Властта на президента

77.

Марта и Джак тръгнаха заедно през тъмната сграда. На първия етаж Джак се обърна към пожарната стълба, но Марта го спря:

- Не. Последвай ме.

Джак пое след нея по други стълби чак до сервиза на приземния етаж. Там светеха няколко бледи крушки, но двамата лесно стигнаха до съблекалня в северозападния край на сградата. От нея тясно дървено стълбище водеше към мазето. Марта дръпна една връв в средата на стаята и крушката освети пералня и сушилня. В стената до тях имаше метален капак.

- Какво е това? - запита Джак.

- Преди войната оттук са спускали въглищата. Сега го използваме за вход и изход, ако полицията наблюдава отпред.

Марта отвори капака, който изскърца приглушено, но Джак знаеше, че полицаите в другия край на сградата няма да чуят нищо. Тя изпълзя първа, а Джак я последва.

Райън се озова на павиран проход между две сгради. Почти нямаше място да мине човек.

Марта каза:

- Нашата сграда е оцеляла при войната, но тази, отляво, е строена след това. Толкова близо е построена, че на картата изглежда слепена с нашата. Глупавите свине дори не знаят за този проход.

Вървяха в тъмнината между жилищните блокове почти минута и стигнаха до тротоар близо до „Шпарщрасе“.

Когато излязоха на улицата, Джак каза:

- Трябва да вземем такси.

- Такси? Ти нямаш кола? - запита Марта.

- Не. Дойдох пеша.

- Що за шпионин си?

- Не съм казвал, че съм шпионин.

Марта отново изглеждаше ужасена. Райън разбираше ясно, че тя се страхува да излезе на улицата.

- Сега е един през нощта - каза жената. - Във Вединг можем да намерим такси само на „Фенщрасе“. На три преки оттук.

- Да тръгваме.

Тя се поколеба. Райън забеляза,че ръцете й треперят.

- Моля - подкани я той.

Джак придържаше ранената си дясна ръка с лявата, докато вървяха заедно през малък и празен парк. Той непрекъснато местеше поглед между жилищните блокове отдясно и жената, която вървеше от лявата му страна. Забеляза един монетен телефон и му хрумна, че може да се обади на някой в Берлинската мисия да дойде и да го вземе, но реши да не го прави, защото с такси щеше да стигне по-бързо, а и не искаше да седи тук, докато чака колата.

В „Шпарплац“, голямата зелена площ, край която Джак и Марта вървяха в смразяващия дъжд, цареше пълна тъмнина и затова не забелязаха самотния мъж, който ги наблюдаваше от дърветата до занемареното баскетболно игрище. Мъжът стоеше неподвижно и тихо и чак когато завиха надясно по „Линарщрасе“ и се изгубиха от погледа му, излезе от парка, заобиколи отдалече кръга светлина на уличната лампа и тръгна по тротоара, по който и те минаха преди тридесет секунди.

Мъжът носеше кожено яке, каскет и кожени ръкавици. Всеки, който гледаше от улицата, би отбелязал, че въпреки проливния дъжд мъжът не носеше чадър и освен това с нищо не привличаше внимание.

Мъжът тръгна по „Линарщрасе“ в мига, когато Джак Райън и Марта Шойринг завиха наляво по „Тегелер щрасе“ пред него.

Той ускори крачка и сгуши глава в яката на якето си, за да се пази от дъжда и студа.

Джак се тревожеше за Марта. Тя изглеждаше съвсем уплашена от тази разходка под дъжда, сякаш ужасена от тъмнината между стълбовете. Трепваше от страх при вида на всяка кола и се вглеждаше в Джак за успокоение.

Забелязаха едно такси на „Фенщрасе“, но то мина край тях и не спря, когато му махнаха. Второто вече имаше пътник и също ги отмина. Джак се ядоса - не му харесваше тази разходка из почти безлюдните улици най-вече заради Марта, а не заради собствената му безопасност.

Марта забеляза светлините на приближаващ автомобил преди Джак, който наблюдаваше прекалено много нея, за да гледа четири преки напред по улицата.

Когато вдигна поглед, не можа да разпознае колата.

- Такси ли е? - запита той, но като погледна назад, видя, че Марта е спряла на мястото си.

- Das weiss ich nicht[14] - отговори тя с фокусирани върху фаровете и широко отворени от ужас очи.

- Марта, спокойно - каза Джак, след което стъпи на бордюра, готов да махне на колата.

Но се оказа, че това не такси, а голям бял микробус.

Бусът намали, когато стигна до тях. Спря до бордюра на не повече от петнадесет метра.

Страничната врата се отвори шумно.

- Това е той! - каза Марта с паника в гласа.

Обърна се и затича.

Джак понечи да направи същото, но хвърли поглед през рамо. През отворената врата на микробуса изхвръкна огромен топ вестници, завързани с въженце и увити в прозрачен найлонов плик. Вестниците паднаха тежко на земята пред входната врата на денонощен магазин.

