Властта на президента

6. Два месеца по-късно

Дино Кадич седеше зад волана на една лада, загледан в редицата луксозни джипове в далечния край на площада. Няколко беемвета, тойоти ландкрузър и мерцедеси стояха един до друг, а зад тях, окъпан в неонови светлини, се намираше един от най-шикозните ресторанти на града.

Хубави коли и хубав ресторант. Но Кадич не се впечатляваше от това.

Пак щеше да го взриви.

На всяко друго място по света този кортеж от коли щеше да означава, че в ресторанта вечеря някой много важен, но тук, в Москва, всеки уважаващ себе си мафиот или относително добре поставен бизнесмен имаше собствен автопарк от скъпи коли и екип охранители. Съдейки по няколкото скъпи коли и охранители със стоманени погледи около тях, Кадич не смяташе, че сега там вечеря някой важен, а по-скоро местен мафиот или корумпиран данъчен служител.

Тазвечерната мишена пристигна пеша - някакъв чуждестранен бизнесмен, важен може би в друга страна, но не и тук. Онзи не беше от подземния свят или пък политик. А само скъпо платен финансов мениджър в сферата на новозараждащи се пазари, англичанин на име Тони Холдейн. След като провери дали това наистина е Холдейн, като влезе в ресторант „Ванил“ малко след седем вечерта, Кадич се позиционира тук, под редицата дървета в далечния край на улицата. Паркира ладата при един монетен апарат на булевард „Гоголевски“ и остана зад волана с телефон в скута и с очи, вперени във входната врата на ресторанта.

Телефонът в скута му трябваше да изпрати сигнал на детонатора в самоделната бомба с размерите на кутия за обувки под буйните листа на една саксия до вратата на ресторанта.

Кадич наблюдаваше от мястото си на сто и двадесет метра как охраната и шофьорите стоят до тази саксия, без да подозират за опасността.

Съмняваше се, че някой от тях ще оцелее при взрива. А и това изобщо не го вълнуваше.

Потропа с пръсти по волана - от нерви, не от скука - и усети как пулсът му се ускорява с всяка минута. Дино може и да се занимаваше с такива неща от много време, но всеки път адреналинът му се вдигаше. От умственото напрежение при разработването и изпълнението на поръчково убийство, очакването на експлозията, мириса на горящи взривоускорители и пластмаса и, да, плът.

За първи път Кадич почувства това вълнение преди двадесет години като млад хърватски боец от войната на Балканите. Когато Хърватска подписа примирие със Сърбия, Кадич осъзна, че войната е твърде приятно нещо и той няма готовност да спре, затова организира група наемници за изпълнение на набези в Босна, където нападаха сръбски армейски патрули от името на босненското правителство. В ЦРУ се заинтересуваха от тази група, обучиха Кадич и хората му и им осигуриха оборудване.

Не след дълго обаче осъзнаха, че са допуснали огромна грешка. Хърватската полувоенна група на Кадич взимаше участие в зверски нападения срещу цивилни сърби, които живееха в Босна, и ЦРУ прекъсна връзките си с него и с хората му.

След края на войната Кадич започна работа като наемен убиец. Работеше на Балканите и в Близкия изток, а после, в края на хилядолетието, се премести в Русия, където стана наемен убиец за всеки подземен бос, който искаше да плати.

Няколко години се справяше много добре и си купи имот в Хърватска, където заживя като полупенсионер, издържащ се с парите, изкарани през последните десет години в Русия, но от време на време получаваше по някоя неустоима поръчка.

Както с този Холдейн. Клиентът, един руснак от подземния свят, предложи царска сума за работа, която Кадич смяташе за задача с ниска степен на риск. Руснакът искаше ударът да се извърши на точно определено място и в определено време, като каза на Дино да остави голямо и смело послание.

Нет проблем[2] - беше му отговорил хърватинът. Биваше го да оставя големи и смели послания.

Пое си бавно дъх, за да се успокои.

Преди много време американците го бяха научили на един израз и сега той каза:

- Бъди студен.

Тези думи, които изговаряше като ритуал в тихите мигове преди мисията, го караха да се чувства добре. Сега мразеше американците - можеха да го изоставят, можеха да го смятат за ненадежден, но пък не можеха да му отнемат обучението.

И сега щеше да използва това тяхно обучение.

Дино погледна часовника си, след което се взря към мястото с целта отвъд площада. Не ползваше бинокъл заради голямата вероятност някой да мине край колата или дори да гледа през прозорец от близките апартаменти или магазини и да забележи мъж в автомобил с бинокъл, насочен там, където скоро ще избухне бомба. Всяко описание на неговата кола след взрива щеше да накара МВР да прегледат часове записи на охранителните камери от района и да го идентифицират бързо.

Това не биваше да се случи. Дино смяташе да се измъкне чист от тази операция, което изискваше да наблюдава отдалече. Клиентите за тази задача искаха той да остави гневно послание с бомбата и затова я направи прекалено мощна. И по тази причина сега седеше малко по-далеч от целта, отколкото би искал.

Оттук трябваше да разпознае обекта по кафявото като камила палто, което според Дино щеше да е достатъчно.

