Властта на президента

71. Тридесет години преди това

След препирнята с Ник Истлинг, следователя от контраразузнаването, аналитикът от ЦРУ Джак Райън излезе от британското консулство и взе такси за западноберлинския квартал Целендорф. Там, на улица „Клейалее“, група сгради, известни с името „Главна квартира Клей“, заемаше голяма оградена площ. Тук се намираха военното командване на Съединените щати в Западен Берлин, което наричаха „Берлинската бригада“, щабквартирата на главнокомандващия американските войски и мисията на САЩ в Берлин.

Всъщност мисията представляваше опит на Държавния департамент на САЩ да си осигури малко място тук, защото нямаше американско посолство.

Естествено, ЦРУ имаха многобройни тайни пунктове в Западен Берлин, но този в кабинетите на мисия Берлин беше най-добре защитен и оборудван.

Райън дойде тук, за да разговаря с Ленгли.

Армейската охрана на портала го претърси, след което се обадиха по телефона, за да уточнят идентичността му. Не след дълго тръгна по улица с дървета и влезе през страничния вход на „мисията“. Каза името си на човека зад едно бюро, където го претърсиха отново, и го изпратиха в отделната сграда на Държавния департамент.

Тук се намираше резидентурата на ЦРУ и след като провериха кой е Райън, му предоставиха малък кабинет със защитен телефон.

След няколко минути телефонът заработи и той веднага се обади на Кети в болницата „Хамърсмит“. Разочарова се, когато рецепционистката му каза, че жена му в момента е на операция, и затова остави съобщение, че е добре и ще опита да се обади вечерта.

След това позвъни на сър Базил Чарлстън в Сенчъри Хаус, но и с него не можа да говори. Секретарят на Чарлстън му каза, че сър Базил разговаря по телефона със Съединените щати и ще се обади при първа възможност.

Райън прекара цял час от следобеда в очакване в кабинета. Накрая, в четири следобед, сър Базил Чарлстън се обади.

- Научих всичко от Ник - каза той.

- Двамата с Истлинг имаме различно гледище по този въпрос. А и по всички други.

- Разбрах. Но знай едно, Джак. Нашите контраразузнавачи се занимават с неща, които са различни от нашата работа. Ще използвам пример от футбола. Надявам се, че ще ме разбереш.

- Английски футбол, предполагам - отговори Джак.

- Да, така го наричате, нали? Както и да е, ние, разузнавачите, сме нападатели. Виждаме света като вратата на противника и я нападаме, а оставяме защитата на нашата врата на други. Контраразузнавачите пък са защитниците - обучени са да пазят вратата. Не им харесва, че тичаме напред и ги оставяме сами да преценят какво прави противникът. Смятат ни за риск. Един отбор има нужда от двата вида играчи, но понякога ние, нападателите, не разбираме тактиката на защитниците.

- Надявам се, ще позволиш да поиграя в нападение - каза Райън. - Утринна звезда може и да е мъртъв, но има още какво да се научи за сметките в „Рицман Приватбанкирс“.

- Досега разговарях със съдия Мур и адмирал Гриър. Съгласен съм да ти дадем достъп до досието на Утринна звезда и до предварителните документи от разследването на Пенрайт, при условие че незабавно ще споделяш с нас всичко, което откриеш.

- Разбира се - отговори Райън с огромно облекчение.

- Ще се върнеш ли в Лондон?

- Бих искал да остана тук, в случай че открия нещо.

- И аз помислих така. Ще накарам да ти донесат всичко от нашето консулство в Берлин. При теб ще стои куриер, докато разглеждаш. Той ще ти обясни протокола.

- Ще бъда тук, в кабинета, и ако открия нещо, ще се обадя.

След час Райън се срещна с куриера от местната служба на МИ-6 във фоайето на берлинската мисия. Мъжът се представи като господин Майлс и след като Джак го огледа, реши, че е бивш военен, който работи за разузнаването от около десет минути. Мъжът, на средна възраст, но с мускулести челюсти и ръце, стоеше изправен като шомпол. Носеше куфарче, в което според Джак трябваше да се намират досиетата. Протегна ръка, за да го вземе, но Майлс дръпна ръкава на сакото си няколко сантиметра, за да покаже, че куфарът е дискретно завързан с верижка за китката му.

- Нека си поговорим малко, преди да ви предам това. Съгласен ли сте, сър?

- Разбира се - отговори Джак.

Американският аналитик осъзна, че предаването на документи на терен е различно от това да ти ги донесат на бюрото в Сенчъри Хаус.

Джак и Майлс отидоха до столовата и щом седнаха на една маса, англичанинът накара Джак да подпише няколко листа, в които се казваше, че няма да открадне никой от документите, които щеше да види, нито че ще прави копия или ще унищожи някой от тях и че по никакъв друг начин няма да даде повод на британското разузнаване да го удари със стол по главата.

