Властта на президента

42.

Група F-16 „Фолкън“ от ВВС на САЩ летеше над Централна Турция във формация от четири един до друг. Около тях имаше още три такива формации F-16, но без маркировка на ВВС на САЩ, а с червено и бяло - знамето на турските военновъздушни сили. Ескадрилата от шестнадесет машини се носеше над одеяло от пухкави бели облаци.

Американските самолети бяха част от 480-и изтребителен полк на ВВС на САЩ „Бойни соколи“ и въпреки че домуваха в база в Шпангдалем, Германия, тук се намираха за учение на НАТО с турските ВВС.

Вече пет минути командирът на групата американци, тридесетгодишен капитан от Ню Йорк на име Харис (Грънджи) Коул, с усилие поддържаше шестнадесетте самолета в почти идеална формация. Проблемите произтичаха предимно от непрекъснатите усилия да разбере плътния акцент на турските летци. Но макар да караше всеки да повтаря по няколко пъти, за да е сигурен, че говорят за едно и също, това не вършеше работа с турците, защото той не знаеше нито дума на турски освен „Bir bira, liitfen“ („Една бира, моля“) и реши, че ако днешното учение зависеше от неговите познания по чужди езици, всичките шестнадесет самолета в тази стегната група вече щяха да са се сблъскали в полет.

Тъкмо да заповяда на турските летци да поддържат формацията, докато се изкачват на шест хиляди и четиристотин метра, когато му се обадиха от базата в Инджирлик с нареждане да отдели групата си от турските самолети, да се насочи на север към Черно море и да чака нови указания.

Не му казаха нищо друго, освен че става дума за нещо „реално“, а не за учение.

Напоследък активността там се засилваше, след като руският Черноморски флот започна учение и изпрати дузина бойни кораби в открито море, но Коул не можеше да си пред стави как неговите четири изтребителя бомбардировачи можеха да помогнат в надвисналата криза.

Няколко минути след като се отделиха от турските изтребители и се насочиха на север, Грънджи получи указание да премине с най-добрата възможна скорост в украинското въздушно пространство над град Севастопол.

Напълно основателният въпрос на Коул дали украинците са разрешили това, не получи незабавен отговор.

Знаеше, че това позволение ще му трябва много скоро. Затова каза на човека от контролната кула:

- Пристигаме само след двадесет и една минути.

Отговориха му кратко:

- Разбрано. Следим ви.

- Ъ. И... не трябва ли да кажем на руснаците какво правим. Те имат ескадрила точно там, в Севастопол. Как ме чувате?

- Чуваме добре и работим по въпроса. След малко лично генерал Нейтънсън ще говори с вас и ще ви каже повече.

Изненадан от странната заповед, Коул усети как настръхва при вестта, че командирът на 52-ра оперативна група - изтребителното звено на 52-ро авиокрило, ще му обяснява лично мисията.

Нещо голямо ставаше и Грънджи се надяваше адски силно, че ще успее да прелети над Севастопол, преди руснаците да го свалят. Надяваше се също, че някой изпраща самолет цистерна в района, защото, ако ще летят до Севастопол и ще правят нещо там, горивото нямаше да стигне за обратния полет.

Групата се намираше навътре над Черно море, когато получиха повече информация за мисията си. Според обещанието самият генерал Нейтънсън се включи за директен разговор с капитан Коул. Говореше бързо и откровено - информира капитана за ситуацията в Севастопол, даде му GPS координатите на базата „Фарът“ и заповяда да прелитат над зоната, докато им стигне горивото, и да се върнат в турското въздушно пространство, където щеше да ги чака един „Стратотанкер“ КС-135 с гориво за обратния път до Инджирлик.

Докато Нейтънсън говореше, Коул бързо пресметна горивото. То щеше да им стигне само за по четири прелитания над града. От думите на генерала разбираше как всички се надяват, че като прелитат така, четирите самолета някак си ще осигурят на американците на земята необходимото им време от около час до час и половина, за да ги изтеглят със самолети V-22 на морската пехота.

Нейтънсън обясни на Грънджи, че прелитането е позволено от украинците и сега работят с руснаците. Коул знаеше, че Русия има системи за противовъздушна отбрана навсякъде около Севастопол, за да пази пристанището, и незабавно реши да подходи от изток, от другата страна на пристанището, и така да не прелита директно над руските кораби там.

Преди да отвори радиоканала и да обясни случая на останалите от своята група, Грънджи бързо обмисли проблема как да повиши до максимум този опит да всеят „шок и ужас“. Подготви план и даде инструкции на другите пилоти.

- „Воин едно“ до група „Воин“. Ето ситуацията. Ще правим въздушно шоу над Черноморския флот.

Обясни, че американска инсталация - независимо от шифрования канал, Нейтънсън не беше споменавал за ЦРУ - е под нападение от неизвестни сили и има опасения, че бунтовници ще опитат да влязат. Каза, че вече имало убити и ранени американци и ще трябва да летят достатъчно ниско и бързо, за да постигнат много сериозен ефект върху събитията на земята.

Неговият воден пилот, капитан Джеймс (Скрабъл) Лебланк запита:

- Имаме ли разрешение за „Вулкан“?

Въпреки че тези самолети не носеха на крилете си боеприпаси от типа „въздух-земя“, от тялото на всеки стърчеше двадесетмилиметрово оръдие „Гатлинг“ М61 „Вулкан“. Всяко от тях можеше да изстрелва над шестотин снаряда в минута.

Но Грънджи попари очакванията им за стрелба.

- Не. Много цивилни ще има в зоната за поразяване от вулканите.

- Значи само ще летим и ще изглеждаме страшни? - обади се Пабло, „Воин три“

- Няма да изглеждаме страшни - отговори Грънджи. - Ще бъдем страшни.

