Властта на президента

ПРОЛОГ

Знамето на Съюза на съветските социалистически републики - червено със златисти елементи - се вееше високо в дъждовното сиво небе над Кремълския дворец. Младият капитан погледна натам от задната седалка на таксито, което се движеше по Червения площад.

Флагът над центъра на властта в най-голямата страна на света разпали чувство на гордост у капитана, въпреки че никога вече той нямаше да усеща Москва като свой дом. През последните няколко години беше виждал съветското знаме само върху униформите на мъжете около себе си в Афганистан.

Таксито го остави на две преки от площада, от северната страна на огромния градски универсален магазин. Капитанът провери отново адреса на мръсносивата административна сграда пред себе си, плати и излезе в следобедния дъжд.

Фоайето на сградата се оказа малко и безцветно, а самотният пазач го проследи с поглед, докато военният, с фуражка в ръка, се изкачи по тясното стълбище, което водеше към врата без надпис на първия етаж.

Тук капитанът спря, приглади униформата си и провери дали редицата медали на гърдите му висят право надолу.

Едва тогава се почувства готов да почука на вратата.

-Входи! Влез!

Младият капитан влезе в малкия кабинет и затвори вратата след себе си. С фуражка в ръка пристъпи пред единственото бюро в стаята и рязко застана мирно.

- Капитан Роман Романович Таланов се явява по заповед.

Мъжът зад бюрото изглеждаше на двадесет и няколко години, което изненада силно капитан Таланов. Той трябваше да се срещне със старши офицер от КГБ и определено не очакваше да види свой връстник. Мъжът, дребен и слаб, и не особено атлетичен, носеше костюм и вратовръзка и руският офицер прецени, че той не е прекарал и един ден от живота си в армията.

Разбира се, Таланов не показа с нищо чувствата си, но остана разочарован. За него, както за всеки военен, офицерите от КГБ се деляха на две класи. Сапоги и пиджаки. Ботуши и сака. Младият мъж пред него може и да беше служител от Държавна сигурност на висок пост, но за войника си оставаше просто цивилен. Сако.

Мъжът стана, заобиколи бюрото и седна на ръба му. По прегърбената му фигура контрастираше с правия като шомпол офицер пред него.

Човекът от КГБ не се представи, а каза:

- Вие съвсем скоро сте се върнали от Афганистан.

- Да, другарю.

- Няма да ви питам как е там, защото не бих разбрал, а и вероятно ще ми теглите една.

Капитанът остана неподвижен като камък.

Сакото продължи:

- Вие сте от спецназ на ГРУ. Специални сили. Изпълнявали сте операции отвъд фронтовата линия в Афганистан. Дори зад границата в Пакистан.

Това не беше въпрос и затова капитанът не отговори.

Усмихнат, приведеният над бюрото мъж каза:

- Дори като член на най-елитната група за специални операции на военното разузнаване изпъквате над другите. Интелект, издръжливост, инициатива.

Мъжът намигна на Таланов и продължи:

- Лоялност.

Сините очи на Таланов оставаха вперени в една точка на стената зад бюрото, затова не видя намигването. С мощен глас той отговори с добре отработената мантра:

- Служа на Съветския съюз.

Сакото направи гримаса на отегчение, но Таланов не видя и нея.

- Отпуснете се, капитане. Гледайте мен, не стената. Аз не съм ви командир. Аз съм другар, който иска да поговори с друг другар, а не с някакъв шибан робот.

Таланов не се отпусна, но отмести очи към човека от КГБ.

- Роден сте в Украйна. В Херсон, от родители руснаци.

- Да, другарю.

- Аз самият съм от Санкт Петербург, но през лятото ходех при баба си в Одеса, недалеч от мястото, където вие сте израснали.

- Да, другарю.

Сакото въздъхна, раздразнен от скованото държане на мъжа от спецназ. Запита:

- Гордеете ли се с медалите на гърдите си?

За първи път по лицето на Таланов се разкри някакво чувство. Нерешителност.

- Аз... те са... служа на...

- Служите на Съветския съюз. Да, капитане, отбелязвам си го. Но как ще отговорите, ако ви кажа, че искам да свалите тези медали и никога вече да не ги закачате на гърдите си?

- Не ви разбирам, другарю.

- Наблюдавахме кариерата ви, особено операциите ви зад фронтовата линия. И сме проучили всяка частичка от личния ви живот, колкото и малко да е той. Така стигнахме до заключението, че за вас доброто на комунистическата партия е по-маловажно от самата работа. Вие, уважаеми капитане, робувате на желанието си да сте най-добрият. Но не откриваме у вас страст към радостите на колектива или пък особено удивление от чудесата на плановата икономика.

Таланов премълча. Дали не изпитваха предаността му към партията?

Сакото продължи:

- Генералният секретар Черненко ще бъде мъртъв след няколко месеца. Или седмици.

Капитан Таланов примигна. Какви са тези откачени приказки? За подобни думи пред човек от КГБ в базата в Афганистан хора изчезваха безследно.

