Властта на президента

34.

Пролетното утро в Москва беше студено и сиво и се очакваше да завали дъжд. На площад „Лубянка“ четиристотин и петдесет мъже и жени тупаха с крака в опит да се стоплят. Всички те работеха в сградата в стил необарок в северния край на площада - централата на ФСБ и щабквартира на бившия КГБ.

Всички в групата бяха предупредени по електронната поща и чрез обява по разговорната уредба да напуснат бюрата си в десет сутринта и да излязат на площада. Тук разговаряха и много от тях пушеха, докато чакат.

Вече минаваше единадесет, но никой не се оплакваше.

Площадът беше затворен преди пиковия час без обяснение за шофьорите и пешеходците, които трябваше да минават по претоварените странични улици. Главоболията, които това причиняваше на обикновените руснаци, не притесняваха причинителите на събитието. Дори станция на метрото под площада се оказа затворена. Машинистите на влаковете трябваше да забавят, но да не спират, а по перона имаше въоръжена охрана, която следеше дали някой не опитва да слезе от минаващите вагони.

Никой не обясни защо хората трябваше да стоят на студа, въпреки че всички на площада се досещаха, макар да не можеха да повярват.

Пред себе си виждаха един единадесетметров предмет, докаран на площада предната вечер. Въпреки огромното зелено покривало хората от ФСБ не се съмняваха какво представлява той.

Всички знаеха със сигурност, че под покривалото е статуята на Феликс Дзержински, стояла тук десетилетия по време на Съветския съюз до снемането й през 1991 г.

Дзержински е герой от Октомврийската революция, назначен от Ленин за председател на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа. Организацията, известна с руския си акроним ЧЕКА, изпълнява ролята на държавна сигурност от началото на Съветския съюз до двадесетте години, когато Йосиф Сталин я заменя с ГПУ.

Ето защо Дзержински се смята за баща на съветските служби за сигурност. Получава прякора „Железния Феликс“ заради твърдата си вяра в строгите наказания и придобива лоша слава в целия Съветски съюз като основател на съветската лагерна система ГУЛаг.

Свалянето на статуята през 1991 г. представляваше осезаемото доказателство, че старата гвардия вече не е тук. Връщането й, ако тя наистина се намираше под покривалото, означаваше за четиристотин и петдесетте служители на ФСБ, изкарани тук, за да гледат откриването, че разривът с миналото е приключил и повторното издигане на Държавна сигурност до върха на властта в Русия е завършено.

Президентът на Руската федерация Валерий Володин се появи след няколко минути. Тълпата нададе рев както от вида на популярния си лидер, така и от благодарност за онова, което всички очакваха да се случи. Той мина през тълпата по пътека, която хората му правеха сами, но с известна помощ от въоръжената охрана. До него крачеше висок мъж на около петдесет години с класическо славянско лице като това на Володин, но с очи, които не искряха както тези на президента.

Мъжът се казваше Роман Таланов, директор на ФСБ. Много от хората, които работеха тук, в сградата на площад „Лубянка“, от другата страна на единадесетметровото платнище, не бяха виждали дори снимка на този човек и само предполагаха, че е Таланов, защото вървеше редом с президента.

Когато двамата мъже стигнаха до покривалото, тълпата утихна. Те застанаха от двете страни на огромния скрит предмет и се обърнаха към хората.

Президентът погледна към хората, които се намираха най-близо до него, и се усмихна. Намигна и каза:

- Няма изненади.

Всички се засмяха. Всички знаеха.

Президентът кимна и двамата мъже дръпнаха зеления плащ, зад който се разкри високата статуя на Феликс Дзержински.

Овациите на мъжете и жените от ФСБ се чуха чак в Кремъл, на четири преки оттам.

Когато утихнаха, Валерий Володин взе подадения му микрофон.

Пое си дълбоко дъх и заговори с чувство:

- Някои от вас са твърде млади и не помнят статуята на Железния Феликс, която стоеше на стража пред нашата сграда. Може би повечето от нас не са забравили деня, в който я събориха на земята и я извлякоха оттук. Охулиха го глупци и чужденци. Но ние, защитниците на реда, знаехме истината. Феликс Едмундович и малцината мъже от онези времена, които бяха като него, се оказаха хората, осигурили почти цял век власт.

Тълпата ревна.

Володин замахна с юмрук във въздуха.

