Властта на президента

63. Тридесет години преди това

Западен Берлин се оказа гъсто населен, проспериращ, космополитен и пълен с образовани хора. Но той представляваше не толкова град, колкото анклав. Може и да беше част от Германската федерална република, но се намираше посред социалистическата Германска демократична република - васална на Съветския съюз държава, отделила своята икономика и идеологическа система от тези на другата страна със сто и дванадесет километра стена, граничари и оръжие.

На изток твърдяха, че Берлинската стена е построена, за да не позволяват на гражданите на Западен Берлин да бягат в източногерманския рай.

Но през осемдесетте години никой разумен човек на планетата не вярваше на тези безсмислици.

На пет преки северно от Берлинската стена един автосервиз заемаше целия приземен етаж на четириетажна тухлена сграда на оживения ъгъл на „Шпренгелщрасе“ и „Тегелер щрасе“. Сградата се намираше във Вединг - бившия френски сектор на Западен Берлин, а сервизът въртеше добър бизнес с коли от марките БМВ, „Мерцедес“, „Опел“ и „Форд“, които всеки ден минаваха оттам.

Над автосервиза се намираха офисите му, а над тях - голямо открито ателие за колективно ползване. Тук художници, скулптори, фотографи и гравьори наемаха работни маси и подово пространство, за да работят денем и до късно вечерта.

През повечето вечери последните художници напускаха сградата доста преди полунощ, но тя не оставаше без обитатели. Едно малко и тясно стълбище на ъгъла на втория етаж водеше към тавана, зад чиято врата шестима мъже и жени, на възраст между двадесет и една и тридесет и три години, живееха заедно в просто обзаведен, но голям апартамент с три спални помещения. Едната от тях, художничка, беше успяла да издейства от собственика да ползва апартамента безплатно, защото макар и богат в определено капиталистическия Западен Берлин, като бивш привърженик на радикалните идеи през шестдесетте години той все още споделяше идеалите на шестимата млади обитатели на този тавански апартамент.

Обитателите бяха членове на Rote Armee Fraktion или „Фракция Червена армия“ - марксистко-ленинистка терористична организация, сформирана тук, в Германия, през 1970 г. Те нападаха полицаи, служители на НАТО и богати капиталисти и техните институции тук, в Германия, и в съседните страни.

Макар и не особено сложна, системата им за сигурност тук, над автосервиза и ателието, имаше много пластове. През деня, когато сервизът и ателието работеха, служителите на долния етаж се оглеждаха за полицаи или за непознати коли по улицата. Нощем куче в сервиза предупреждаваше хората, които спяха горе, но всяка вечер без изключение то вдигаше и много фалшиви тревоги.

По стълбището имаше опънати спъващи телове, закрепени за автомобилни клаксони, а един от хората в апартамента имаше задачата да стои нощна смяна, което значеше да седи на кушетката в хола на апартамента и да гледа телевизия със стар автомат „Валтер“ MPL на скута си и да пие кафе от чайника на печката в кухнята.

Макар и една от най-опасните терористични организации, действащи в Европа през последните петнадесет години, те не предприемаха кой знае какви мерки за сигурност, но пък и тези шестима партизани от фракцията не се намираха на върха на организацията, нито пък тя се намираше в разцвета си точно сега.

През последните няколко години „Фракция Червена армия“ убягваше от вниманието на новините и по тази причина членовете на тази група на организацията не се отнасяха особено сериозно към сигурността. Сега фракцията работеше с трето поколение членове, а и нямаше връзка с никакви нападения след провала на нападението им с ракети срещу военновъздушната база „Рамщайн“ през 1981 г., както и неуспешния опит през 1979 г. да убият командващия НАТО Александър Хейг. Медиите описваха „Фракция Червена армия“ като деморализирана, дезорганизирана и понесена безцелно от теченията и шестимата млади хора, които живееха тук, в апартамента във Вединг, изглежда, отговаряха напълно на това описание.

Минаваше един часът в петъчната сутрин и момичето от групата Улрике Ройбенс седеше на кушетката в общата стая, където се поддържаше будна с кафе и никотин, и гледаше видеокасети на новия видеокасетофон. Потънала в пиратска касета с филма „Силкуд“ на Мерил Стрийп и Шер и загледана в нискокачествения запис, тя превключваше селектора за автоматична и единична стрелба в израз на гнева си към американското правителство заради престъпното използване на ядрената му мощ и незагрижеността му за благосъстоянието на пролетариата, както се виждаше от филма.

