Властта на президента

31.

Работният ден почти привършваше, но Джак Райън-младши не се отделяше от бюрото си, с изключение на няколко бързи посещения на кухнята за кафе и сандвичи и на тоалетната, но му се искаше да се прибере вкъщи и да включи лаптопа за още няколко часа проучвания, преди да си легне.

Телефонът му звънна и той отговори, без да гледа номера.

- Райън на телефона.

- Санди е, Джак. Питам се би ли могъл да дойдеш тук, горе, когато имаш време.

- Горе?

- Да. Тук съм с господин Кастор. Не е нищо спешно.

Райън разбираше, след достатъчно дългия си престой тук, какъв е намекът, когато англичанин говори така. Ламонт му казваше да домъкне веднага задника си в офиса на директора.

- Идвам.

- Прекрасно.

Джак седеше до масичката в пищния офис на Хю Кастор, управляващия директор на „Кастор енд Бойл Риск Аналитико“ и сърбаше кафе в чаша от костен порцелан, докато Кастор разговаряше по телефона на бюрото си на френски език. Санди Ламонт седеше срещу него със скръстени крака.

Райън прошепна:

- Какво става?

Но Ламонт само сви рамене, сякаш нямаше никаква представа.

Шестдесет и осем годишният англичанин приключи телефонния разговор. Отиде при другите и се настани на стола с широка облегалка в края на масичката за кафе.

- Справяш се забележително. Всички ние сме невероятно впечатлени.

Джак обичаше комплиментите, както всеки друг, но в този случай усети, че ще има едно „но“ и вдигна любопитно вежди.

- Но - каза Хю Кастор, - съвсем честно, Джак, сме доста изнервени.

- Изнервени?

- Откровено казано, намирането на връзката между руския бизнес, руското правителство и руските престъпни начинания е част от работата ни тук, в „Кастор и Бойл“. И все пак твоите методи може да бъдат сметнати от някои хора за прекалено агресивни.

Джак погледна към Санди. Отначало смяташе, че става дума за случилото се в уличката в Антигуа. Но от почти недоловимото кимване от страна на Санди разбра, че има друго.

- Кои са тези хора? - запита Джак.

Кастор въздъхна.

- Онзи ден при проучването ти изникна едно име.

- Дмитрий Нестеров - кимна Джак. - Какво за него?

Кастор разгледа ноктите си за момент. После каза с пренебрежителен тон:

- Оказва се, че той е голям акционер в „Газпром“, а и високопоставен служител на ФСБ.

- Двойна неприятност, така да се каже - вметна Ламонт.

- Да - съгласи се Кастор.

Джак не каза нищо.

След няколко секунди Кастор отговори на мълчанието му:

- Чудиш се как да ме питаш откъде знам това за Нестеров.

- Проучих го - каза Райън. - Той е ресторантьор от Санкт Петербург. Но не съм открил връзка с ФСБ или пък с „Газпром“. Вие, изглежда, имате други източници.

- В светлината на професията на баща ти, преди той да се захване с политика, съм сигурен, че знаеш някои неща за работата на разузнавателните служби.

Може да се каже - помисли си Райън и само кимна.

- От взаимна полза е, че ние в „Кастор и Бойл“ и добрите мъже и жени от британската тайна служба от време на време си говорим. Случва се да открием някое име, както направи ти, и да искаме да ги питаме за него. Или пък те може да поискат да разберат какво ние сме открили в работата си.

„Знаех си“ - помисли си Джак. Фирмата имаше връзки с разузнаването. Но отново не каза какво мисли.

- Логично е.

- Затова разпитах за Нестеров и ми отговориха, по своя си начин, че с него трябва да внимаваме.

- Добре - съгласи се Джак. И добави: - Аз внимавам.

Кастор замълча.

- Полет до Антигуа и Барбуда и ровене в боклука в частна собственост. Това не е внимаване. Не мога да си представя критиката срещу фирмата ни, в случай че наш служител, и то не кой да е, а синът на американския президент, бъде сериозно ранен или убит по време на някаква тайна мисия на остров от Третия свят в Карибите. Там светът е много опасен, момче, а ти не си обучен да се справиш с някои от неприятните типове, които работят в периферията на нашия занаят.

Санди Ламонт се прокашля леко, но премълча.

- Изпращаш следователи в Твер, подаваш молба за информация от руската данъчна служба, проучваш самолета на Нестеров. Всичко това надхвърля много обичайния обхват на нашите проучвания. Опасявам се, че ФСБ ще ни създадат трудности, както го правят за мнозина от клиентите ни, и не мога да допусна това да се случи.

Джак запита:

- Това заради ФСБ ли е, или заради факта, че съм син на президента?

- Честно казано, заради двете. Работата ни е да изпълняваме желанията на клиентите си. В този случай ти се справи отлично, но няма да препоръчаме на Голбрайт да продължава разследването по случая. Проблемът, момче, е, че ако Нестеров е собственик на ИФК, Голбрайт няма да види и един шилинг от парите си. Не можем да ги привлечем в съда, нито в Русия, нито в която и да е европейска страна, защото Русия контролира енергийния поток към Европа.

- Ако разкрием факта, че „Газпром“ са заговорничили с данъчната служба, за да оберат компанията на Голбрайт, и че този човек от ФСБ е изкарал един милиард и двеста милиона долара печалба, можем да преустановим тази практика - каза Джак.

