Том Кланси - Властта на президента

56. В наши дни

Офицерът от „Делта Форс“ Бари Янковски, с позивна „Мидас“, беше оцелял при битката за базата „Фарът“ в Севастопол, Украйна, заедно с двама от своите оператори и единадесет други американци. Но за разлика от повечето хора от ЦРУ, които се измъкнаха, Мидас и момчетата му все още се намираха в страната.

От три дни Мидас живееше в Черкаси - средноголям град в сърцето на Украйна и местонахождение на голяма база на украинската армия, където домуваше нейната 25-а въздушна бригада.

Както повечето военни от специалните сили тук, Мидас нямаше време да тъгува за приятелите, които загуби в базата. Вчера следобед имаше звание подполковник. Но му се обадиха от Форт Браг, за да му кажат, че е повишен в полковник и не само е най-висшият офицер от Съвместното командване за специални операции тук, в Украйна, но е и командващ на всички части от САЩ, Великобритания и Украйна за операция „Червен килим от жарава“.

Мидас имаше седемнадесет години служба в армията, първо като рейнджър, а после като мустанг, както наричаха сержантите, получили офицерско звание. Преди шест години премина в „Делта“, където започна като щурмовак, а по-късно се включи сред най-елитните - разузнаването на „Делта Форс“.

Повечето военни единици в САЩ съкращават думата разузнаване на „recon“[10], но основателят на „Делта Форс“, Нападащия Чарли Бекуит, служил като офицер на разменни начала в 22-ри полк на САС на Обединеното кралство през шестдесетте години, беше взаимствал оттам много специфични неща, както и термина „ recce “.

Мидас произхождаше от полско семейство и израсна с двата езика, като в колежа научи и малко руски. Тъй като прекара почти цялата година тук, в Украйна, и заради богатия му опит и разбиране на местните условия, както и на украинската армия, от Пентагона решиха той да води операцията тук, на място.

В Севастопол ръководеше Предна оперативна група, което означаваше, че командва само трима мъже от „Делта“. Като за подполковник това беше много необичайно, но се налагаше заради езиковите му умения и уникалното познаване на района. А сега, няколко дни по-късно, пое командването на 429 мъже. Сред тях имаше шестдесет оператори и помощен персонал от Отряд Б на „Делта Форс“, бойци от 5-а и 10-а група на специалните сили, както и звено командоси от английските САС.

Под негово командване се намираше и взвод от 40 рейнджъри щурмоваци от армията на САЩ, които осигуряваха охраната на базата.

Разполагаше и с няколко транспортни и разузнавателни хеликоптери от 160-и авиополк за специални операции, три хеликоптера „Блек Хоук“ и шест малки хеликоптера МН-6 „Литъл Бърд“ за превозване на бойците.

Преди час Мидас получи една съществена добавка към средствата за въздушна подкрепа. Четири безпилотни апарата „Рийпър“ на ЦРУ бяха докарани от киевското международно летище „Бориспил“ тук, в Черкаси, долетяха и няколко армейски хеликоптера от Полша. Тези хеликоптери щяха да се използват главно за указване на цели с лазерен лъч, но Мидас реши да подходи нестандартно с тях и поиска един от екипажите да дойде веднага в оперативния му център, след като се настанят в новото си помещение.

Очевидно американците и британците не бяха сами. Украинските военни се намираха по местата си около границата или в резерв и очакваха, че ще се бият, но Мидас осъзнаваше с болка колко неподготвени са те за подобно нещо. Цял месец чете доклади за лошото състояние на оборудването, на обучението и най-важното, на бойния дух на украинските военни. Ширеше се дезертьорство, постъпваха и достоверни съобщения за шпиони и саботажи. Но още по-зле от всичко това действаше общото чувство сред украинските лидери далеч от границата, че започне ли боят, НАТО ще дойде и ще им помогне или, най-малкото, ще наложи болезнени санкции срещу Русия, които ще заставят Володин да спре нападението си.

Мидас познаваше войната от достатъчно дълго време, за да е наясно, че костюмарите в Киев се самозалъгват.

Той прекара сутринта в разговори по секретните комуникационни средства с познати командири от украинската армия, за да им напомни, че единствената помощ, която могат да очакват, е само от 429 бойци на САЩ и Великобритания в страната.

Най-скорошният му разговор, приключил преди минута, премина почти както всички други. Един украински полковник артилерист му каза:

- Ако знаеш, че руснаците идват, трябва да ги нападнеш, преди да прекосят границата.

Мидас тъпеливо отговори, че през този живот той и неговите 429 бойци няма да нападат Русия.

Полковникът отговори:

- Руснаците ще нападат с няколко ръждиви танка. Ще прелетят отгоре и ще пускат бомби по летища, които дори не използваме. И ще обстрелват плажовете ни с корабите от Черноморския си флот.