Райън реши, че по-сериозен човек от Майлс не е срещал тук, в Европа, но си призна, че англичанинът постигна нужния ефект. Райън си каза, че трябва да внимава и прашинка да не падне на документите, защото не искаше този човек да се ядоса.

Не след дълго куриерът остана на масата в столовата, за да пуши цигари и да пие кафе, а Джак се върна в малкия си кабинет под наем, за да се рови в досиетата по случая „Утринна звезда“.

Веднага забеляза, че голяма част от документите са бележки с почерка на Дейвид Пенрайт, а други - свързани със смъртта на Пенрайт - са с почерка на Ник Истлинг и хората от неговия екип.

От всички документи пред него най-интересна се оказа разпечатка на матричен принтер за финансовите трансфери в банка „Рицман Приватбанкирс“. На пръв поглед тази разпечатка не изглеждаше кой знае какво. Колони с номерирани сметки до колони с други номерирани сметки и след това колони, в които, доколкото Джак можеше да разбере, имаше суми в швейцарски франкове.

Към папката имаше закачен с кламер лист с превод на английски на малкото думи на страниците.

Но нищо в разпечатката не изглежаше очевидно важно за случая. Ако КГБ или други руснаци са използвали банката да държат парите си, то вътрешнобанковите трансфери в сметката им, както и тези към други банки в света със сигурност бяха много важни. Такива трансакции можеха да помогнат на разузнаването на ЦРУ да проследи парите.

Но вътрешнобанковите преводи не изглеждаха особено полезни на Райън. Той знаеше достатъчно за банковото дело, за да е наясно, че много вложители имат по няколко сметки в една банка и редовно прехвърлят пари между тях. Възможно е някои сметки да са свързани с инвестиционен портфейл, а други да служат за разплащания в кантората на вложителя.

А този топ хартия изглеждаше на Райън като необходим по-скоро на счетоводителите.

Имаше и друг проблем - разпечатката се оказа неразгадаема за американеца, защото въпреки че Пенрайт му беше дал списък с клиенти на банката, той не показваше коя номерирана сметка на кой от клиентите е.

Не, нямаше причина тази разпечатка да е интересна освен факта, че банков директор я бе предоставил на ръка на британски шпионин същата вечер, в която шпионинът е бил убит, а банковият директор е бил убит два дни след това.

Само този факт правеше дългата нагъната разпечатка достойна за допълнително проучване.

Райън продължи да разглежда данните за преводите. Разпечатката имаше 122 страници и поне според него съдържаше всички вътрешни преводи от последните тридесет дни.

Джак се замисли. Тобиас Габлер беше убит преди пет дни. Райън прокара пръст по колоната с датите, прелисти страниците една след друга и накрая откри датата на смъртта на Габлер.

Заразглежда номерираните сметки и вътрешните преводи, след това провери дали от една и съща сметка са правени много на брой трансакции. Имаше дузина такива случаи, поради което скоро Джак се зае да търси трансфери на големи суми или случаи, при които една и съща сметка е използвана за преводи в една и съща втора сметка.

Пресметна на бележник какви суми са изтеглени от всяка сметка. След час и половина тази бавна, скучна и трудоемка работа го насочи към две номерирани сметки. В деня преди смъртта на Тобиас Габлер и в продължение на три дни от сметка номер 62775.001 бяха направени няколко големи превода в сметка номер 48235.003.

Джак свърши работата си след още два часа. В крайна сметка от деня преди смъртта на Тобиас Габлер в банката имаше 704 вътрешни превода. Дванадесет от тях излизаха от сметка 62775.001 с обща стойност от 461 милиона швейцарски франка. Джак провери обменния курс от един вестник, който намери на бюрото, а след това приближи калкулатора си и набра различни числа.

Сумата на трансфера възлизаше на 204 милиона щатски долара. Пенрайт му беше казал, че сметката, от която се интересували хората от КГБ, съдържа точно толкова пари. Като огледа 704-те трансакции, Джак установи, че от никоя друга сметка не са превеждани и една десета от парите от тези в сметка 62775.001.

Джак се почувства сигурен, че това е въпросната сметка и всички пари от нея са изтеглени и преведени по друга сметка в същата банка. Джак не можеше да знае дали това не е просто лош опит да скрият парите от първата сметка, или плащане на друго лице, което има сметка в същата банка.

Но каквото и да ставаше тук, Джак знаеше, че е важно и ще трябва да разбере кой е титулярят на сметка 48235.003, получил сумата от 204 милиона щатски долара.