- Започва нашият нов век на власт! Нека един ден смелите и силни руснаци застанат тук и споменават хората, върнали Железния Феликс на мястото му, за да може една нова и силна Русия да тръгне от същата тази сграда на този площад!

Володин даде знак на Таланов, който стоеше мълчаливо зад него, без да показва с нищо чувството, завладяло всички на площада.

- Предстои ни голяма борба през идните месеци. Но и наградата ще бъде далеч по-голяма. Роман Романович ще ви води умело и когато ви трябва вдъхновение, погледнете през прозореца си или излезте тук и се вгледайте в тази статуя -каза Володин и грейна. - Нека Железния Феликс да ни води всички в предстоящата борба.

Отново избухнаха овации, които не спряха няколко минути, чак докато Володин не напусна площада, като махна за последно на тълпата служители от разузнаването.

Никой от присъстващите тук не се изненада, че директорът им Роман Таланов не направи обръщение, а когато се разотидоха след заминаването на Володин, мнозина забелязаха, че Таланов вече си е тръгнал. Повечето подозираха, че се е върнал в кабинета си, докато Володин привличаше цялото внимание към себе си.

Крим е полуостров в южния край на Украйна и навлиза в Черно море. Руснаците са го смятали за свой от Кримската война, когато силите на Екатерина Велика побеждават турската армия и построяват руска крепост в Севастопол. Йосиф Сталин допълнително „русифицира“ района, като депортира местните турскоговорещи татари в Централна Азия и ги заменя с руснаци. В много случаи новите славянски обитатели са се заселвали в домовете на депортираните татари.

През петдесетте години Хрушчов прехвърля Крим в Украйна, една от съветските републики. Определено не е знаел, че това решение може да създаде противоречия, нито че един ден СССР ще престане да съществува и Украйна ще има свободата да се самоопределя.

Всички знаеха, че амбициите на Русия включват Крим, но смяната на националистически настроения украински президент с проруски преди няколко години беше уталожило напрежението. Съдбата на Черноморския флот в Севастопол изглеждаше сигурна и Русия се зае с делата си.

Всичко това се промени, когато в Киев дойде на власт нова националистическа администрация, малко след като Валерий Володин пое властта в Москва. Оттогава целият Кримски полуостров се превърна в гореща точка с протести по улиците, политически убийства и отвличания и плъзнаха слухове за подкрепян от Москва бандитизъм срещу обществени личности, които не подкрепят присъединяването на полуострова към Русия.

Виждаше се ясно, че ФСБ са навсякъде в Крим и използват всички възможни средства, за да създават междуетнически конфликти.

В кримския град Севастопол се намира пристанището, в което домува руският Черноморски флот, и двадесет и пет хиляди от руснаците, които живеят в града, работят за този флот. Жителите на Севастопол не крият обичта си към Майка Русия. Тук, както на твърде малко други места по света, статуите на Сталин и Ленин стояха необезпокоявани през бурните деветдесет години на двадесети век и сега, двадесет години след украинската независимост, Севастопол си оставаше толкова руски град, колкото и самата Москва.

Статуи на Владимир Ленин все още красят парковете в град Севастопол. Сред руснаците тук доминират не просто проруски, а просъветски настроения.

Кийт Биксби пристигна преди час, след единадесетчасово каране от Киев. С него пътуваха други двама служители - двадесет и седем годишният бивш морски пехотинец Бен Хърман и четиридесет и осем годишен випускник на Принстън на име Грег Джоунс. Тримата дойдоха с два големи джипа, натоварени с храна и аварийно оборудване, но без оръжие, защото въпреки официалното си „прикритие“ на офицери от разузнаването, което означаваше, че имат дипломатически паспорти, колите им не бяха обозначени като дипломатически.

Целта им тук представляваше стара радарна инсталация от ерата на студената война и казармени бараки, превърнати във функционална, но грозна резиденция. Около територията с площ 4 декара имаше висока тухлена стена, а зад нея се намираше една триетажна сграда с балкони на етажите от всички страни, съвсем като малък хотел до някой плаж.