- Няма да е само това - отговори сериозно Мидас.

Полковникът викна в отговор:

- В такъв случай ще умра прав и с пистолет в ръка!

Мидас се зачуди кога ли за последен път полковникът артилерист е държал огнестрелно оръжие в ръка, но не запита.

Като офицер от Съвместното командване за специални операции Бари (Мидас) Янковски беше участвал в бойни действия в Ирак и Афганистан, обучавал беше и военните във Филипините и Колумбия.

Но за първи път работеше в обширна страна като Украйна, с голям вътрешен брутен продукт и добре образовано население.

За първи път се намираше и в такава безнадеждна ситуация. Неговите 429 мъже и жени трябваше да се изправят срещу седемдесетината хиляди руснаци, които чакаха около границата в готовност да нахлуят. И единствената му надежда в този случай беше да използва своите бойци като помощна сила, а не да помогне на Украйна да победи. Нито пък да отблъсне руснаците зад границата.

Не. Оцеляването им, неговото оцеляване, зависеше единствено от възможността да забавят руснаците с надеждата да им причинят толкова много загуби и главоболия, че онези да се откажат.

Прекара последния ден в устройване на центъра за съвместни операции тук, в Черкаси, с целия персонал, необходим да комуникира с Източна Украйна и да я наблюдава постоянно.

Мидас нямаше контрол над нелегалните агенти на ЦРУ тук, в Украйна, защото те не участваха в Съвместния оперативен център, но имаше още една стрела в колчана си. Във „Фарът“ се беше запознал с трима мъже: Кларк, Чавес и Карузо. Още щом разбра, че не са от ЦРУ или от някоя друга официална организация, искаше да ги изхвърли извън базата, но тримата се оказаха много способни и лоялни в битката за „Фарът“. След като се евакуираха по въздуха от Севастопол, Джон Кларк му каза, че той и момчетата му се връщат в Киев, където наблюдават една организирана престъпна група, която действа в страната от името на ФСБ. Кларк му каза също, че са готови да му окажат помощ, ако и когато той има нужда от тях.

Това не отговаряше съвсем на устава - по дяволите, Мидас нямаше никакво право да иска от цивилни американци да му помагат в бойни операции. Но се радваше да знае, че при нужда може да се обади на някой извън системата на военните и разузнаването.

Мидас имаше магистърска степен по военни науки от Американския военен университет. Много от наученото по време на следването имаше приложение на терен, но нищо от училището не отразяваше реалния свят на войната по-добре от един цитат, който откри в книга на немския маршал от деветнадесети век Хелмут фон Молтке.

Стратегията е система от хитрини.

Родом от Западна Вирджиния, Мидас предпочиташе да говори прямо и затова превеждаше този цитат като „Човек прави каквото трябва“.

Очакваше, че когато руснаците нападнат, много бързо ще се премине в сферата на неконвенционалното. Известният цитат на Молтке, че никой план не оцелява при срещата с врага, също беше една от военните истини. Започнеха ли руснаците партито, Мидас смяташе, че педантично планираната операция „Червен килим от жарава“ ще се видоизмени толкова, че той и екипът му тук, в центъра за съвместни операции в Черкаси, ще трябва да действат според обстановката.

Мичманите втори ранг Ерик Конуей и Андре Пейдж крачеха през украинската военна база в светлото и хладно утро. Не познаваха базата, а и не разбираха знаците на кирилица, но знаеха, че трябва да идат в края на редицата хеликоптери и да продължат, докато не стигнат до портала с охрана от американци.

Двамата членове на екипажа на хеликоптера OH-58D „Кайова Уориър“ държаха шлемовете си под ръка и приличаха на най-обикновени пехотинци от американската армия. Не носеха пилотски костюми, а униформи в светлокафяви, сиви и зелени цветове и бронежилетки с вложени в тях стоманени плочки за защита от малокалибрено оръжие. Имаха щатни автомати „Колт“ М4 на ремък на гърдите и пистолети „Берета“ М9 на хълбока, както и допълнителни пълнители в колани върху бронежилетките си.

Минаха край група украински техници, които ги спряха и се ръкуваха с тях. Не знаеха много английски, но се радваха, че тук има американци. Чернокожи като Дре се срещаха толкова рядко, колкото украинци в базата в Кентъки, и затова украинците го гледаха очаровани.

Ерик и Дре се държаха учтиво, но се отделиха от групата възможно по-бързо, защото командирът им ги чакаше в сграда в другия край на базата.

И нямаха представа защо.

След битките в Естония мичманите Конуей и Пейдж се бяха върнали в Полша, където служеха в Европейското командване. Полкът им участваше в поделение на НАТО, което се обучаваше с поляците, и след стреса в Естония двамата се радваха на назначението си там.

