Властта на президента

46. Тридесет години преди това

Аналитикът от ЦРУ Джак Райън седеше на бюрото на втория етаж в дома си в Чатъм и оцветяваше платноходи с пастели. Всъщност той почти не оцветяваше - петгодишната му дъщеря Сали седеше в неговия скут, навела глава и рамене над книжката за оцветяване, съсредоточена много повече, отколкото Джак успяваше да се съсредоточи върху своята работа по това време на деня. Той опита няколко пъти да я сложи на пода, но всеки път детето възразяваше и искаше да седи на бюрото с баща си. Джак знаеше, че в тази битка щеше да победи Сали. Всъщност радваше се, че тя е тук с него, независимо че опита няколко пъти да погледне текста на компютъра си.

И тази битка нямаше да спечели. Момиченцето, изглежда, усещаше мига, в който баща й насочва вниманието си встрани от нейния шедьовър.

- Гледай ме - каза детето и Джак се подчини с усмивка.

Докато Сали оцветяваше платноходките, а Джак не успяваше да напише нищо, от време на време той поглеждаше и телефона. От ЦРУ имаше защитен срещу подслушване телефон и онази част от това чудо, която приличаше на телефон, се намираше до най-ценната му вещ - компютър „Епъл IIе“. Очакваше обаждане от Ленгли по всяко време във връзка със списъка с имена на служители и клиенти на швейцарската банка, който британците му дадоха преди два дни, и въпреки че се радваше да играе с дъщеря си, преди тя да си легне, се чувстваше притеснен, защото знаеше, че някъде там, навън, един човек нетърпеливо чака тази информация.

Кети скоро влезе в кабинета и със състрадателна и уморена усмивка каза:

- Сали, дай целувка за лека нощ на тате.

- Не! - изпищя детето. Вече й се спеше и нямаше да я заведат в стаята й без викове и рев, но Джак и Кети знаеха, че ако не я сложат да спи точно сега, нещата ще станат много, много по-зле. Кети настоя, взе Сали на ръце, след като я остави да поседи нацупена още малко в скута на баща си, и я отнесе да спи.

За щастие, пристъпът на гняв се оказа кратък - Джак я чу как разговаря доволна с майка си в коридора.

Джак допря с пръсти клавиатурата на своя компютър, готов да поработи няколко минути над новата си книга - биография на адмирал Уйлям Ф. Холси. Новият компютър все още го изпълваше с удивление. Преминаването от електрическа пишеща машина не стана лесно - дразнеше се от пластмасовите пружиниращи клавиши, които не издаваха удовлетворяващото тракане на машината, но пък мисълта, че може да прави големи и масови промени на текста само с няколко щракания и да съхранява стотина и повече страници на една дискета, намаляваше значително това раздразнение.

Успя да напише няколко абзаца, когато телефонът иззвъня.

Райън вкара пластмасовия ключ в отвора в предната страна на уреда и вдигна слушалката. Изчака търпеливо, докато компютъризиран глас повтаряше „СТОЙ В ГОТОВНОСТ, СИНХРОНИЗИРАНЕ НА ЛИНИЯТА“.

След петнадесет секунди и при думите „ЛИНИЯТА Е СИГУРНА“ Райън отговори:

- Ало?

- Здравей, Джак. - Обаждаше се адмирал Джеймс Гриър, директор по разузнаването в ЦРУ.

- Добър вечер, адмирале. Извинете, май трябва да кажа добър ден.

- Добър вечер на теб. Имам предварителна информация от аналитиците по онзи списък със служителите на банката.

- Страхотно. Но да си призная, не очаквах вие да се обадите. Нещо чак толкова земетръсно ли са открили, че да се налага самият шеф да се обажда и да предава новините, или просто имам големи надежди?

- Боя се, че е второто. Информацията дойде до мен и реших да ти се обадя. Няма с какво да стреснем никого оттатък. Списъкът на служителите е една голяма нула. Тези швейцарски банкери са интересни горе-долу колкото... швейцарски банкери.

- Това очаквах и аз.

- Сигурен съм, че англичаните вече го знаят, но Тобиас Габлер, когото убиха онзи ден, е живял като монах. Не са го убили за нищо от личния му живот.

- А клиентите на банката? Там светва ли някоя червена лампичка?

- Списъкът с клиентите не е чак толкова сенчест, колкото може би очакваш. Както казах, всичко досега е само предварително, но индивидуалните сметки с имена са на богати хора, които вкарват парите си в Швейцария заради данъците, а не защото непременно крият приходи от престъпления. Клиентите са предимно от богати родове. Италианци, швейцарци, немци, англичани и американци.

- Американци, ли?

- Боя се, че да. Разбира се, не сме имали време да проверим всичко за всички имена, но не виждаме нищо обезпокоително. Смятаме, че повечето са лекари, които си пазят парите от евентуални искове за небрежност, или пък бивши съпрузи, които ги крият от бивши съпруги, такива неща. Неетично, но не и престъпно.

- А притежатели на сметки от Източния блок?

- Не, макар че знаеш как е. КГБ няма да бият на очи. Швейцарците може и да проверяват кой е притежател на сметката, но това не значи, че знаят кой е истинският й собственик. Те само проверяват документи. А КГБ имат страхотни фалшификатори.

- Имаме ли успехи с проучването на фирмените сметки?

