Властта на президента

51. В наши дни

Джак Райън-младши прекара няколко дни в издирване на Виктор Оксли, бившия шпионин от МИ-5, познат с псевдонима Бедрок. Първо се обади на Джеймс Бък, инструктора по ръкопашен бой в Мериленд. Джеймс, приятел на всички в Колежа и бивш боец от САС, обеща да поразпита дискретно от негово име.

Джак знаеше, че може просто да разкаже на баща си за разговора с Базил и да приключи този случай. Но тази стара история го заинтригува. След като се срещна с бившия шеф на МИ-6, изпрати съобщение по електронната поща до баща си, в което пишеше просто, че е научил някои неща, обаче иска да допроучи темата.

След доста изчерпателно ровене Бък се обади и му каза, че според неговите познати от САС Вик Оксли е все още жив. Не знаеха къде живее, но от разни стари записки Бък откри датата му на раждане. Според нея излизаше, че сега Оксли е на петдесет и девет години. Райън влезе в данъчния регистър на Великобритания - нали работеше за „Кастор и Бойл“, и откри един петдесет и девет годишен Виктор Оксли. Оказа се, че той живее в град Корби, на два часа път северно от Лондон. Райън звънна на посочения телефон, който се оказа, че не работи, но тъй като беше петък и Джак мислеше да прекара няколко часа в отдих, се обади на Санди Ламонт и му каза, че ще излезе по-рано следобед, за да се готви за уикенда.

Пътуването на север премина без проблеми, с изключение на много, много слабия опит на Райън да шофира от лявата страна на пътя. Неведнъж се стряскаше от трафика, който се разминаваше с него от дясната му страна, но след около час мозъкът му, изглежда, привикна със странното чувство.

Пристигна в Корби и намери адреса малко след четири следобед. Оксли живееше в порутена двуетажна сграда с градинка отпред, по-малка от хола в апартамента на Джак.

Райън мина през обсипаната с боклуци полянка до входа и се качи по стълбището до жилището на Оксли.

Почука, изчака малко и почука отново.

Разочарован, Райън тръгна към колата си, но щом излезе на улицата, забеляза един пъб на ъгъла на следващата пряка и реши, че няма да е зле да види там дали някой не познава онзи, когото търсеше.

Пъбът се казваше „Купа в ръката“. На Райън той се стори малко по-тъмен и опърпан в сравнение с лондонските. Дори и местните, изглежда, нямаха високо мнение за него, защото сега, в четири и петнадесет в петък вечерта, Джак завари само десетина души, все с побелели коси.

Райън седна на бара и си поръча халба „Джон Къридж“. Когато барманът я донесе, Райън сложи десет паунда на бара и каза:

- Питам се дали не познавате един редовен посетител тук?

- Познавам, когато някой не е от редовните - отговори плещестият мъж.

Джак Райън се усмихна. Очакваше такъв отговор - барманът не изглеждаше от хората, назначени заради ведрото си настроение. Джак бръкна в портфейла си и сложи друга десетачка на бара. Нямаше представа какви пари се плащат за подобно нещо, но не възнамеряваше да размахва повече от необходимото.

Барманът взе парите.

- Как се казва този човек?

- Оксли. Виктор Оксли.

Барманът направи изненадана гримаса, която Джак не можа да разгадае.

- Значи го познаваш?

- Да.

От този отговор Джак разбра, че подозренията на бармана са преминали в леко любопитство. Остана с впечатление, че има разни сенчести индивиди, които барманът би искал да предпази, но че Виктор Оксли не е от тях.

Барманът каза:

- Остави телефонен номер. Ще му го дам, когато дойде, и ако иска да говори с теб... ще ти се обади.

Джак сви рамене. Не така планираше да се развият нещата, но все още беше петък - можеше да наеме хотелска стая в града и да чака една нощ, защото утре нямаше да ходи на работа. Извади визитката си от „Кастор и Бойл“ от портфейла и я подаде на бармана. След това каза:

- Ще има още двадесетачка за теб, когато ми се обади.

Барманът вдигна рунтавите си вежди и прибра визитката в джоба на гърдите си, без да я гледа.

Джак се зае с бирата и посегна към телефона си, за да потърси най-близкия достатъчно добър хотел за вечерта.

През това време барманът се заприказва с един от възрастните мъже в края на бара. Джак не им обърна много внимание, а се зае с телефона си.

След минута барманът се върна и остави визитката до халбата с бира.

- Съжалявам, момче. На Вик не му се бъбри.

Райън огледа човека в другия край на бара, който не отделяше очи от своята бира. Не можеше да е на петдесет и девет. Едър и сбръчкан, мъжът по-скоро приличаше на малко по-кльощав Дядо Коледа. Но като го разгледа по-добре, Райън реши, че може и да е по-млад, отколкото изглежда, а когато мъжът се извърна и забеляза, че е обект на вниманието на Райън, изгледа бармана така, сякаш иска да му извие врата.

„Той е“ - каза си Джак и извади двадесет паунда, които остави на бара, а после взе халбата и отиде при мъжа.

Оксли върна погледа си обратно към бирата. Имаше гъста, вълниста и малко по-дълга от обичайното коса и гъста бяла брада. По налетите му с кръв очи Джак отсъди, че той сигурно е тук и пие бира още откакто кръчмата е отворила през този ден.

Джак заговори тихо, за да не ги чуват останалите:

- Добър ден, господин Оксли. Извинете, че дойдох непоканен, но много бих искал да ми отделите малко от времето си.

По-възрастният мъж не отвърна поглед от бирата си, а отговори с глас, който напомняше наближаващ локомотив:

- Върви на майната си.

Страхотно - каза си Джак.

Опита с подкуп. В края на краищата, при бармана успя.

- Какво ще кажете да ви платя сметката и да седнем в някое сепаре, за да поговорим?

- Казах да вървиш на майната си.

Базил го беше предупредил, че този може да създаде неприятности.

Джак реши да опита още нещо:

- Казвам се...

Този път мъжът вдигна за първи път поглед от чашата си.

- Знам кой си. А баща ти е шибан чикиджия.

Райън стисна зъби. Забеляза, че барманът е излязъл иззад бара и разговаря с няколко от мъжете в едно сепаре. Всички гледаха към тях.

Джак не се тревожеше, но се почувства сломен. Какво ли щеше да усеща, след като пребие дузина дъртаци.

Стана от бара, загледан в Оксли.

- От теб исках нещо съвсем малко. Можеше да направиш една добрина без никакво усилие.

- Иди се чукай.

- Бил си в САС? Трудно ми е да го повярвам - отговори Джак. - Май наистина си се занемарил, а?

Оксли погледна обратно бирата си. Стисна я с месестата си длан и Джак забеляза как жилите на дланта му се опъват.

- Няма ли да отговориш?

Оксли не каза нищо.

- Мислех, че британците са хора с маниери.

С тези думи Джак Райън се завъртя и излезе през вратата, без да поглежда назад.