Този безличен имот пред еднообразен парк представляваше сграда за специални мисии на ЦРУ и носеше кодовото име „Фарът“. В нея работеха четирима техници от ЦРУ, половин дузина наети охранители от частна американска охранителна фирма и четиричленен екип за авангардни операции от съвместната група на САЩ за специални операции „Делта Форс“. Четиринадесетте членове на този персонал носеха или имаха достъп до пушки и пистолети, както и няколко малки гранатомета за изхвърляне на гранати със сълзотворен газ, в шкаф, който играеше ролята на оръжеен склад.

Слаба огнева мощ, но това представляваше само вътрешната сигурност на „Фарът“. Около сградата имаше втори защитен кордон, съставен от половин дузина украинци за охрана до главния портал. Повечето от тях, служители на полицията, дежуреха в извънработно време с пистолети и сачмени пушки, но американците имаха добри отношения с украинците и знаеха, че ще ги предупредят при всякакви заплахи.

Местната охрана знаеше само, че това място е свързано с програмата на НАТО „Партньорство за мир“, която създаваше отношения с държави, които не са членове на алианса. Много от мъжете виждаха, че чужденците вътре не носят униформи на НАТО, но никой не смяташе сградата за нещо повече от административна постройка за някаква объркана и предимно излишна натовска програма.

ЦРУ действаха тук от години, но ставаше все по-трудно да се прикриват при вълнообразното засилване на проруските настроения през последните месеци, особено след схватката между Русия и НАТО в Естония. Въпреки трудностите в тази несигурна среда сградата определено носеше полза на Съединените щати, защото даваше възможност да проучват Черноморския флот.

Докато Русия превъоръжаваше флота си и ремонтираше оборудването и оръжията, хората от „Делта Форс“ във „Фарът“ успяха да фотографират много важни компоненти от това оборудване. Когато преди година американският военноморски крайцер „Каупенс“ дойде в Севастопол, мъжете от „Фарът“ проверяваха доколко местните хора подкрепят или са против Съединените щати и НАТО в региона. А сега, преди няколко дни, когато пристанището се вдигна по тревога заради изненадващите военни учения на Володин, бойците от „Делта“ и ЦРУ направиха аудио- и видеозаписи на целия процес, които можеха да се окажат изключително полезни при една реална морска война в района.

Въпреки че повечето от хората в Крим имаха определено проруски настроения, Украйна запазваше приятелски отношения с ЦРУ и украинското разузнаване знаеше за това място за електронно разузнаване.

И сега това представляваше проблем. Разкритието, че един от хората на най-високо ниво в украинската служба за сигурност е заловен да предава тайни на ФСБ, предизвика паника навсякъде в ЦРУ. Кийт Биксби трябваше да попълва хиляди дупки в кораба си сега, когато почти цялата му операция можеше да бъде разкрита пред противника, но в дългия му списък със задачи нямаше нищо по-важно от това да измъкне всички и всичко от Севастопол.

Ако руснаците нахлуеха, щяха да вкарат войските си право в Кримския полуостров и да тръгнат към Севастопол. Стигнеха ли там, нямаше да мине много време, преди руската армия да се появи пред портала на „Фарът“ и да попита може ли да влезе, за да разгледа.

Биксби беше от шефовете, които обичат да си цапат ръцете, и прекара по-голямата част от деня с отвертка в ръка, за да разглобява рафтове с електронно оборудване, което да се натовари на колата. След това се зае да унищожава документи в дълга зала с бюра на третия етаж на сградата.

Преди двадесет години тук щеше да има документи, за чието унищожаване нямаше да стигне и един ден, но сега нямаше да минат и два часа, преди да стигне до последното листче хартия.

Докато работеше, другите демонтираха компютри, сваляха харддискове, слагаха малки суми местна валута в пликове, за да плащат на местните служители от помощния персонал, и забързано изпълняваха други задачи по демонтирането на оборудването на тайните разузнавателни системи.

Преди да успеят да качат всички хора от „Делта“ и ЦРУ, както и местните от охраната в колите, паркирани в кръг пред сградата, за да тръгнат по дългия път към столицата, трябваше да мине цял ден в подобни занимания. Повечето от тези мъже, както и самият Биксби, след това щяха да заминат със самолет от Украйна.

Нямаше вече нужда от присъствието им тук, след като „Фарът“ спираше дейността си, но Кийт трябваше да си замине, защото всички смятаха, че е напълно компрометиран пред руснаците от втория човек в украинската служба за сигурност.

