Властта на президента

59.

Много хора тичаха сутрин в Лондон, не колкото във Вашингтон, но предвид лошото пролетно време тук Джак Райън-младши се изненадваше колко млади мъже и жени излизат с маратонките си, за да натоварят сърцето си сред стихиите.

Обикновено Джак срещаше повечето от тях на връщане към дома. Обичаше да излиза много рано, преди другите, защото така имаше чувство за постижение, което не получаваше, ако излезеше късно.

Но тази сутрин нещата изглеждаха други. Да, стана рано - минаваше шест, а той вече беше изминал няколко мили. Но обичайното повишено настроение не дойде. Чувстваше се уморен в мократа и студена сутрин, а и сърцето го болеше малко от бирата, която изпи предната вечер.

След като се върна от напразното си посещение в град Корби, за да се срещне с човека с псевдоним Бедрок, той се отби в един пъб близо до апартамента му в Ърлс Корт. Изяде две порции риба с картофи и изпи няколко халби бира. За щастие, никой не му обърна внимание и не го заговори, но на път към жилището си в Лексам Гардънс се отклони по много различни улици за дълга едночасова проверка за преследвачи, която продължи след полунощ, и остана почти сигурен, че три пъти е забелязал един пикап без отличителни знаци.

Четири часа лежа в леглото си, замислен кой ли, по дяволите, го следи, и сега, в шест и половина, тялото му страдаше заради снощната тежка вечер.

Третата миля от пробега минаваше през Холанд парк, където Джак се потеше в опит да изкара част от алкохола и пържената храна от тялото си. Обиколи едно обхванато от мъгла футболно игрище и пое по дългия и стръмен квартал Нотинг Хил, по тясна пътека с име „Холанд“, която вървеше по края на парка и до тухлената ограда на дълга редица къщи отдясно.

Размина се с две жени, които крачеха бързо надолу с луксозни бебешки колички пред себе си, и им се усмихна.

Петдесетина метра след тях имаше още двама едри широкоплещести мъже, които превалиха хълма с лекота и затичаха бавно надолу към него.

Джак се замисли за Оксли - стария английски шпионин. Бедрок. Не се беше обадил на баща си, за да му каже, че не успя в опита си да измъкне информация от този човек. Пробва да изнамери някаква тактика, за да накара дъртака да говори, но не измисли нищо. Дори се запита дали не е по-добре просто да забрави всичко това и да остави баща си да пусне ЦРУ или друга организация, която да опита да научи нещо за загадъчния и вероятно въображаем убиец на име Зенит.

Каза си, че още един ден ще мисли за някаква нова тактика, а после ще съобщи каквато информация има за Бедрок.

Войната в Украйна беше започнала - Джак видя това по новините, докато завързваше маратонките си. Не знаеше дали Съединените щати имат готови за бой сили в тази страна, но знаеше, че баща му ще търси дипломатическо решение и ще работи чрез разузнаването срещу руското нападение, а всякакви подробности за Таланов вероятно ще помогнат за решаването на кризата.

Докато се качваше по тясната пътека, Джак погледна лицата и ръцете на двамата едри мъже пред себе си. Знаеше от обучението си как да разпознава признаците пред нападение - малки загадки за проблем - и направи това и сега по навик, когато огледа мускулестите млади мъже пред себе си.

Двамата не държаха нищо в ръцете си, а и по лицата им нямаше признаци на заплаха.

Райън насочи вниманието си към пътеката и се насили да вдига коленете малко повече и да отпуска раменете си. Все още не чувстваше прекалена умора и възнамеряваше да мине границата от пет мили дори ако това го убие.

Когато двамата мъже отсреща се намираха на петнадесет метра, очите му автоматично се насочиха към тях. Джак осъзна, че пак търси признаци за нападение, и се укори, че прави новото си съществуване също толкова напрегнато, колкото преди. Въпреки ситуацията, в която беше вкарал себе си и Санди Ламонт в Антигуа, си казваше, че няма причина да се чувства застрашен от нищо. Знаеше, че ще откачи, ако трябва да смята всеки минувач за евентуално опасен до края на своя...

Какво е това? - каза си Джак, като видя някакъв предмет под горнището на мъжа, който тичаше отдясно - издуваше тъканта на дрехата, когато десният крак се вдигаше нагоре. Приличаше на пръчка или на нещо като палка. В почти същия момент мъжът посегна с ръка под горнището си.

Тялото на Джак мигновено премина в режим на тревога - мускулите му се напрегнаха, а сетивата му заработиха на максимални обороти.