След миг от магазина излезе един мъж, махна бързо на микробуса, вдигна вестниците и се върна в топлия и сух магазин.

Колата отмина надолу по улицата.

Джак викна на Марта:

- Няма нищо!

Въздъхна с облекчение, но осъзна, че Марта Шойринг е изчезнала.

Забеляза как вратата на жилищен вход на няколко метра от него се затваря и се спусна натам, за да последва момичето, но не можа да отвори вратата.

Марта я беше заключила.

Изтича около сградата, за да търси друг вход, но като зави зад ъгъла, видя как Марта, излязла през една странична врата, сега тичаше от другата страна на улицата.

- Марта! - викна той и се спусна след нея в дъжда, но тя не се обърна, а продължи да бяга.

Джак я подгони, когато тя сви по тъмната улица „Ам Нордхафен“. Тя имаше поне петдесет метра преднина и той не смяташе, че ще я настигне, преди тя да отиде където искаше.

Берлинската стена се намираше само на две преки оттук.

Викна й още веднъж, този път, докато я гонеше край канала „Берлин - Шпандау“ - тясно бетонно корито на канал от дясната му страна в посока към Берлинската стена.

Марта сега се втурна между сградите от лявата си страна и Джак я последва в тъмнината през един празен терен, но когато мина край някакъв отвор в метална ограда, се хлъзна в мазната кал. След момент стана на крака, но вече не виждаше немкинята. Няколкото сгради край откритата площ бяха тъмни и празни и тя можеше да се е скрила във всеки от многобройните прозорци на приземните етажи.

Отново викна, като този път гласът му отекна от сградите:

- Марта? Не прави това. Имай ми доверие. Ние можем да ти помогнем.

Не му отговориха. Изтича до един прозорец, надникна вътре в тъмната стая, която миришеше на дървени стърготини и гипс, но не видя никаква следа от немкинята.

Тя му беше казала за някакъв тунел, през който преминавала в Източен Берлин, но той не знаеше дали тунелът е наблизо, със сигурност нямаше да го намери в тази черна нощ.

Не искаше да си признае, но бавно осъзна, че немкинята е избягала.

Остана на място цяла минута и за първи път забеляза мократа си коса, калта по панталона и студения въздух. Върна се на улицата, зави зад ъгъла и застана под една улична лампа.

Берлинската стена се намираше на една пресечка напред по „Бойенщрасе“, а отвъд нея се виждаха ярките прожектори, които осветяваха ивицата на смъртта - широка открита полоса между стената и вътрешната стена от източната страна. В ивицата имаше автоматични картечници, а в далечния край на стената стояха мъже с автомати, кучета и прожектори.

Джак стоеше, като започваше бавно да осъзнава, че е загубил доказателството за версията си относно случая с Утринна звезда. Една кола излезе на „Зелерщрасе“, а миг след това се появиха фаровете на втора кола от „Ам Нордхафен“. По моста над канала от дясната му страна светнаха фаровете на трета кола.

Джак си отбеляза факта, че през последните десет минути беше видял само три коли, а сега изведнъж три коли идваха към него.

Излезе от светлината и се скри в тъмното.

Един микробус се спусна на юг по „Ам Нордхафен“, хлъзна се на пресечката и зави наляво. Втората кола, която прекоси моста, също профуча край пресечката, от която Райън се махна преди съвсем малко време. Успя да хвърли поглед в колата, когато тя мина покрай уличната лампа, и видя четирима мъже в нея. Не знаеше кои са те, но остана убеден, че тези коли летят насам, за да търсят Марта Шойринг.

Райън се обърна, за да тръгне по „Ам Нордхафен“, но забеляза фигурата на един мъж, застанал на тротоара на седемдесет и пет метра от него. Мъжът - Джак допусна, че е мъж заради късото яке и каскета - стоеше до една шлосерска работилница напълно неподвижен и вперил очи към американеца.

Джак прекоси улицата, за да се озове в относително усамотение около дърветата по „Нордхафен“ - по-широката зона на канала „Берлин - Шпандау“, където баржите спираха на пристан и обръщаха. Но преди да се скрие сред дърветата, погледна назад и видя, че мъжът си е отишъл. Джак реши, че онзи може да се е скрил в цеха, макар че по това време на нощта той най-вероятно беше затворен.

Райън знаеше със сигурност, че непознатият мъж не е пресякъл улицата.

Продължи на север по пътечката между дърветата от дясната си страна и канала отляво. Сега искаше да излезе на „Фенщрасе“ - най-голямата улица в района, и да си намери такси. Искаше да иде в „Главна квартира Клей“, където да говори с резидента на ЦРУ в Берлин. Надяваше се, че той ще може да намери хора, които да идат в квартала и да открият Марта преди руснаците или източногерманците, или които и да бяха тези.

Джак затича, защото знаеше, че не остава време.

Но не стигна далече. От дърветата пред него излязоха двама мъже в шлифери и му препречиха пътя.

Райън се закова на място.

Въпреки тъмнината Райън виждаше, че онези са около тридесетгодишни, с късо подстригани коси и мустаци. Единият запита:

- Кой си ти?