Но вчера получиха изненадващата новина, че заминават за Украйна. Решиха, че това има общо с нападението над офиса на „Партньорство за мир“ в Севастопол, което даваха по всички новини, но освен тон празни догадки, споделени с останалите в ротата си, нямаха представа с какво точно ще се занимават тук.

А и не им дадоха много време за мислене. През последните двадесет и четири часа ги подготвяха за мисията, а после те, заедно с цялата рота, включително хеликоптерите, прелетяха от Полша в два самолета С-17 и пристигнаха тук, в Черкаси, преди час.

Докато вървяха през украинската база, Ерик и Андре спореха игриво какво ли ги чака в другия край на базата. Не смятаха, че ще имат проблеми, но се дразнеха, че ги отделиха от другите точно когато всички се настаняваха в казармите и лягаха да си починат след двадесет и четири часа, прекарани в непрекъснато движение.

Намериха портала с американците и влязоха в зона, защитавана от хора, които разпознаха като бойци от 75-и рейнджърски полк. Тъй като Конуей и Пейдж обикновено нямаха пряк контакт с такива елитни войници, ги изгледаха с интерес.

След това си проправиха път през редица малки казармени бараки с големи като на гаражи врати, отворени, за да влиза вътре свеж въздух. В една от бараките Конуей и Пейдж забелязаха група мъже в камуфлажни дрехи и с неуставни коси и бради. Разопаковаха оборудването си и по косите и вещите им двамата двадесет и шест годишни мъже разбраха, че тези са от специалните сили на армията.

Пейдж се наведе към Конуей, докато минаваха край бараката.

- Ерик, първо минахме край онези рейнджъри, а сега - зелени барети. Май се изкачваме.

Конуей само се засмя, но и той изпитваше неподправено любопитство доколко навътре в светая светих на „специалната“ част на армията ще навлязат.

Скоро пристигнаха при последната постройка в базата. Охраняваха я друга група рейнджъри, които прочетоха имената на Конуей и Пейдж от табелките на гърдите им и повикаха някого по радиостанцията. След малко ги отведоха до един коридор и им казаха да почукат на последната врата вдясно.

Конуей и Пейдж се спогледаха нервно, след което Конуей почука с пръсти по металната врата.

- Влез - избумтя глас отвътре.

Влязоха и се озоваха пред половин дузина мъже в цивилни дрехи. Средно, тук, изглежда, нямаше никой по-възрастен с десет години от зелените барети в хангара и всички също имаха бради и различни дрехи. Всеки носеше пистолет на хълбока си и тъй като оръжията изглеждаха различни, двамата млади мичмани решиха, че това са оператори от Съвместния оперативен център. Което означаваше ТЮЛЕНИ-група шест или „Делта“. Както и да е, Конуей и Пейдж не знаеха каква работа имат тук.

- Влизайте, господа. Благодаря, че се отбихте - каза един от брадатите мъже.

В армията на САЩ човек не се „отбиваше“. Имаха заповед от командира да дойдат тук, но ако онези искаха да се държат неформално, Конуей и Пейдж нямаха нищо против.

Мъжът, който определено изглеждаше като водача тук, се представи, а после представи и хората си.

- Аз съм Мидас, това е Бойд, този е Хрътката, а онези отзад в черно са Арктик, Бийвис и Сламър.

Пейдж и Конуей си помислиха едно и също нещо:

„Мамка му, тези са от „Делта Форс“!

- За мен е чест да се запозная с вас, момчета - каза Мидас. - Четох докладите за полетите ви из Източна Естония. Пише, че вие, двамата шегаджии, сте взели една пътна карта и сте отлетели направо в спорните територии толкова ниско, че руският радар ви мислил за такси. След това сте унищожили половин дузина танкове Т-90.

Конуей знаеше, че докладът с преглед на действията му в Естония е засекретен от военните. Но не се изненада, че тези специалисти по черните операции са го чели.

- Благодаря, сър. Но да си призная честно, имахме късмет - отвърна Конуей и засия от гордост.

- А с нас имаше и хеликоптери „Апачи“ - добави Пейдж. Всички в стаята се разсмяха.

- Чудесно - каза Мидас и прочете името на Пейдж на гърдите му.

- Господин Пейдж, как мислите? Дали господин Конуей е толкова добър пилот, колкото го изкарва този доклад?

- Не ми е приятно да признавам пред него, но е кофти задник, сър - кимна Андре Пейдж.

- Това ми стига - отговори Мидас. - Само той те вози натам-насам и мисля, че точно теб трябва да питаме за уменията му.

- Пейдж се занимава с целеуказването, но може и да кара - вметна Конуей.