Отново погледна часовника си.

- Бъди студен - каза отново на английски, след което премина на родния си сърбохърватски: - Pozuriti, prokletnice! Хайде, побързай, де!

В ресторант „Ванил“ кордон от четирима охранители в черни костюми стоеше пред червена завеса, която разделяше зоната за частни вечери от останалата зала, и въпреки че посетителите тук бяха свикнали с присъствието на цивилна охрана в този несигурен град, се виждаше веднага, че тези са от най-добрите, а не обичайните и евтини „разбойници под наем“.

Зад завесата след въоръжената охрана двама мъже на средна възраст отпиваха бренди на маса в средата на голямата празна зала.

Един от мъжете носеше луксозен сив фланелен костюм „Бърбери“. Възелът на вратовръзката му стоеше също толкова стегнат сега, колкото и в осем сутринта. Мъжът каза на английски език, но със силен руски акцент:

- Москва винаги е била опасно място. Боя се, че през последните няколко месеца стана много по-опасно.

Англичанинът Антъни Холдейн, който седеше срещу него, беше също така добре облечен, както руснака. Съвсем скоро изгладен костюм на тънки райета от „Бонд Стрийт“ и кафяво палто на близката закачалка. Усмихна се, изненадан от тази забележка.

- Тревожни думи от устата на шефа по сигурността на страната.

Вместо да отговори бързо, Станислав Бирюков отпи от своята чача - грузинско бренди, приготвено чрез дестилация на ферментирало грозде. След като избърса устата си с ъгълчето на салфетката, каза:

- СВР е руската служба за външна сигурност. В момента нещата навън са относително добри. А със сегашната катастрофа се занимава ФСБ, която отговаря за вътрешната сигурност в Русия и в съседните й страни.

Холдейн отговори:

- Извинете, че не направих веднага разлика между ФСБ и СВР. За старец като мен те са все още КГБ.

Бирюков се усмихна.

- А за някой още по-стар ще са ЧК.

Холдейн се разсмя.

- Точно така, но това е било преди моето време, стари приятелю.

Бирюков вдигна чашата си пред свещта, загледан в течността с наситен златист цвят, и внимателно подбра думите си:

- Възможно е като чужденец да не знаете, но ФСБ има пълномощия не само в Русия, но и в други страни от Общността на независимите държави, въпреки че нашите съседи са суверенни държави. Ние наричаме пограничните страни „близка чужбина“.

Холдейн наведе глава. Преструваше се, че не знае това, а Бирюков се преструваше, че му вярва. Руснакът добави:

- Съгласен съм, че може да е малко объркващо.

Холдейн отговори:

- Има нещо особено в това, че руската служба за вътрешна сигурност действа в бившите републики. Сякаш някой е забравил да каже на шпионите, че вече няма Съветски съюз.

Бирюков не отговори.

Холдейн знаеше, че директорът на СВР не го е поканил просто така да пият, но за момента руснакът криеше картите си. Пресмяташе всяка своя дума. Англичанинът опита да го провокира:

- Не смятате ли, че работят във ваша територия?

Бирюков се разсмя.

- ФСБ са добре дошли в тези страни. Работата ми в Париж, Токио и Торонто е удоволствие в сравнение с нещата, които се налагат в Грозни, Алма Ата и Минск. Там нашата служба побратим се занимава с грозни неща.

- Да допусна ли, че за това искахте да говорим тази вечер?

Бирюков отговори със свой въпрос:

- Откога се познаваме, Тони?

- От края на осемдесетте години. Бяха ви разпределили в съветското посолство в Лондон като културен аташе, а аз работех във Форин Офис.

Бирюков го коригира:

- Аз работех в КГБ, а ти - в британското разузнаване.

Холдейн изглеждаше сякаш готов да възрази, но само за момент.

- Нима има смисъл да отричам?

Руснакът отвърна:

- Тогава бяхме деца, нали?

- Да, стари приятелю.

Бирюков се приведе малко напред.

- Не искам да те смайвам, приятелю, но знам, че поддържаш отношения със своето правителство.

- Аз съм един от верните поданици на Нейно величество, ако това имаш предвид.

-Нет. Нямам това предвид.

Холдейн вдигна вежди.

- Нима директорът на руското външно разузнаване ме обвинява, че съм чуждестранен шпионин в столицата на Русия?

Бирюков се облегна на стола си.

- Няма нужда от драматизъм. Съвсем нормално е да запазиш старите приятелства в МИ-6. Малко вземане-даване между добре поставен бизнесмен и шпионския магазин на вашата страна е ако не друго, умна бизнес практика и за теб, и за тях.

Значи това е играта - каза си Холдейн с облекчение. Стан искаше да се обърне към британското разузнаване с помощта на стария си приятел.

Англичанинът реши, че в това има логика, докато пресушаваше чашата си. Не вървеше някак шефът на СВР да се отбие на приказки в британското посолство.