Двамата мъже промениха крачката си - леко смениха стойката си, за да пренасочат тежестта си, а Джак търсеше точно това. Незабавно схвана, че се обръщат, за да застанат пред него. Той нямаше оръжие и знаеше, че единственият му шанс е да ги нападне бързо и неочаквано, като се възползва от набраната от тях инерция.

Мъжът отдясно измъкна един тридесетсантиметров прът, а мъжът отляво вдигна ръце, сякаш просто възнамерява да събори Джак.

Райън се приведе ниско, под ръцете на едрия мъж, който искаше да го хване в мечешка прегръдка. Претърколи се напред на мокрия тротоар, като рязко стана на крака и се извъртя обратно, след което се нахвърли срещу нападателите си. Десният му юмрук полетя към мъжа с палката, който тъкмо се завърташе към него и вдигаше оръжието си високо като за удар.

Юмрукът на Джак попадна в носа му и главата на мъжа отскочи рязко назад, при което той изпусна оръжието си на бетонната пътека и то издрънча с непогрешим метален звук, преди да отскочи и да се изтърколи в храстите.

Другият, след като се препъна, се отблъсна от тухлената стена и се втурна към Райън. Отначало американецът не видя оръжие, но онзи идваше към него с протегната напред дясна ръка, което значеше, че вероятно крие нож. Райън рязко вдигна ръка, за да блокира тази на нападателя, под ъгъл от четиридесет и пет градуса и едва тогава забеляза отблясъка от стоманата. Онзи държеше малък крив нож с острие към десетина сантиметра, което макар и късо, си беше смъртоносно.

Джак изпълни хватката с ловкостта на човек, тренирал почти всеки ден в продължение на години. Блъсна с гръб нападателя, а с двете си ръце отби ръката с оръжието. Изви ръката на мъжа надясно и в същото време трясна главата си рязко в носа на едрия мъж и го просна на тротоара. Ножът падна и Джак го ритна настрани в тревата.

Носовете на двамата му врагове кървяха, но той виждаше, че съвсем не са се отказали.

Бандитът, който изпусна палката, замахна с юмрук, но не улучи, защото Джак се отпусна на коляно, после рязко скочи към него и го блъсна в гърдите. И двамата паднаха на мократа трева между пътеката и почти двуметровата ограда и американецът се постара да се озове отгоре. Веднага удари вече нараненото лице на мъжа, а после се отърколи встрани и бързо се изправи, защото знаеше, че другият нападател е на крака и зад него, откъдето лесно можеше да го стисне с ръка за врата или да го ритне с крак в гръдния кош. Джак беше избрал тази тактика мъдро, защото кракът на втория нападател ритна въздуха там, където американецът се намираше преди това, и онзи се подхлъзна и падна по гръб.

Джак му се нахвърли безмилостно и заби коляното си рязко отстрани в главата му, докато онзи опитваше да стане. Когато усети удара, разбра, че онзи ще припадне, а коляното му ще се надуе като пъпеш.

Сега Джак стоеше прав, а двамата мъже лежаха проснати на земята. Единият не мърдаше, а другият лежеше с опрян гръб на оградата.

Макар и побеснял от прилива на адреналин, Джак искаше отговори. Кои са тези? Дали не са същите задници, които го следяха?

Двамата изглеждаха на не повече от двадесет и пет години, с къса кестенява коса и големи мускули, но нищо не показваше кои са.

Джак отиде до мъжа при оградата - изглежда, можеше да говори и затова американецът коленичи до него и вдигна юмрук високо.

От другата страна, от парка, прозвуча силно свирка и Джак обърна глава.

- Хей, ти! Какво правиш?

Двама полицаи, мъж и жена, тичаха през футболното игрище на петдесет метра от него. Единият имаше свирка в устата си, а другият извика отново:

- Махни се от онзи човек!

Джак всъщност не се намираше върху никого, но стана и се обърна към полицаите.

Не измина и три метра в посока към тях, когато усети удар в гърба си, между лопатките. Мъжът, който седеше до стената, очевидно беше скочил на крака и го блъсна с всички сили.

Джак падна по лице в мократа трева. Не изпита болка, а се разгневи на себе си, че е отклонил вниманието си от нападателите си.

Застанал на ръце и крака, той погледна назад през рамо. Изненада се - двамата мъже бягаха, изоставили оръжията си.