- Да ти кажа истината, това върви бавно. Както знаеш, всеки, който иска да скрие връзката си с някоя банка, ще наеме подставено лице, което да сложи името си на сметката. Подставените лица получават пари за тази услуга и не знаят, или пък не ги е грижа кой им плаща. Това прави почти невъзможно проследяването на реалния собственик на сметката, но имаме начини. Открихме, че едната от тези сметки принадлежи на група казина, друга - на известна верига хотели, а има и сметка на търговец на диаманти. Една юридическа фирма от Сингапур също има...

- Чакайте. Диаманти ли казахте?

- Да. „Арженс Диамантер“. С адрес в Антверпен. Собственост на Филип Арженс. Фирмената му сметка е в тази банка. Това важно ли е?

- Пенрайт, оперативният служител, каза, че КГБ разпитвали дали някой не изнася активите си от банката.

- „Арженс Диамантер“ е сред най-големите фирми за скъпоценни камъни в Европа. Работи предимно с южноафрикански мини, но купува и продава камъни по целия свят.

- Чисти ли са?

- Общо казано, да. Бизнесът със скъпоценни камъни е мръсничък, но доколкото знаем, Филип Арженс работи чисто.

Райън помисли над тези думи. Хората от КГБ бяха питали за авоари - за пари в брой, злато и подобни. Диамантите определено попадаха в тази категория. Тази мисъл не му изглеждаше особено обещаваща, но щеше да я сподели с Пенрайт.

- Благодаря за информацията - каза Джак. - Ако Пенрайт се е надявал някой от клиентите на банката да е убил Тобиас Габлер, мисля, че ще остане разочарован.

Гриър каза:

- Не са замесени Коза ностра или американската мафия, или пък картелът от Меделин. Боя се, че британците ще трябва да останат с версията, че ако банкер на КГБ е гръмнат на улицата, то вероятно е намесено именно КГБ.

- Точно така.

- Още нещо, Джак. Разговаряхме тази сутрин със съдията Мур. Бихме искали британците да ни включат при този свой човек.

- Говорих за това със сър Базил онзи ден. Той поясни, че ще споделят всеки продукт, който получат от този свой човек в банката, но нямат намерение да го правят двустранен агент.

- Това е добре, но се опасявам, че източникът им има срок на годност. Ако КГБ го надушат, или ще махнат парите си, или пък него. Може да нямаме много време. По-добре да обединим ресурсите си, за да спасим тази операция.

- Има смисъл в това - призна Райън.

- Какво знаем за този човек?

- Не много. Пенрайт не даде повече информация от тази, която чух от Чарлстън. Каза, че човекът им се е срещал с хора от КГБ, които твърдели, че са унгарци и притежатели на сметката, което значи, че трябва да е от по-висшите служители на банката. Пенрайт сега е в Швейцария, за да подготви среща с човека. Иска да го успокои след убийството на Габлер. Това, че не открихме потенциален убиец сред клиентите, ме кара да си мисля, че Пенрайт ще трябва доста да се потруди.

Гриър каза:

- Един източник в семейна швейцарска банка е човек с невероятен потенциал. Аз и Артър ще се обадим утре на Базил и ще го понатиснем.

- Е, добре. Очевидно вие решавате, но ще трябва да предложим нещо на англичаните. Според мен това, че сме разгледали списъка с клиентите, не оправдава споделянето на оперативния контрол над техния агент.

- Така е - съгласи се Гриър. - Ще им предложим каквото искат и ще направим справедлива размяна.

Щом Райън прекрати разговора с Гриър, се обади в хотела на Пенрайт в Цуг. Даде предварително уговорения между тях код и човекът на МИ-6 тръгна за мястото със защитения срещу подслушване телефон.

Обади се чак след тридесет минути.

- Добър вечер - каза Райън.

- Добър вечер. Какво ново от братовчедите?

- Проверихме списъка на служителите. Нищо.

- Очаквах го.

- Относно списъка с клиентите - предварителният доклад не показва връзки с престъпни организации.

- Никакви?

- Боя се, че да. Установихме, че една от сметките е на името на фирма параван, притежавана от голям търговец на диаманти със своя сметка в банката.

Райън каза името на белгийската фирма, но Пенрайт не изглеждаше особено впечатлен от тази информация.

- Добре, Райън. Утре имам среща с моя агент. Главната ми цел е да уталожа страховете му, но ще опитам да измъкна и малко информация. Вероятно ще може да ни даде някои вътрешни документи за притежателя на сметката от двеста и четири милиона долара.

- Гарантирам, че сметката е на някоя фирма параван - каза Райън. - Трудно ще е да се рови из нея човек.

- Имаш ли идея за нещо, което да помогне? - запита Пенрайт.

- Да. Вероятно е по-добре той да ти каже как парите са преведени в банката, отколкото да дава информация за притежателя на сметката.

- Така ли? И защо?

- Защото различните страни имат различни закони за банковата тайна. Ако парите са преведени от друга западна банка, вероятно по-лесно ще научим оттам кой е притежателят им.

- Добра идея.

Джак добави:

- Очевидно аз не знам нищо за вашия човек. Възможно е той да няма достъп до информацията за превода на парите. Ако души прекалено много, може да се изложи на опасност.

- Разбрах, старче - отвърна Пенрайт. - Ще се погрижа да внимава.

- С какво друго мога да ти помогна? - запита Джак.

- С мислене. Ние, хората на действието, можем винаги да спечелим от по-улегналите мозъци зад нас.

Райън сметна това за непреднамерно пренебрежение, но не каза нищо.