Остави разпечатката встрани и следващия час се зае да чете цялата информация от разследването на смъртта на Утринна звезда и Пенрайт. Имаше много съвсем обикновени данни: места и часове на срещите между Маркус Ветцел и Дейвид Пенрайт, протоколи за оставяне на информация в тайници, модели и марки коли, наблюдавани в района. Джак не научи много от тази информация.

Но откри нещо интересно. На среща три дни преди смъртта на Тобиас Габлер Пенрайт беше накарал Маркус Ветцел да измъкне повече информация за титуляря на сметката с двестате милиона. За тази цел, поне според документите, Утринна звезда говорил с Тобиас Габлер на среща между двамата в парк до езерото Цуг.

Джак се питаше дали този разговор не е довел до смъртта на тримата. Изглеждаше възможно, след като Габлер е научил, че Ветцел се интересува от сметката, да е отишъл при руснаците, за да ги предупреди, че един от директорите в банката задава въпроси.

След това, допусна Райън, руснаците вероятно са решили да преместят парите си на по-безопасно място и да убият Ветцел, който задава въпроси, и Габлер, който знае отговорите. И с малко повече въображение, Джак реши, че са убили и британския агент, който ръководи операцията срещу тях.

Райън разтърка уморените си очи.

Малко след девет вечерта се обади на сър Базил в дома му в Белгрейвия, Лондон.

- Не знам точно какво съм открил, но поне знам откъде да започнем.

- Откъде?

- Всичко по реда си. Благодаря, че ми позволи да видя досиетата.

- Разбира се.

Джак обясни, че е проучил вътрешнобанковите преводи и е почти сигурен, че парите, които Утринна звезда е определил като подозрителни, са прехвърлени до цент в друга сметка.

- Трябва да проучим новата номерирана сметка - каза Джак. - Ако разберем кой я притежава, ще можем да следим парите.

- Както винаги, Джак, справил си се впечатляващо - отговори Чарлстън. - Но информацията за новата сметка ще изисква да си осигурим нов вътрешен човек в същата банка. А такива се намират адски рядко. Боя се, че Утринна звезда е бил единственият такъв човек.

- Трябва да идем в банката. Или вашето разузнаване, или Ленгли. Можем да им окажем натиск.

- Оказването на натиск върху швейцарска банка няма да успее, без да се мине през швейцарската правна система, а и за разрешението да вземем информация, ако изобщо го получим, ще трябват месеци. Който управлява сметката, може да премести парите си за няколко дни, ако не и за часове. Съжалявам, Джак. Имахме човек отвътре, загубихме го и с него загубихме и достъпа си.

Джак знаеше, че Базил е прав. Утринна звезда беше работил с тях по собствена воля. Всички опити за натиск върху банката да даде информация за сметките щяха да отнемат много повече време, отколкото ще е необходимо на руснаците, за да преместят парите си от тази банка.

Работата на Райън през последните няколко часа се оказа ако не губене на време, то определено нищо, което да доведе до действия в близкото бъдеще.

Унил, той каза на Чарлстън, че следващия ден ще се върне във Великобритания, и му пожела лека нощ. След това събра всички папки и напусна малкия кабинет.

Господин Майлс, куриерът от британското разузнаване, го чакаше в кафенето и сега разгледа всяка страница на всеки документ, като сверяваше досиетата с разпечатан списък. След това прибра всичко в куфарчето, закопча го за китката си, пожела на Джак лека нощ и тръгна към колата си.

Хората от ЦРУ, които все още се намираха в сградата, предложиха на Джак легло в казармената постройка, която използваха за служители на Управлението, но го предупредиха, че тази вечер няма да има топла вода, а работното време на столовата е приключило.

Джак вече не беше морски пехотинец, не искаше да прекара вечерта като аскет, а да прочисти мислите си с някое ястие и горещ душ. Взе си куфара и излезе през портала на „Главна квартира Клей“, откъдето хвана такси. Шофьорът не говореше добре английски, но разбра, че Джак иска да иде в хотел.

- Кой хотел? - запита шофьорът.

Логичен въпрос, чийто отговор Райън не знаеше. Изобщо не познаваше Берлин. Замисли се за предишната вечер.

- Вединг? - запита той. - Има ли хотел във Вединг?

Шофьорът погледна в огледалото за задно виждане, сви рамене и каза:

-Alles klar[12]

Петнадесет минути по-късно Райън излезе от таксито на улица „Люксембург“ пред хотел, който гледаше към „Леополдплац“ - застлан с бетон площад с постройки около него, изградени след като по време на Втората световна война районът е бил изравнен със земята. Джак взе стая за една вечер. Искаше да се обади на Кети, но осъзна, че умира от глад. Без дори да сваля шлифера или шалчето си, се отправи към фоайето, където взе карта от гишето, зае чадър от портиера и излезе под студения дъжд, за да намери място с бира и храна.