В двете големи спални надолу по коридора от хола спяха още няколко мъже и жени. Четирима от тях бяха членове на фракцията, а петият човек - Марта Шойринг, замина внезапно преди няколко дни.

Въпреки че символът на организацията представляваше черен автомат „Хеклер и Кох“ МР5 върху червена звезда, всъщност никой от обитателите на апартамента нямаше такъв. Вместо това всички имаха по-стари пистолети и револвери от петдесетте години, които изобщо не можеха да се доближат до съвременния МР5, но поне им се намираха наблизо, докато спяха. Четиримата други в апартамента - три жени и един мъж, спяха с любовниците си от групата и макар да знаеха, че се намират при нелегални, не се притесняваха за личната си безопасност, защото хората живееха тук от дълго време без никакви притеснения от полицията.

Улрике Ройбенс изгледа надписите в края на филма, след което стана от кушетката, отиде при видеокасетофона и натисна бутона за връщане, за да изгледа филма още веднъж. Докато чакаше, отиде в кухнята, за да си налее още една чаша кафе, защото знаеше, че й предстои дълга и скучна нощ.

Аналитикът от ЦРУ Джак Райън застана в импровизирания команден център в неизползвана концертна зала на „Остендер щрасе“, на шест преки от тайната квартира на „Фракция Червена армия“. Въпреки че дойде тук с Ник Истлинг и неговия екип контраразузнавачи от МИ-6 и макар около него да имаше най-малко петдесет немски полицаи и детективи, както и хора, за които не се съмняваше, че са от западногерманското разузнаване, се чувстваше точно както в Швейцария - сам и забравен от тези около него.

Истлинг стоеше с хората си в другия край на голямата зала. Немците разговаряха с англичаните, но след първоначалните поздравления и въведения почти не му обръщаха внимание. Седна в края на сцената и зачака нещо да се случи.

Денят се оказа дълъг. Излетяха от Цюрих в осем сутринта и пристигнаха във Франкфурт, Германия, след деветдесет минути, откъдето се качиха на влак до Бон - столицата на Западна Германия. В английското посолство му дадоха малък кабинет със защитен телефон, откъдето да говори с Ленгли, а Истлинг и хората му прекараха почти целия ден в срещи с представители на Bundesamt für Verfassungsschutz (BfV) -службата за вътрешна сигурност на Западна Германия, и със западногерманските гранични войски, които служеха и като Национална полиция.

Към четири следобед приключиха с дипломатическата част на работата, която се оказа успешна. Англичаните съумяха да уговорят германците да обискират тайната квартира в Берлин. Това щеше да е тяхна мисия, от край до край, но след като прочистеха апартамента, щяха да допуснат Истлинг и колегите му от британското разузнаване да проучат всичко намерено.

От Берлин Джак се обади по телефона до Джим Гриър и двамата решиха да поискат от съдията Артър Мур да се свърже с директора на BfV с официално искане да допуснат ЦРУ да присъства като свидетел и съветник. Джак изрази съмненията си за разузнавателната информация, но вече нито Райън, нито ЦРУ можеха да направят друго, освен да присъстват.

Райън знаеше, че Ник Истлинг ще се ядоса, ако от Ленгли се обадят направо на западногерманците, но не го беше грижа за това. Ник Истлинг опитваше да го разкара от разследването в Швейцария. Райън не мислеше да позволи това да стане и тук, в Германия.

Към седем вечерта шестимата контраразузнавачи и Райън летяха с един „Лиърджет“ за Берлин, а в десет седяха и обсъждаха плановете с германците.

В полунощ ги заведоха в театъра на няколко преки от мястото, където немските полицаи тихо и внимателно отцепваха тайно района около заподозрените терористи.

Сега Джак сърбаше отвратително кафе от кухнята, приготвено от полицаите, които помагаха в операцията. Стомахът му сякаш пламна - не беше ял цял ден.

Докато седеше на края на сцената, чу как няколко големи камиони спират отвън. Не след дълго във фоайето се чу шум, а след това вратата на залата се отвори.

Джак вдигна поглед и видя, че стрелците са дошли.