Мидас посочи дивана до стената и двамата мичмани седнаха. Полковникът отиде при хладилната чанта на масата, отвори я и измъкна няколко бутилки леденостудена бира „Славутич“ - местна марка. Отвори капачките на ръба на масата, а после занесе бирите на двамата зяпнали млади мъже.

- Добре дошли в Украйна - каза той и подаде бутилките. Върна се при хладилната чанта и взе една за себе си. Отпи и едва тогава двамата от екипажа на хеликоптера го последваха. Конуей смяташе, че това е много шантава работа, и се зачуди какво ли би изглеждало всичко, ако има скрита камера.

Мидас седна върху дървената масичка до своите хора. Останалите зареждаха пълнители на автомати с патрони от кутии. Конуей и Пейдж забелязаха автоматите, подредени до стената. НК416, които много приличаха на техните „Колт“ М4 и стреляха с куршуми със същия калибър, но тези на „Делта Форс“ ги превъзхождаха многократно.

- Вероятно се питате защо сте тук - каза Мидас.

Конуей беше по-мълчаливият от двамата и затова отговори Дре:

- Да, сър.

- Някакъв генерал от Вашингтон е решил, че може да ми възложи командването на тази операция в Украйна. С идването на вашата рота вече командвам четиристотин двадесет и девет души.

Вдигна бързо ръка и каза:

- Корекция. Четиристотин и осем мъже и двадесет и една жени. Имаме няколко жени, които помагат с разузнаването и с въздушните операции. Чувам, че има и една жена, която е лекар в спасителна група с хеликоптер „Блек Хоук“.

- Видях я сутринта. Готино парче - промърмори човекът от „Делта“ с прякор Хрътката.

- Както и да е, ако все още не сте се досетили, руснаците идват през границата. Може да е днес, може да е утре, а може и след седмица. Но ще дойдат, а когато дойдат, ще имаме екипи за специални операции из целия район, не точно на границата, но на седемдесетина километра навътре. Оборудвани са с лазерни целеуказатели SOFLAM и ще маркират цели за украинските ВВС за унищожаване с ракети „въздух-земя“. Следите ли мисълта ми?

- Да, сър - отговориха едновременно Конуей и Пейдж.

Мидас въздъхна.

- Добре, я слушайте. Искам услуга от вас. Стига с това „сър“.

Като бойци от редовната армия Конуей и Пейдж определено се чувстваха неловко да се обръщат към старши офицер просто с името Мидас.

- Слушам... Мидас - успя да каже Конуей.

- Преди малко пристигна и рота от вашите ОН-58. Сега останалите от вашата рота ще вършат същото, както бойците, от специалните сили. Ще обозначават с лазер цели за украинските ВВС. Другите хеликоптери „Кайова“ ще носят ракети „Стингър“, за да имат възможност за защита във въздуха.

- Добре - каза Конуей, без да е сигурен накъде води този разговор.

- Но аз искам нещо различно от вас. Искам да ви натоваря с ракети „Хелфайър“, за да можете и вие да стреляте.

- Да, сър - отвърна Пейдж и вдигна бирата високо за поздрав.

Мидас го изгледа за момент.

- Ъ... искам да кажа, Мидас.

- Добре. Основната ни мисия е да осветяваме с лазер цели за украинците, но това не е достатъчно. Искам да мога в крайна ситуация да работя независимо от тях.

Сега Конуей схвана идеята.

- Разбирам.

- От ЦРУ имаме безпилотни апарати „Рийпър“, въоръжени с „Хелфайър“, и можем да ги изстрелваме по цели. Но искам да имам и моя птица във въздуха - вас, момчета, - която да е в готовност да ходи до разни места и да напада цели в полет, ако е необходимо. Това можете ли го?

- Абсолютно.

- Както вероятно сте се досетили, аз не съм от редовата армия. Вие сте от тази система, но ми трябват пилоти, които разсъждават неконвенционално. От доклада четох за каскадьорския ви номер в Естония. Мисля си, че ще сте идеални в ролята на стрелец под наем от небето.

- Стига да искате - отговори Конуей.

- Радвам се да го чуя.

- Имам един въпрос, Мидас - запита Пейдж. - Къде ще ходим?

- Това ще е секретна информация. Определено не в Крим. Вероятно не и в Донецк. Ще ви казваме преди излитането обикновено, но искаме да сте готови, ако ви се обадим. Ще говорим с вашия командир да ви свали от редовния списък, за да работите по своята си операция.

Ерик и Дре довършиха бирите, стиснаха ръцете на мъжете в стаята и понечиха да си тръгнат. Ерик се обърна на вратата. Не знаеше дали да насилва късмета си, но реши да опита.

- Ъ, Мидас... Украйна не е член на НАТО. Не разбирам. Страната ни наистина ли почва война заради тях?

- Нашата страна - не - отговори мъжът и сви рамене. - Добре дошли откъм тъмната страна, момчета.