Холдейн каза:

- Имам приятели на добри позиции в МИ-6, така е, но моля те, не ме мисли за нещо много голямо. От дълго време не съм с тях. Мога да предам съобщение, ако искаш, но колкото по-добре ми изясниш всичко, толкова по-малка е вероятността да объркам нещо.

Бирюков наля още чаша на двамата.

- Добре. Ще изясня всичко. Тук съм, за да информирам Обединеното кралство, че нашият президент иска да обедини двете ни разузнавателни служби, за да възстанови организацията чадър над тях. Според мен идеята е много лоша.

Англичанинът едва се сдържа да не изплюе брендито.

- Иска да реактивира КГБ?

- Трудно ми е да повярвам, че Кремъл, дори Кремъл на президента Валерий Володин, ще е така безочлив да нарече новата организация Комитет государственной безопасности, но на практика новата организация ще има същата роля, както старата. Една организация ще отговаря за всички въпроси на разузнаването - външно и вътрешно.

Холдейн промърмори сякаш на себе си:

- Проклятие.

Бирюков кимна сериозно.

- Няма да служи за нищо положително.

Според Холдейн това беше много слабо казано.

- И защо ще го правят в такъв случай?

- Събитията в Русия и в бившите републики се ускоряват. След неуспешното нападение срещу Естония преди няколко месеца президентът Володин и хората му засилват сферата на влияние на Русия по всички фронтове. Той иска повече власт и контрол върху бившите държави сателити. Ако не може да завземе властта и контрола с танкове, ще го направи с шпиони.

Холдейн знаеше това, защото го пишеше във всички новини. През последната година Белорусия, Чечения, Казахстан и Молдова избраха твърдо проруски и антизападни правителства. Във всеки от тези случаи Русия биваше обвинена, че се бърка в изборите по политически път или чрез разузнавателните служби, или пък чрез криминалния контингент, за да повлияе на резултатите в своя полза.

В няколко от останалите крайгранични държави цареше разединение, до голяма степен подклаждано от Москва. Нападението срещу Естония се провали, но оставаше заплахата от нахлуване в Украйна. А също и почти гражданската война в Грузия, горещо оспорваните президентски избори в Латвия и Литва, бунтовете и протестите в други близки страни.

Бирюков продължи:

- Роман Таланов, моят колега във ФСБ, е начело на тази задача. Предполагам, че при пълен контрол над задграничното разузнаване на Русия той може да разшири влиянието си и да дестабилизира страните отвъд близката чужбина. Русия ще нахлуе в Украйна може би до няколко седмици. Ще анексират Крим. Оттам, ако не срещнат съпротива от Запада, ще завладеят страната до река Днепър. Стане ли това, според мен Володин ще опита да сключи ползотворни съюзи от позиция на силата с други гранични държави и с бившите страни от Варшавския договор. Смята, че ще може да върне целия район под контрола на Кремъл. Полша, Чешката република, Унгария, България, Румъния. Те ще са следващите падащи плочки от доминото.

Бирюков отпи, но устата на Холдейн беше пресъхнала. Тук ставаше дума най-малкото за нова студена война и определено можеше да доведе до нова гореща война. Но англичанинът познаваше руснака от достатъчно дълго време, за да знае, че той не е склонен към преувеличения.

Холдейн запита:

- Ако Таланов поеме контрола над СВР, какво ще сторят с теб, Стан?

- Аз съм загрижен за крехката ни демокрация. Тревожа се за свободата на руснаците. Тревожа се за това опасно изхвърляне, което може да доведе до война със Запада отговори руснакът, като сви рамене и се усмихна. - Не се тревожа за работата си.

След това добави:

- Скоро ще имам още информация за теб. Двамата и преди сме разработвали източници. Това отнема време.

Холдейн се разсмя от изненада.

- Искаш да си мой агент?

Директорът на СВР се наведе над масата.

- И съм по-евтин от всички. Не искам нищо освен знанието, че Западът ще направи всичко по силите си, политически, разбира се, да предотврати опита на ФСБ да засили хватката си върху службата за външно разузнаване на моята страна. Разгласата на това в чужбина може да поохлади плановете на Таланов и Володин.

Неволно Холдейн се замисли за ефекта от такава новина върху инвестициите му в Европа. В края на краищата той беше преди всичко бизнесмен. Но прогони тези мисли от главата си и опита да си припомни един отминал живот в разузнаването.

Установи, че това не е лесно - вече почти две десетилетия не работеше за МИ-6. Вдигна ръце, сякаш се предава.

- Аз... аз наистина не съм в играта, приятелю. Разбира се, мога веднага да се върна в Лондон и да говоря със стари познати, и те ще намерят някой по-подходящ за проводник на твоята информация.

- Ти, Тони. Само с теб ще говоря.

Холдейн кимна бавно.

- Разбирам.

Помисли малко и продължи:

- Имам работа тук следващата седмица. Можем ли отново да се срещнем?

- Да, но след това ще трябва да автоматизираме потока информация.

- Да. Едва ли ще е добре да си определяме редовни срещи за вечеря.

Станислав се усмихна.

- Предупреждавам те. Жена ми е не по-малко опасна от директора на ФСБ Роман Таланов.

- Съмнявам се, стари приятелю.