Райън се изненада, че го питат на английски, със силен германски акцент, но знаеше, че може да са го чули, докато викаше след Марта преди една минута.

- Вие кои сте? - отвърна Джак.

- Polizei - отговори единият, но не носеха униформи и не показаха значки.

- Да бе - каза Джак и се огледа. Намираше се в самотно място. Зад себе си видя метален парапет, а отвъд него - мразовитата вода на два метра от ръба на канала.

Не можеше да избяга от тези. Трябваше да мине през тях.

- Документите - каза същият мъж.

Що за глупости? Намираха се в Западен, не в Източен Берлин. Райън не искаше да им показва нищо, но бръкна в джоба на сакото си, сякаш се подчинява.

Ръката му обви късия нож и той натисна бутона, за да го отвори.

Когато извади ръката си от джоба, двамата мъже се нахвърлиха върху него - първият изби ножа, а вторият застана зад гърба му и опита да го сграбчи за ръцете.

Райън заби лакът в мъжа зад себе си и го събори, след което ритна другия отпред. Не успя, но си осигури малко място и затова се извъртя и се нахвърли към мъжа пред себе си, блъсна го и двамата се удариха в металния парапет край водата. Джак удари германеца по брадата, без да му причини особени щети, но поне успя да го задържи настрана. Продължи напред към опрелия се на парапета мъж, който нямаше къде да иде. Замахна отново и го удари в носа, при което мустакатият германец се строполи на пътечката.

Райън се завъртя възможно най-бързо, защото знаеше, че вторият нападател е някъде зад него. И веднага го забеляза - най-много на три метра от него, стиснал малък черен пистолет, който вдигаше към главата му-

Джак се смръзна, загледан в студените очи на немеца. От тях разбра без никакво съмнение, че онзи ще го убие.

Замисли се за семейството си.

Докато чакаше, забеляза някакво движение отляво на мъжа с пистолета - от дърветата се появи тъмна фигура, която тичаше с невероятна скорост към пътеката. Мъжът с пистолета също го забеляза с крайчеца на окото си и понечи да насочи пистолета натам, но не успя да го направи достатъчно бързо.

Мъжът с коженото яке и каскета се блъсна в германеца, чиято ръка с пистолета отхвръкна настрани и се чу изстрел, а пламъкът от цевта огря тъмнината. Джак Райън отскочи назад, но се спъна в падналия в несвяст мъж зад себе си. Падна по гръб върху парапета и се преметна надолу с главата.

Извика, докато падаше, и опита да се хване за нещо, но цопна във водата. Когато излезе на повърхността, почувства силния студ. Махаше с ръце във водата, без да осъзнава кое е горе и кое - долу, дезориентиран и шокиран от студа.

Показа глава от водата, изплю и си пое студен въздух. Готов да се гмурне отново, за да избегне стрелбата, той вдигна поглед нагоре, но не видя никакви хора до парапета.

След това за момент забеляза мъжа с якето. Каскета му го нямаше и Джак разбра, че онзи е бял мъж с брада и мустаци. Мъжът стъпи на долния парапет, сякаш готов да скочи във водата до Джак.

Чу се втори изстрел. Мъжът на парапета спря, вдигна ръце и се завъртя, след което се изгуби от погледа му.

Райън усети, че ръцете и краката му се вцепеняват, и се зае да рита и да пляска с ръце, за да стигне до ръба на канала. След малко разбра, че течението го дърпа на юг. Само за няколко минути се озова на десет метра встрани. Петдесетина метра по-надолу имаше мост. Близо до единия опорен камък стърчеше някакво желязо, което той можеше да хване, и затова се остави на течението, като се стараеше да не се удави.

Чак след почти пет минути успя да излезе на улицата. Сега навсякъде по „Ам Нордхафен“ имаше полицейски коли, след като от близките жилищни блокове бяха ги извикали заради стрелбата. Повечето хора допускаха съвсем основателно, че източногерманските граничари са убили някого на полосата на смъртта отвъд стената, но скоро стана ясно, че изстрелите са дошли от отсамната й страна.

Райън се добра до първата патрулна кола край моста. С тракащи зъби обясни на мъжа, че е американски дипломат и че са го нападнали двама мъже, като единият е имал пистолет.

Доколкото Джак можеше да каже, спасението му се дължеше на добър самарянин, но не знаеше какво се е случило с мъжа с коженото яке.

Дадоха му одеяло и му съобщиха, че ще го закарат в болницата, но Джак настоя да го върнат на мястото, където се случи всичко.

Не откриха никакви следи от добрия самарянин и от нападателите и скоро след това полицаите настояха да го заведат в болница. Той ги уговори да го закарат в „Главна квартира Клей“, където американски лекари щяха да зашият ръката му, но всъщност искаше да съобщи на ЦРУ за събитията от последния час.

Джак искаше да направи нещо за Марта и за спасителя си, защото се опасяваше, че сега и двамата са в ръцете на източногерманците.