Униформените полицаи тук, в командния център, се отнасяха към тактическия екип с почит, а германците с костюмите - Райън подозираше, че всички те са от разузнаването на Службата за вътрешна сигурност или детективи от полицията - се оживиха доста, когато наближи времето за нападение.

Стрелците бяха членове на Grenzschutzgruppe 9, Група 9 за гранична охрана - най-елитната група бойци на Западна Германия. Райън преброи двадесет и четири души в черни униформи и с тежки куфари, които разположиха по голямата главна сцена.

Тяхната група беше относително нова, сформирана след трагичната касапница на олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г., когато за Западна Германия стана съвсем ясно, че нямат тактическите похвати, оборудването или необходимия персонал за борба с новото явление международен тероризъм. Когато осем терористи от „Черният септември“ отвлякоха членове на израелския олимпийски отбор в Мюнхен, немската полиция им позволи да заминат с два хеликоптера до близката база на ВВС „Фюрстенфелдбрук“, където, поне според исканията им, трябваше да се качат на самолет „Боинг“ 727, с който да отлетят за Кайро.

На летището, само с няколко часа подготовка, немските полицаи направиха засада на терористите, докато те водеха заложниците си от хеликоптерите към самолета.

При тази задача немците се представиха с почти комична некомпетентност. Петима полицаи трябваше да станат снайперисти без никакво обучение, като получиха пушки без оптичен прицел и се разположиха по летището без радиоапаратура, но с указание да чакат сигнал за стрелба.

Други шестима полицаи получиха оръжие и се разположиха в самолета, като имаха заповед да проведат престрелка с терористите, но когато двата хеликоптера кацнаха, тези шестима полицаи решиха, че не ги интересуват заповедите и избягаха, без да информират командира си.

Хеликоптерите се приземиха и терористите от „Черният септември“ бързо забелязаха, че самолетът на пистата е неподгрят, светлините му са угасени и немците не смятат да ги пуснат да заминат, тоест, че са в капан. Осемте терористи бързо простреляха няколкото прожектора, насочени към тях от немците, и се оказа, че снайперистите, които не бяха истински снайперисти, стрелят на сляпо по заложниците.

Битката продължи няколко часа, а когато свърши, освен терористите лежаха мъртви един полицай и всичките девет заложници.

След този пълен провал немското правителство разпореди да се създаде специално звено за борба с тероризма и само след няколко години GSG 9 се превърна в една от най-добрите антитерористични организации в света.

Днес, почти десет години по-късно, Райън не можеше да не се безпокои за нападението, въпреки че тактическата група и впечатляващата й огнева мощ определено му създаваха чувство за спокойствие.

Минути по-късно куфарите върху сцената бяха отворени, но празни, и облечените в черно бойци се облякоха и се подготвиха за бой. Като главно оръжие носеха автомати „Хеклер и Кох“ МР5 - съвременно оръжие за близък бой. На хълбоците им висяха пистолети Р7, също произведени от немската фирма „Хеклер и Кох“, а по бронежилетките им бяха закачени различни осколъчни, димни и шокови гранати.

Джак прекара петнадесет минути в безмълвно наблюдение на подготовката на бойците и се изненада, когато над рамото му се надвеси Истлинг. Изненада се, че е облякъл бронежилетка върху ризата и вратовръзката си. Истлинг намигна на Джак и каза:

- Добри вести, старче. Ще участваме в екшъна.

Райън стана. Забеляза, че англичанинът носи втора жилетка в ръката си.

- Ще пътуваме с детективите след камионите на стрелците - обясни Истлинг. - Можем да чакаме долу, докато превземат апартамента, и след това, когато всичко свърши, ще влезем с първия екип от немското разузнаване.

- Чудесно - каза Джак, без да е сигурен колко чудесно всъщност е всичко това.

- Боя се, че няма да ни дадат оръжие - намигна му Истлинг, чийто адреналин очевидно вече се покачваше. - Лично аз не искам нищо от тези проклети неща. Но знам, че ти си много добър стрелец. Колко терористи уби миналата година?

- Всъщност заради онзи, който ме простреля, знам, че трябва да оставя стрелбата на професионалистите - отговори Джак.

- Прав си, Райън. Ние просто ще се качим по стълбището, когато ни кажат.