Том Кланси - Властта на президента

61.

Джак Райън-младши пристигна в Корби в единадесет преди обед. Небето тук изглеждаше още по-сиво, отколкото в Лондон, а когато излезе от своя мерцедес на улицата пред къщата на Оксли, въздухът се оказа забележимо по-хладен.

По време на двучасовия преход се убеждаваше сам, че е тръгнал напразно. И за миг дори не считаше нападението тази сутрин за случайно, но не знаеше дали бившият шпионин има нещо общо. В Хънтингтън почти беше готов да се върне обратно, но не се отказа, защото реши, че няма да е лошо да се види с Оксли ако не за друго, то поне за да досади на стария пръдльо още веднъж.

Джак реши да му каже за нападението тази сутрин, за да види как ще реагира онзи. Със сигурност Оксли имаше пръст в тази работа, неизвестно защо, но ако е така, то самата поява на Райън при него щеше да накара англичанина да се издаде.

Джак се изкачи по стълбището до апартамента на Оксли на първия етаж и усети, че коляното, пострадало при срещата с онези бандити сутринта, вече го наболява. Трябваше да се досети да му сложи лед, а и заради неподвижното седене в колата сигурно щеше да накуцва няколко дни.

Прогони тази дразнеща мисъл от главата си и насочи вниманието си върху неприятния предстоящ разговор с Оксли. Райън си каза, че ако онзи направи още някоя подигравателна забележка за баща му, ще го фрасне по ченето.

Знаеше, че не би ударил англичанина, но се чувстваше добре при мисълта, че иска да го направи.

Джак спря пред вратата на Оксли и вдигна ръка, за да почука, но забеляза в същия момент, че вратата е леко отворена. Погледна по-отблизо и видя под бравата едно размазано черно петно от обувка. Оказа се и че касата до бравата е счупена.

Някой я бе ритнал толкова скоро, че по отпечатъка от обувка все още се виждаше малко кал.

Сърцето на Райън заби силно и бързо. Точно както се случи тази сутрин при нападението - индикаторите му за заплаха светеха в червено. Извъртя се, погледна надолу към малкия коридор до стълбището, но се оказа, че е сам.

Първо реши да се обърне, да слезе по стълбите и да се качи в колата. Можеше да извика полиция оттам. Но нямаше представа дали Оксли е все още жив. Ако е така, то може би животът на старото копеле зависеше от всеки миг закъснение.

Възможно най-бавно и тихо Райън хвана дръжката на вратата и я бутна, за да отвори.

Веднага разбра, че Вик Оксли е съвсем жив. Седеше на метален стол пред малка кухненска маса, на три метра от входната врата на едностайния си апартамент. Пред него имаше чаша чай. Под отметнатата настрани коса на високото му сбръчкано чело блестеше пот, но иначе мъжът изглеждаше напълно спокоен. Като човек, седнал в кухнята си, за да се наслади на сутрешната чаша чай.

Но на студеното дюшеме в краката му лежаха двама мъже, проснати по гръб. Съвсем ясно се виждаше, че са мъртви, с тела в неестествени пози. Райън забеляза, че вратът на единия от двамата определено е счупен, защото главата му стоеше изкълчена надясно и назад към рамото.

Другият имаше кървави охлузвания по лицето, а очите му бяха широко отворени.

Оксли вдигна поглед и по лицето му се изписа известна изненада, че вижда младия американец, но бързо се овладя и вдигна чашата. Махна с нея и запита:

- А, идваш за чаша чай, така ли?

Райън вдигна бавно ръка. Не знаеше какво, по дяволите, става тук, но стоеше готов в случай, че едрият мъж скочи от стола си и му се нахвърли.

Но вместо това мъжът отпи спокойно от чая си.

Джак спусна ръце.

- Какво... става?

- Сега ли?

Райън кимна е широко отворени невярващи очи.

- Синът на президента на Съединените щати влезе в кухнята ми.

Оксли се беше превърнал от пълен задник в умник. Райън не знаеше дали това е напредък, но сега поне разговаряха. Влезе в апартамента и затвори вратата зад себе си.

- Очевидно питам за преди.

- А. Тези ли? Удариха се в месинговия ми бокс, станаха за втори път, пак се удариха в него и повече не са ставали.

Райън коленичи над двамата, провери пулса им, но такъв нямаше. Оксли го наблюдаваше със скрито наполовина зад чашата лице. Бавно я спусна в скута си, след което каза с мрачен, почти злобен глас:

- Носиш неприятности, нали така, момче?

- Не съм ги довел аз.

- Да, но се появяваш, а на следващия ден идват тези. Или ти си ги накарал да дойдат, или пък те са накарали теб да дойдеш. Тъй като ти дойде тук първи, виня тебе.

Усмихна се назидателно, с усмивката на раздразнен човек, и каза:

- Мокрите улици не създават дъжда, нали така?

Джак дръпна един метален стол и седна срещу англичанина от другата страна на масата.

- Тази сутрин ме нападнаха двама. В Лондон. Но не тези.

- Гледай ти съвпадение.

- Мисля, без да съм сигурен, че не е съвпадение.

Райън погледна набития мъж, а после двете тела. Не можеше да повярва, че Оксли е успял да се справи с тези млади и силни мъже.

- Ти ли ги уби?

- Е, не са умрели от естествена смърт. Тъп си като баща си.

Джак стисна зъби.

Оксли сложи чашата си на масата.

- Въпреки произхода ти мисля, че е редно да съм добър домакин и да ти направя чай.

Стана на крака и отиде в кухнята, взе чайника, сложи го на газовия котлон и завъртя копчето дотолкова, че пламъците заоблизваха стените на съда.

- Хей! Не искам чай - каза Джак. - Искам отговори. Как стана това? Как успя да...