- Ние не сме полиция. Не сме армия. Баща ти може да е водач на свободния свят, но това няма значение в тази ситуация. ФСБ може да ни създаде трудности, ако стигнем прекалено навътре с разследването си.

Райън стисна зъби.

- Ако ми казвате, че ви затруднявам в търсенето на справедливост, ще напусна.

Кастор отговори:

- Именно в това е въпросът. Ние не сме тук заради справедливостта.

Ламонт вметна:

- За пари е, приятелю. Искаме да помогнем на клиента да си възстанови загубените авоари на Запад, но ако започнеш да споменаваш по име високопоставени старчоци от ФСБ, Голбрайт няма да получи никаква компенсация, уверявам те в това.

- Джак - каза Кастор, - просто казано, в този случай се целиш твърде високо.

След кратка тишина Джак отговори:

- Разбирам.

Всъщност не разбираше, но имаше чувството, че ако поседи тук още една минута, ще стане и ще удари стената с юмрук.

- Ще ти възложим друга задача - обясни Кастор. - Нещо не толкова огнеопасно. Ти се справяш много добре, но трябва да насочим усилията ти към нова задача.

- Да - съгласи се Райън. - Както сметнете за най-добре.

Джак излезе от „Кастор и Бойл“ в шест и тридесет вечерта. Санди го покани да идат да пийнат и да вечерят, в опит да компенсира неприятната среща с директора, но Джак не смяташе, че ще е добра компания. Вместо това отиде сам на пъб, взе си един пай и изпи четири бири, преди да си тръгне към метрото.

Отвратителното му настроение се засили заради дъжда по улица „Кенън“. Пак беше забравил проклетия си чадър и сега се наказваше за това, като не си купи друг. Не, сега щеше да се накисне, та може би следващия път да се сети да вземе чадъра.

Мислеше да се отбие в още някоя кръчма по пътя си към дома. Преди да стигне до метрото, му предстоеше да мине край „Брадвата“, която харесваше. Още една бира щеше да му дойде много добре, но можеше от нея да се вкисне още повече.

Не. Ще се прибере и ще се наспи.

Пресече улицата, като погледна бързо назад през рамо. По навик, нищо повече, и както винаги не откри нищо необичайно. Укори се - не може преминаването към този живот да е толкова трудно. Прекалено старателно се отнасяше към работата си и смяташе сенчестите бизнесмени за международен синдикат на терористи, защото с такива се занимаваше в предишния си живот. Провеждаше минимерки за откриване и убягване от преследвачи, защото правеше и това в предишната си работа.

И като допълнителна мярка за личната си сигурност смяташе всяка жена, която се доближи на десет метра от него, за потенциален вражески агент.

Защото това му се случи в предишната работа.

Райън влезе в станцията на метрото „Меншън Хаус“ измръзнал и подгизнал. На ескалатора една привлекателна жена пред него се обърна и го изгледа. Усмихна се съчувствено. Сякаш той бе кутре, скрило се от дъжда. След това тя отмести погледа си от мокрия мъж с хубавия костюм и се обърна напред.

Двадесет минути по-късно излезе от станция „Ърлс Корт“ с ръце в джобовете и с вдигната яка. Поизсъхнал беше в метрото, но въпреки че вече не валеше, мъглата се оказа толкова гъста, че само след няколко минути той отново подгизна.

Отмина няколко души с чадъри пред един индийски ресторант на улица „Хогарт Роуд“ и остана съвсем сам по тротоара пред дългата редица къщи. Пресече улицата в посока „Кенуей“ и се замисли за работата си. Изритаха го от случая „Голбрайт“, но не можеше да не мисли за сложния лабиринт от компании, доверителни фондове и фондации.

Пресече малката уличка, за да тръгне по пътечката между сградите, по която щеше да стигне до улица „Кромуел Роуд“ и автоматично хвърли поглед през рамо, сякаш се оглежда за идващи коли.

Някаква дълга сянка под светлината на лампата до ъгъла зад него спря рязко, а после бавно се върна назад.

Джак спря посред улицата, загледан в намаляващата сянка, но след миг тръгна натам. Сянката изчезна бързо. Чуха се забързани стъпки, а след това шум от бягане.

И Райън затича, а кожената му чанта заподскача на хълбока. Зави рязко при ъгъла с надеждата да зърне човека, който бягаше.

Не видя никого. От двете страни на улицата с две ленти се намираха само двуетажни бели къщи и паркирани коли. Тежката мъгла висеше около уличните лампи и засилваше тайнствеността на тази сцена.

Райън спря посред улицата с разтуптяно сърце.

Обърна се и тръгна към апартамента си. За част от секундата се замисли дали онзи не е обикновен обирджия. Но знаеше достатъчно добре от изминалите няколко години, че съвпадения няма. А в този случай нямаше друго обяснение. Следяха го.

Сърцето му се разтуптя още по-силно.

Замисли се за всевъзможни правителствени служби, чужди правителства, престъпни организации и терористични групи в опит да реши кой го следи, но не можеше да знае, без да е видял нещо по-солидно от една сянка.

Когато стигна до дома си, почувства осезаема опасност, но не можеше да отрече, че с нея дойде и непогрешимо приятно вълнение.