Изтичаха няколко метра нагоре по пътеката, а после се покачиха по тухлената ограда и изчезнаха от другата й страна. Джак остана шокиран, че онези успяха изобщо да станат, а и да са в състояние да избягат. Понечи да ги последва, но двамата полицаи му викнаха да остане на мястото си.

Те все още се намираха на двадесет и пет метра от него и нямаха оръжие - Джак можеше лесно да се покачи по каменната ограда и да изчезне, а и като нищо можеше да настигне двамата ранени мъже. Но той живееше тук, полицаите го видяха и едва ли щеше да е трудно да го намерят.

Райън остави двамата си нападатели да избягат и вдигна ръце, за да покаже на полицаите, че не е заплаха за тях. Бързо погледна надолу към дрехите си, които се оказаха изцапани с петна кал и кръв от носовете на двамата нападатели.

Дишаше бързо, за да се успокои, преди полицаите да стигнат до него и да го накарат да застане с ръце на стената. По-късно благодареше на себе си, че не бързаше да им отговаря, защото в този момент, когато спря, за да успокои сърцето си и дишането си, осъзна, че ако каже на полицаите за оръжието в храстите, баща му щеше да научи, че някой е посегнал на живота му.

Веднага щеше да му изпрати агенти от охраната, които да го обикалят с костюмите си във фигура „диамант“, и така да приключи престоят му тук, в Англия, и сериозно да попречи на бъдещите му планове.

Не, не можеше така.

Каза на двамата полицаи, че както тичал, онези го нападнали и искали пари. Тук, в Лондон, обирите не бяха рядкост, въпреки че бе съвсем ново нещо да нападнеш в шест и половина сутринта човек, който очевидно няма портфейл.

След като двамата патрулни го закараха в кварталния участък, установиха, че пред очите им са нападнали сина на президента на Съединените щати. Отнасяха се към него като със знаменитост и най-трудната част за Джак се оказа да убеждава поне петнадесет души по различни начини, че не му трябва болница и не иска да иде там.

Коляното щеше да го боли, но не като за болница. Той просто искаше да си иде у дома.

Полицаите му изнесоха лекция, че като човек от такова ниво той има право на охрана и ако позволи, около него ще има хора, които да го пазят, когато другия път нападателите пак го изберат за жертва.

Райън им благодари, обеща да помисли по въпроса и една малка полицейска кола го закара в апартамента му в осем и тридесет. Двамата полицаи го накараха да обещае, че ще се обади, ако има други проблеми, и той им благодари отново за грижите. Изкачи стълбите до апартамента си, влезе в него и заключи вратата добре.

В банята свали мръсните си дрехи и пусна душа, а после седна на ръба на ваната. Докато банята се изпълваше с пара, Джак мислеше за случилото се.

Знаеше, че трябва да се обади на Санди и да му каже. Вероятно шефът му щеше да отговори с „казах ти“, но Райън изобщо не смяташе, че случаят от тази сутрин има нещо общо с неговата работа.

Защото ако това имаше нещо общо с работата му в „Кастор и Бойл“ и ако затова го следяха, то какво толкова се беше променило, че да ги накара да преминат към нападение?

Нищо. Въпреки че в случая „Голбрайт“ участваха „Газпром“ и някои евентуално опасни личности, той от месеци се занимаваше с този случай и дори му го отнеха преди няколко дни. Ако някой е искал да го нарани заради Малкълм Голбрайт, защо, по дяволите, трябва да го прави сега?

Изведнъж се досети, че през последните няколко дни е нарушил онова, което правеше редовно. Отишъл беше до Корби за проваления опит да говори с Виктор Оксли.

Джак помисли над това. Дали то не бе причината за нападението? Не виждаше логиката, но и без това в нещата нямаше никаква логика.

Определено нямаше връзка между работата му в „Кастор и Бойл“ и бившия английски шпионин Виктор Оксли. Всъщност усещаше, че го наблюдават много преди дори да научи името на този човек.

Но не виждаше друго обяснение. Отиде да се срещне с английски шпионин, който може да е знаел някои неща за миналото на сегашния шеф на руското разузнаване, и на следващия ден двама го нападат с палки и ножове. Райън не вярваше в съвпадения и може и да нямаше отговори, но знаеше кой има.

Или Оксли по някакъв начин стоеше зад случилото се тази сутрин, или най-малкото знаеше защо са го нападнали. Докато се вмъкваше във ваната, реши, че трябва да иде отново до Корби и да накара оня да проговори.

Тридесет минути по-късно, изкъпан и преоблечен, той седеше зад волана на своя мерцедес и караше бързо на север.