След това обясни набързо подготвения си план.

Хеликоптерът, който се разби пред „Фарът“, изглежда, беше разпръснал тълпата около портала. Чавес, Мидас и Биксби стояха до вратите във фоайето и гледаха през паркинга към металните пръти на портите. За първи път от половин час насам голямата група младежи, които хвърляха бутилки, тухли и коктейли „Молотов“, не се виждаше.

Хората, притиснати като в капан в базата, научиха, че на път към тях летят два самолета V-22 „Оспри“, но за да могат тези хибриди между самолет и хеликоптер да кацнат от вътрешната страна на оградата, хората трябваше да махнат всички коли от паркинга. Така щяха да осигурят площадка за кацане около четиридесет квадратни метра - достатъчно място за приземяване на един от самолетите.

Мидас се възползва от оредялата тълпа и изкара няколко души навън да местят колите и да разчистят отломките, които можеше да се разлетят от въздушната струя на винтовете. Кларк, Динг и Домник изявиха желание за това, за да останат другите на балконите по горните етажи, и заедно с Кийт Биксби, един от хората на Биксби и Мидас взеха ключовете и изтичаха до колите.

Бързо и без инциденти преместиха двата джипа „Хайлендър“ и един от лендроувърите отстрани на сградата. Вторият лендроувър не искаше за запали, но Карузо угаси с пожарогасителя пламъците по тревата наоколо, изключи колата от скорост и с помощта на хората от ЦРУ я избута до стената.

Двата „Юкон“ на „Делта Форс“ имаха тежки повреди, а гумите им бяха спукани от куршуми, затова решиха да ги избутат с един от хайлендърите. Доминик седна зад волана, а Чавес се зае да го насочва.

Докато мъжете паркираха колите отвън, Рекс, американският снайперист, лежеше на покрива и гледаше в Източна посока. Напрегнато търсеше снайперисти, което правеше и Мът, неговият съгледвач, с бинокъла. Мът забеляза, че на покрива на една четириетажна сграда на улица „Суворов“ на няколко преки нещо се движи, и насочи снайпериста натам.

Рекс видя през прицела как двама души лазят по покрива. Всеки от тях носеше автомат АК-47. Двамата спряха и се прицелиха към американците пред сградата и затова Рекс си пое дъх, след това издиша малко. Натисна спусъка и простреля мъжа отдясно. Полуавтоматичната му пушка може и да не беше от най-мощните, но пък позволяваше бърза стрелба. След секунда натисна спусъка отново и удари мъжа отляво.

Двамата стрелци на покрива се затъркаляха в агония, а после изчезнаха от погледа. Рекс не знаеше дали ги е убил, но определено те нямаше повече да участват в боя.

Доминик Карузо успя да избута първия „Юкон“ от паркинга пред входа на сградата и сега се нагласяше зад задната броня на другата кола. Мидас, Биксби и четирима други мъже опитваха да гасят огъня от коктейлите „Молотов“ и да разчистват отломките от паркинга, за да го подготвят за кацането на самолетите. Хващаха камъни, тухли, парчета метал и натрошени стъкла и ги хвърляха към стените, за да не се разлетят от струята на огромните винтове на самолета.

През двадесетина секунди във въздуха проехтяваше далечен пукот от стрелба и американците от покрива или от балконите стреляха по различни далечни цели.

Мъжете в двора приклякаха всеки път, но нямаха избор - трябваше да останат открити, но да приготвят терена за пристигащите самолети.

Когато почистиха почти половината от площадката, над виковете на тълпата се разнесе нов звук. В този момент Чавес, който насочваше Карузо в джипа, се хвърли на бетона на паркинга, последван от двамата техници от ЦРУ. Но хората на Биксби от Киев, както и самият Биксби, не го направиха, а вдигнаха глави нагоре, за да търсят източника на този звук.

Мидас, който стоеше близо до Биксби, го събори на земята - двамата се удариха в студения асфалт на подхода за паркинга, и Мидас се изтърколи върху Биксби в момента, в който на двадесетина метра зад тях се чу експлозия. Над себе си чуха свистенето на прелетели със свръхзвукова скорост осколки.

Почти веднага се чу втори звук и избухна нова експлозия, този път от Южната страна на сградата. Прозорците на сградата се пръснаха и по паркинга се посипаха стъкла.

- Осемдесет и двойки! - викна Мидас в ухото на Биксби.

- Осемдесет и какво?

Мидас се вдигна на колене.

- Осемдесет и две милиметрови минохвъргачки! Влизай в сградата!

Рязко изправи Биксби на крака и заедно с останалите от ЦРУ затичаха натам.

Чавес и Карузо приключиха местенето на последния „Юкон“, след което затичаха към входа на сградата. Тъкмо се скриха в относително безопасното фоайе, когато на паркинга се взриви още една мина и натроши стъклата във фоайето.

Като влезе вътре, Мидас веднага се разкрещя по радиото:

- Мът, слизайте от шибания покрив! Всички да се дръпнат от прозорците, доколкото могат, за да виждат оградата и улиците. Ако забележите някой въоръжен, дори с коктейл „Молотов“, тухли, камъни и всичко друго, стреляйте. Може да ни превземат, но пушките ни поне няма да са студени.

- Ясно. Започвам - отговори един от охраната и след секунди се чу стрелба по някого на улицата.

В този момент цялата сграда се разтресе и от горните етажи се чу падането на стъкла. За командира от „Делта“ това значеше, че на покрива с двамата мъже е паднала мина.

- Мът? Момчета, как сте?

Нямаше отговор.

- Мът? Как ме чуваш?

Не последва отговор от радиостанцията.