Сакото каза:

- Вярно е. Крият го от обществеността, защото той е в инвалиден стол и прекарва повечето от времето си в Кунцево, в клиниката на Кремъл. Лекува се от сърце, бели дробове, черен дроб. На този дърт козел вече нищо не му работи както трябва. Горбачов ще го наследи като генерален секретар - не може да не сте чули, че той е следващият на опашката. Това го знае всеки дори в пещерите в Афганистан.

Младият офицер не каза нищо.

- Чудите ли се откъде знам това?

Таланов отговори бавно:

- Да, другарю. Наистина се чудя.

- Знам го, защото ми го казаха хора, които са притеснени. Притеснени за бъдещето, за това накъде ще поведе Съюза Горбачов. Притеснени накъде Рейгън води Запада. Притеснени, че всичко може да се срути върху главите ни.

След няколко секунди пълно мълчание костюмарът от КГБ продължи:

- Изглежда невъзможно, знам. Но ме увериха, че притесненията са основателни.

Таланов не издържа. Трябваше да разбере какво става.

- Получих заповед от генерал Золотов да дойда тук. Каза ми, че искат да ме вербуват за някакъв специален проект на КГБ.

- Миша Золотов знаеше какво прави, когато ви изпрати при мен.

- Вие сте от КГБ, нали?

- Да. Но по-конкретно работя за група оцеляващи. Мъже от КГБ и ГРУ, които знаят, че съществуването на нашите организации означава оцеляване на нацията, на народа. Кремъл не управлява нацията. А една определена сграда на площад „Дзержински“.

- Сградата на КГБ?

- Да. И на мен възложиха да защитавам тази сграда, а не комунистическата партия.

- А генерал Золотов?

Сакото се усмихна.

- Той е в клуба. Както казах, имаме няколко съмишленици от ГРУ.

Мъжът в костюма приближи лицето си на сантиметри от ясно очертаните скули на Роман Таланов. С тих като шепот глас каза:

- На ваше място щях да се питам: „Какво става, мамицата му? Мислех, че ще ме наемат в КГБ, а вместо това срещам някакъв луд, който ми разправя, че генералният секретар ще умре и че Съюзът може да се разпадне“.

Таланов го изгледа и вдигна рамене.

- Всяка ваша дума, която казахте тук, другарю, е измен-иическа.

- Вярно е, но няма записващи устройства и ще се наложи вие да свидетелствате срещу мен. Но това не би било мъдро решение, капитан Таланов, защото оцеляващите, за които споменах, се намират на самия връх и ще ме защитят. А какво ще сторят с вас, мога само да предполагам.

Таланов отмести очи към стената.

- Значи... от мен искат да се присъединя към КГБ, но не да върша работата на КГБ. Вместо това ще върша работата на тази група ръководители.

- Точно така, Роман Романович.

- И какво точно ще правя?

- Същите неща както в Кабул, Пешавар, Кандахар и Исламабад.

- Мокри поръчки?

- Да. Ще помагате за сигурността на операцията, независимо от промените, които Съветският съюз ще претърпи през идните няколко години. В замяна, каквото и да става със Съюза, вие ще имате защита.

- Аз... все още не разбирам какво смятате, че ще стане.

- Слушате ли ме? Не говорим какво аз мисля. Откъде да знам аз, мамицата му. Нещата са следните, Таланов. СССР е голям кораб, а ние с вас сме двама от пътниците в него. Седим на палубата и си мислим, че всичко е идеално, но в този момент - мъжът от КГБ обиколи стаята театрално, сякаш играе пиеса, - чакай... какво е това? Някои от най-добрите офицери на кораба се готвят да го изоставят!

Върна се пред Таланов.

- Аз може и да не виждам айсберга пред нас, но ако управляващите търсят шибаната спасителна лодка, ще е глупаво да не се огледам. Е... офицерите ми възложиха задачата да се грижа за спасителната лодка.

Сакото се ухили.

- Ще ми помогнете ли с тази спасителна лодка?

Капитан Таланов обичаше да говори направо. Писваше му вече от тези метафори.

- А спасителната лодка? Какво точно представлява тя?

Сакото сви тесните си рамене.

- Пари. Просто шибани пари. По целия свят ще бъдат създадени и поддържани редица черни фондове. Аз ще ги създам, а вие ще ми помагате да ги пазя от заплахи от Съюза и отвън. Задачата ще бъде проста и ще продължи няколко години, мисля, но ще изисква от нас най-голямо старание.

Мъжът с костюма отиде при малък хладилник до стената между две секции с книги. Извади оттам шише водка, след което взе две чаши със столчета. Върна се на бюрото и наля за двамата.

През цялото това време капитан Роман Таланов продължаваше да гледа напред.

- Да го полеем.

Капитанът наведе глава настрани.

- Да полеем? Аз още не съм приел нищо, другарю.

- Не. Не сте.

Мъжът с костюма се усмихна и подаде едната чаша на объркания военен.

- Още не. Но съвсем скоро ще приемете, защото ние с вас сме еднакви.

- Еднакви?

Сакото вдигна чашата си към Таланов.

- Да. Точно като хората на върха, които измислиха тази схема, ние също знаем как да оцеляваме.