Оксли не го слушаше. Свали една чаша от малкия шкаф, духна в нея, за да я почисти от прах, и после сложи в нея торбичка чай. Не след дълго чайникът засвири и белокосият мъж напълни чашата с гореща вода. Сложи вътре две кубчета захар, които взе с пръсти от картонена кутия, и погледна през рамо към Райън.

- Като те гледам, мисля, че не искаш мляко. Не си чак толкова изтънчен, нали?

Райън не отговори. Точно сега обмисляше ситуацията. Синът на президента на САЩ бе в малък едностаен апартамент с две тела в краката си. Убиецът им се разхождаше наоколо без никакви притеснения и всяка частичка в тялото на американецa крещеше, че трябва да бяга оттук, и то веднага.

Но имаше друго нещо, което Райън искаше по-силно.

Отговори.

Остана седнал на мястото си, за да чака Оксли да проговори.

Едрият англичанин сложи чашата чай пред него и седна в стола си. И чак тогава заговори.

- Е, пий бързо, приятел, защото след малко ще те гоня. Преди да реша дали да те изритам през вратата, или да те изхвърля през прозореца, ми кажи какво знаеш за всичко това?

- Не съм много сигурен, но май всичко е заради теб - отговори Райън. - Заради миналото ти на британска служба.

Англичанинът поклати глава. Не вярваше.

- Или може би е заради Бедрок - добави Джак.

Оксли не се изненада изобщо, като чу старото си кодово име. Само кимна леко и отпи от чая си.

Райън каза:

- Вчера дойдох да те питам за нещо, което е станало тук, на този континент, преди тридесет години.

- Бедрок-е мъртъв и погребан отдавна, момче. И ако го изровиш сега, само ще накараш да убият още хора. И не само руснаци - каза Оксли и посочи двамата мъртъвци на пода.

Джак рязко насочи поглед към двата трупа.

- Руснаци ли? Откъде знаеш, че са руснаци?

Англичанинът изгледа Джак за момент, след което с усилие коленичи на пода. Движеше се трудно, дори изстена, но Джак не можа да разбере кое точно го боли. Остави чашата си и скочи от стола си, за да помогне на мъжа, преди да е паднал по лице.

Но Оксли се справи, след което посегна към сакото на първия от двамата мъртъвци. Свали го рязко. Джак помисли, че мъжът ще търси документи, но вместо това той го захвърли настрани, а после посегна и разкопча колана на мъжа.

- Какво правиш, за бога?

Оксли не отговори. Разкопча колана и измъкна ризата и потника на мъртвеца. Задърпа ги нагоре с усилие, за да ги свали от тялото.

- Оксли, по дяволите... - викна отвратеният Райън, но спря, като видя татуировките.

Покриваха цялото тяло на мъртвеца - гърдите, врата и ръцете.

На раменете му имаше татуирани еполети, мадона с дете на левия гръден мускул, железен кръст под адамовата ябълка и кама, сякаш забита във врата му.

Напълно объркан, Райън запита:

- Руската мафия?

- Така мисля - отговори Оксли. Прокара ръка по корема на мъжа. Там се виждаше голяма татуировка с някаква група камъни, общо седем на брой.

- От „Седемте каменни мъже“ е.

Посочи другите татуировки по тялото.

- Камата във врата означава, че е убил някого в затвора, а еполетите на раменете, че има... че е имал чин в „Седемте каменни мъже“, нещо като лейтенант. Железният кръст означава, че и пет насрани пари не дава за останалите. Мадоната значи, че е религиозен, руски православен християнин, но като убиец май не е особено религиозен, мисля.

Оксли посочи другото тяло.

- Твой ред е, момче.

Джак направи гримаса, но отиде при другото тяло и свали якето и ризата му. Този се оказа също толкова покрит с мастило и със същата татуировка на „Седемте каменни мъже“ на корема.

- И защо са те нападнали? - запита Джак.

- По същата причина, поради която и теб, мисля.

- И каква е тя?

- Момче, нямам представа, мамка му. Не съм си имал работа с руската мафия. Никога.

- Мислиш, че онези, дето ме нападнаха днес, са от същата група, така ли?

- Имаха ли малки ножове, криви като банан?

- Единият носеше къс закривен нож. За това ли говориш?

- Да. „Седемте каменни мъже“.

Джак не можеше да проумее това.

- Тук? Във Великобритания?

- Разбира се, че са тук. В края на краищата Лондон си е Лондонград. Господи, ти май наистина си захлупен като баща си.

Джак седна на стола си.

- Какво ти има, бе? Защо си такъв задник?

Оксли сви рамене и отпи от чая си.

Джак все още опитваше да намери връзка между работата си в „Кастор и Бойл“ и миналото на Виктор Оксли. Фактът, че го следяха още преди баща му да спомене Бедрок, означаваше, че двете ситуации са свързани или става дума за адски голямо съвпадение, но Джак, който играеше тази игра от доста време, клонеше към първото. Осени го една мисъл:

- А ти откъде знаеш толкова за руските затворнически татуировки?

Оксли го изгледа. Няколко секунди в апартамента цареше пълна тишина, ако не се брои тракането на невидим часовник, но след това белокосият англичанин сви рамене, посегна към кръста си, хвана с ръце протрития си потник и го вдигна нагоре.

Джак разбра. Виктор Оксли нямаше татуировка на „Седемте каменни мъже“ на тялото си, но въпреки това по него се виждаха невероятно много други татуировки. Звезди, кръстове и ками, както и череп със сълза и дракон, всичките в малката част от едрата гръд и корема, която той разкри на Райън.

- В гулаг ли си бил? - запита Джак.

Оксли свали потника си и посегна към чашата чай.

- А къде според теб съм научил лошите си маниери, от които се оплакваш?