Вече минаваше девет вечерта и Биксби работеше сам. На масата пред него се намираше ръчна радиостанция, за да слуша разговорите между останалите шестнадесет души в сградата. Посегна към един кафяв плик с преписи от радиотрафик, но в този момент един от техниците от ЦРУ го повика:

- Кийт. Можеш ли слезеш долу?

Докато пускаше листовете през машината за унищожаване, Кийт вдигна радиостанцията със свободната си ръка и отговори:

- Ако не е нещо много важно, искам ти да дойдеш тук.

Отговорът дойде след кратка пауза:

- Съжалявам, сър, но се боя, че е важно.

- Идвам след секунда.

Биксби изключи машината и забърза надолу.

Във фоайето срещна офицера от „Делта Форс“, който командваше малкото поделение. Биксби знаеше истинското име на този човек с позивна „Мидас“ - подполковник Бари Янковски, дългогодишен американски рейнджър с многобройни награди. Офицерът носеше автомат и каска.

Преди половин час, когато Кийт го видя за последно, не беше с тях.

Лошо.

До него стоеше Рекс - наемният служител за охрана на съоръжението. Той винаги носеше оръжие по време на дежурство.

- Какво става? - запита Кийтс, като слезе от стълбището.

Рекс отговори:

- Проблем. Един от украинската охрана на път за смяната си насам говорил по телефона със свой приятел от полицията. Онзи му казал да не идва на работа довечера.

- Казал ли е защо?

- Разчуло се било, че това е съоръжение на НАТО, и организирали протест. Местните полицаи имали нареждане да не се месят.

- Мамка му - каза Биксби и погледна към Мидас. - Какво мислиш?

- Мисля, че трябва да вземем каквото може, да потрошим останалото и да вървим на майната си - отговори подполковникът. - Но не аз давам заповедите.

Кийт се замисли за секретното оборудване в сградата.

- Много неща има за чупене. Ако взривим или изгорим всичко, докато сме тук, ще привлечем внимание и няма да се измъкнем. На покрива има антени, а и комуникационната зала е пълна с разни неща. Ако сложим заряди, няма да сме сигурни, че сме ги повредили напълно, а руснаците, когато стигнат тук, със сигурност ще разнищят всичко.

- Ще работим цяла нощ. Няма да остане време да разглобим цялото спътниково оборудване на покрива - ще трябва просто да го откачим от куките и да го набутаме в камионите - каза подполковникът.

След кратка пауза продължи:

- Но ще ни трябват още две коли за това.

- Аз мога да повикам местни хора - обади се Рекс.

Биксби поклати глава.

- Не и ако полицаите вече говорят за нас. Не искам никой в района да знае, че се готвим да бягаме.

Кийт мислеше трескаво. Кого може да викне за помощ? Имаше нелегални оператори, но всички те се намираха около границата и се обаждаха само ако е сигурно. Не можеше да ги накара да дойдат тук, във „Фарът“, без да се разкрият.

В Украйна имаше малка група бойци от САЩ, предимно в украински военни бази. Но не и в Кримския полуостров, а и по-сериозният проблем беше, че не можеше да вкара армейски бронирани всъдеходи, без да привлече такова внимание, при което не би могъл да се измъкне тихомълком.

След това се досети. Джон Кларк и Доминго Чавес.

Обърна се към Мидас:

- Ще се обадя по телефона и утре сутринта ще дойдат още две коли.

Мидас отговори:

- Добре. На покрива сме сложили наблюдатели, които да гледат какво става по улиците. Останалите ще продължат с опаковането.

Джон Кларк тъкмо сядаше на разкошното легло в луксозната си стая в грандхотел „Фермонт“, когато спътниковият му телефон иззвъня.

- Кларк.

- Здравей, приятел.

Кларк позна Кийт Биксби. Засмя се. Имаше усещането, че човекът от ЦРУ ще иска нова услуга.

- Казвай, приятел - отговори той.

- Не ми е приятно да си насилвам късмета с тебе, но имам проблем и ми трябва бързо помощ.

- Казвай.

- Изисква единадесетчасово каране през нощта в ситуация, която преминава от несигурна към истински опасна. Навит ли си?

Кларк отговори:

- Ще кажа на момчетата. Май ще трябва да поискам да ми донесат кафе в стаята.

Биксби обясни ситуацията накратко и след няколко минути Кларк се свърза по телефона с Динг в апартамента в другия край на града.