Властта на президента

20.

Няколко дни след като Гери Хендли се съгласи с повторното активиране на Колежа, петимата оператори отлетяха за Киев, Украйна, на борда на фирмения самолет „Гълфстрийм“ G550. За прикритие използваха фирма, учредена и поддържана за създаване на легенда за операторите на Колежа на терен. Фирмата „Уануърлд Продъкшънс“, организация за нови медии от Ванкувър с левичарски наклон, наблюдаваше световните събития и разпращаше репортажите си до новинарски програми по целия свят чрез интернет.

Фирмата имаше интернет страница, офис с представител във Ванкувър и дори публикуваше разни репортажи, макар че при много внимателно вглеждане в тях се установяваше, че са сътворени от журналисти на свободна практика, които нямаха представа, че с работата си създават прикритие за частна разузнавателна агенция.

Освен пилота ветеран и втория пилот, в самолета на „Хендли Асошиейтс“ присъстваше и директорът по транспорта - една сериозна бивша лекарка от Военноморските сили на име Адара Шърман. Във въздуха служеше като стюардеса, но на терен действаше и като лекар на екипа, служител по охраната и организатор на всичко във връзка с полета и наземния транспорт.

След като Адара разчисти чиниите от вечерята, помогна на мъжете да се запознаят с част от оборудването, което щяха да използват по време на мисията си. Разбира се, имаше фотоапарати, таблети iPad, както и спътникови телефони с възможност за двупосочна комуникация - все неща, задължителни за всяка група журналисти, но имаха и други неща, които не биха издържали внимателен оглед от украинските митнически служби.

Например куфар, пълен с лепящи се метални кутийки колкото кибрит, с мини GPS приемници. Те бяха много подходящи за следене на коли с програма на смартфона или таблета.

А също и позволени, но много трудни за обясняване пред властите, няколко радиоуправляеми детски колички, специално предвидени да доставят лепящите се метални кутийки.

Екипът не носеше огнестрелно оръжие, с изключение на късоцевната карабина и пистолета на Адара, и още две такива оръжия, скрити в един от многобройните тайници в самолета, където и щяха да останат. Но четиримата оператори на Колежа щяха да имат други оръжия в Киев. Всеки от тях носеше многофункционален инструмент със скрито дванадесетсантиметрово острие. Химикалките от усилена пластмаса в джобовете им лесно можеха да пробият дреха и кожа, ланците на вратовете им можеха да се използват за душене и дори спътниковите им телефони имаха външна батерия, която захранваше телефона с много малко ток, защото служеше като мощен електрошок, който можеше да обездвижи човек при допир.

С помощта на Адара скриха повечето незаконни неща в тайниците на самолета, за да минат митническата проверка при кацането. След това се наведоха над лаптопите си, за да прегледат „ФалконВю“ - високотехнологична система с карти за военни и разузнавателни цели, с която Колежа разполагаше, защото Гавин успя да я измъкне, когато загубиха достъп до комуникацията между Форт Мийд и Ленгли. Но въпреки че картата не беше актуализирана от няколко месеца, Гавин знаеше, че тя ще им помогне много повече, отколкото „Гугъл Мапс“.

Докато се носеха над Атлантическия океан с над четиристотин възела, Кларк погледна екрана в луксозната кабина, на който се виждаше позицията на самолета.

- Кацаме след пет и половина часа - каза той. - Нека опитаме да поспим малко. Утре веднага ще действаме.

Джак Райън-младши и Санди Ламонт тръгнаха по улица „Редклиф“ в град Сейнт Джон, Антигуа. Сега, в десет и тридесет вечерта, по улиците имаше доста хора и достатъчно туристи, сред които Джак и Санди не правеха голямо впечатление, въпреки че Райън се чудеше как човек може да остане незабележим дълго време тук, особено с необучен партньор.

