каските.

Осем души останаха на приземния етаж, докато два екипа по осем души поеха по стълбището към четвъртия етаж. Изкачваха се с опрени на рамо автомати АК-74, насочени малко встрани от човека пред тях.

На четвъртия етаж тръгнаха по площадката. Вратите на някои от апартаментите се отвориха, но хората зад тях се озоваха пред група мъже с маски, визьори и автомати. Обитателите бързо затвориха вратите на апартаментите си, а някои дори усилиха говора на телевизорите си, за да не разберат какво точно става.

Хората от Червенознаменната група се събраха пред вратата с номер 409, а водачът им застана зад боеца, който трябваше да я разбие.

- Време е да тръгвам - каза Кадич точно шестдесет секунди след като стана от кушетката. Затвори ципа на сака и посегна да го вдигне от леглото.

Вратата зад него се отвори с трясък, като се откачи от пантите и влетя в стаята. Кадич се обърна натам и вдигна ръце във въздуха, като изпусна сака. Нямаше избор, освен да се предаде, макар почти веднага да разбра какво става.

В края на краищата той беше циник. Нямаше начин тези хора да са дошли дотук толкова бързо, ако не им е казано.

Ако не бяха го накиснали.

Изграчи на руски:

- Пожалуйста! Моля ви!

Водачът на групата спря, но само за миг. След това откри огън. Хората му го последваха, автоматите изригнаха и хърватският убиец подскочи в спазми, докато куршумите се забиваха един след друг в гърдите му.

Падна задешком на леглото с разперени ръце.

Водачът на екипа заповяда на хората си да прегледат вещите му, а той се зае да претърсва тялото. Намериха пистолет - в сака - и боецът, който го извади оттам, го хвана за цевта с напъханата в ръкавица ръка и го подаде с дръжката напред на командира. Той го сложи в ръката на хърватина, стисна пръстите му около дръжката и пусна пистолета да падне на пода.

След минута каза:

- Чисто.

Натисна бутона за предаване отстрани на микрофона на рамото си.

- Чисто. Един обект елиминиран.

Водачът на екипа имаше заповед. Някой високо горе искаше този човек мъртъв и употребата на сила като тази се уреди лесно.

Червенознаменната група изпълняваше заповедите на Кремъл.