Откриха сградата с табелката на Рандолф Робинсън - покрит паркинг, достатъчно голям за петнадесетина коли, с втори етаж с офиси. Имаше и ограда с портал, но Джак установи, че лесно може да я прескочи при един крайъглен стълб.

Райън огледа тъмния празен паркинг - забеляза три големи кофи за боклук до стълбището. Капакът на една от тях стоеше вдигнат и от него стърчаха листове хартия.

Двамата мъже завиха по една уличка и се натъкнаха на камион лавка и голяма група хора около него, седнали на касетки за мляко, да се хранят със солена риба и кокосова вода. Двамата си купиха по една напитка и продължиха разходката си, за да могат да си говорят.

Санди каза:

- Не можем да откраднем целия боклук.

- И не е необходимо - отговори Джак и вдигна телефона си.

- Не те разбирам.

- Прескачам оградата, след това включвам видеокамерата. Хващам топ хартия и го прелиствам максимално бързо. За всеки от тях ми трябва десета от секундата. След това изпращам видеозаписа на архивираща програма. Тя има модул за разпознаване на знаци, с който ще прегледа всеки кадър от видеото и ще архивира всяка цифра и дума така, че после да може да се търсят за справки.

- Това е чудесно, по дяволите. Колко време ни трябва?

Преди Джак да отговори, край тях мина един черен пикап и шофьорът и пътникът до него ги огледаха бавно и внимателно. Джак беше сигурен, че това е същият пикап, който видя по-рано следобед.

Санди не забеляза, че ги оглеждат, а и Джак не му каза за това, защото не искаше партньорът му да се уплаши точно сега. Можеше да се откаже, но реши да наблюдава улицата в случай, че онези се върнат.

Проследи с поглед пикапа, който се загуби зад завоя, след което отговори на въпроса на Санди:

- Зависи колко документи има в тези кофи. Петнайсет минути според мен, не повече.

- Ами ако ни хванат?

Джак сви рамене.

- Можеш ли да тичаш?

-Не.

- Тогава нека не допускаме да ни хванат

Когато доближиха сградата, Ламонт запита:

- Ти откъде знаеш тези неща?

- Не съм адвокат, нито експерт-счетоводител и нямам огромен опит, както другите от „Кастор и Бойл“. Но дребните трикове като този помагат. Така компенсирам - отговори Джак, като вдигна телефона си.

Снимането на листовете в кофата премина изненадващо лесно. Джак се прехвърли през оградата, когато никой не гледаше, след това коленичи и изтича при кофите. В две от тях нямаше листове, но другият съдържаше стотици документи, пликове и други подобни. Пъхна фенерчето дълбоко в кофата, за да крие светлината му от улицата, след което бързо запрелиства страниците с насочен към тях телефон.

Санди се разхождаше по улицата отпред. Поддържаше връзка с Райън по телефона и освен че през две минути подтикваше Райън да бърза, се справи добре като съгледвач.

Райън се върна на улицата точно след десет минути и двамата тръгнаха обратно към хотела.

Санди запита:

- И какво, омаза ли се с черва от риба и други боклуци?

- Рандолф Робинсън е чистник. Част от документите бяха нарязани, но като повечето хора го мързи да реже всичко. Заснех стотици документи, пликове, брошури и ръчно написани бележки. Не знам дали ще са ни от полза, но не пречи.

Намираха се по средата на пътя си към хотела, когато Джак забеляза предстоящата неприятност. Същият черен пикап -позна го, защото той изглеждаше поне пет години по-нов от обичайните коли тук - стоеше паркиран зад кръстовището. В него имаше поне четирима души. Джак не можеше със сигурност да види това оттук, но се досети, че двамата мъже, които забеляза по-рано, са взели поне още две приятелчета.

Определено ги чакаха лоши новини.

Затова не се върна към хотела. Не искаше онези да разберат къде спи.

Между него и пикапа отсреща се намираше оживен бар на два етажа. Джак предложи:

- Искаш ли да пийнем по едно?

Не се наложи да убеждава Санди.