Властта на президента

19.

Джак Райън-младши и Санди Ламонт се качиха на „Боинг“ 777 на „Бритиш Еъруейз“ за осемчасов полет до държавата Антигуа и Барбуда в Антилите. След като преминаха проверката на бордните карти и се отправиха към бизнес класата в предния край на самолета, установиха, че той е полупразен, но тяхната секция се оказа пълна.

Луксозните кожени седалки бяха наредени една срещу друга, под ъгъл, за да станат легла за трансатлантическия полет. Райън гледаше назад, към останалите пътници в самолета. Бизнес класата се оказа пълна с индийци, азиатци, англичани и германци. Имаше и доста шведи, което го учудваше, но чу една от стюардесите да казва, че самолетът е започнал полета от Стокхолм, преди да кацне на летище „Хийтроу“.

Отзад, изглежда, имаше предимно туристи, но тук, в бизнес класата, а може би и в напълно отделения салон за първа класа, вероятно бъкаше от хора, които си вършеха банковите сделки изцяло или отчасти в офшорното данъчно убежище Антигуа. Работата му през последните два месеца направи Райън особено мнителен към хората около него и той дискретно наблюдаваше пътниците един по един, за да отгатне какви са те и какви тъмни тайни крият.

Джак не долавяше никакъв руски акцент, но нямаше да се изненада изобщо, ако се окажеше, че първата класа зад него е пълна с евразийски олигарси и шефове на организирани престъпни групи.

След няколко минути в подобни размисли той осъзна, че тази мнителност ще го подлуди, и затова си наложи малко след излитането да се съсредоточи върху обедното меню.

Джак реши да работи през по-голямата част от полета.

Веднага след като прибраха чиниите и чашите от обилния обяд на масичката му, той измъкна своя лаптоп и се зае да разглежда интерактивните карти на Сейнт Джон, закъдето пътуваха. Постара се да запомни основните улици и транспортни центрове и огледа маршрута от хотела си до офиса на регистрационния агент на няколко преки оттам. Записа си адреса на други сгради, които според базата данни СПАРК фигурираха в царството на офшорните банки и търговия, защото не знаеше какво точно търси и искаше да посети възможно най-много места.

Докато Джак се занимаваше с тези неща, Санди гледаше филм. Джак не виждаше кой е филмът от мястото си, но трябва да беше много смешен, защото дори през слушалките се чуваше почти постоянният му смях.

След като Райън чете за дестинацията си повече от час, се разрови из бизнес информацията от различни източници, източена на криптирания му компютър. Всъщност разглеждаше база данни от преведени тръжни документи на руското правителство, която актуализираше всекидневно с надеждата да открие нови улики за разследването „Голбрайт“.

Въпреки предупрежденията на Санди, че е губене на време да се съсредоточава върху „Газпром“, Джак искаше да получи по-ясна картина за бизнеса на най-голямата компания в Русия и по-конкретно за нейния бизнес с правителството. За тази цел заразглежда офертите от различни предприятия, с които „Газпром“ имаше отношения - надяваше се да открие оферти от фирми, собственост на „Газпром“, или от такива, които бяха изкарали пари от схемите с разпродажбата.

Чете почти два часа, когато Санди свали слушалките си и стана, за да иде до тоалетната. Русокосият англичанин се върна, готов да продължи с комедията, която гледаше.

Джак го изпревари:

- Санди, няма да повярваш какво открих.

Ламонт се доближи до колегата си, за да говори тихо. Светлините бяха угасени и мнозина около тях спяха.

- Какво гледаш?

- Офертите за руското правителство.

- О. А аз си мислех, че филмът, който гледам, е смешен.

Джак отвърна:

- Всъщност някои неща тук са толкова безобразни, че чак е смешно.

Санди изправи облегалката на креслото си и се приближи до Райън, за да види екрана на лаптопа.

- Кажи. Какви безобразни финансови измами успя да откриеш, откакто излетяхме?

Джак потърси една препратка в базата данни и щракна с мишката върху нея.

- Виж тези преведени документи. Това са руските правителствени покани за търг.

След това той избра една и я показа на екрана.

- Ето обява за търг - триста милиона рубли за пиар консултации за дъщерна фирма на „Газпром“ в Молдова.

Санди огледа текста.

- Десет милиона щатски долара за пиар на фирма за природен газ в малка страна, и то за продукт, за който няма конкуренция. Обикновен раздут държавен договор.

Англичанинът сви рамене и продължи:

- Щеше ми се да мога да кажа, че в нашата страна не се прави същото.

Джак отвърна:

- Сигурен съм, че и в моята страна се вършат такива неща, но баща ми би обесил за топките всеки, когото хванат в подобно нещо. Но тази сделка е по-безочлива, отколкото изглежда. Провери датата на поканата и после последната дата за подаване на оферти.

Санди погледна, след което сравни датата с тази на часовника си.

- Поканата е от днес, а крайният срок е утре. За търг за десет милиона. По дяволите.

- Да - отговори Джак. - Смея да кажа, без да съм запознат с всичко, че в този договор има нещо нередно.

Обърна друга страница и освети друга покана за търг.

- И това не е само „Газпром“, цялото руско правителство прави такива неща. Ето друга покана за търг за два милиона рубли за държавна психиатрична клиника.

Санди разгледа превода на търга. Очите му се разтвориха широко.

- Психиатричната клиника купува палта и шапки от норки за два милиона рубли?

Райън отговори:

- Помисли колко ли мошеници участват, за да може да мине открит търг за такава очевидна нередност.

- Стигнали са ниво на наглост, което мислех, че няма да видя - призна Санди. - Ще ти дам един добър пример. През последните няколко години една от най-търсените специалности в руските университети е програма, която обучава студентите за държавни данъчни инспектори. Получават нищожна заплата, но при тази работа корупцията е като детска игра. Гледаш фирмените документи, казваш им, че дължат десет милиона рубли, след това им „позволяваш“ да минат само с пет милиона, ако ти пъхнат куфарче с един милион рубли. То си е направо лиценз за кражба.

- А защо Володин не спре това? - запита Джак.

- Защото се нуждае от доволни държавни служители повече, отколкото от постъпленията в бюджета. Всеки корумпиран член на апарата е поредният властен човек в общество, което иска нещата да не се променят. Хората изкарват пари от тази администрация. А силоваците си осигуряват трудова заетост.

Райън седеше в слабо осветения салон на бизнес класата и разсъждаваше за нещата, които разбра за Русия през последните два месеца. Искаше му се да е проучвал този район през последните няколко години, но по онова време го занимаваха други, по-важни за страната му неща.

Джак запита:

- Защо според теб Валерий Володин е богатият бизнесмен, който е успял да превърне финансовата си мощ в политическа власт, след като всички други са останали в сянка или са унищожени от руското правителство?

- Не знам, да ти кажа честно.

- Ти знаеш за тези неща повече от мен. А Володин как е направил парите си?

Ламонт отпусна облегалката си малко назад и се прозя.

- Ще трябва да се върнеш към последните дни на Съветския съюз. Володин е стоял с пари зад една от първите частни банки в Русия. Раздавал е пари, с които другите олигарси са си купували имущество при пълната приватизационна разпродажба на Русия. Заемал милион тук, милион там, а освен това си е купил и част от баницата. Скоро след това Съветският съюз бил разпродаден за стотинки, а клиентите на неговата банка притежавали контролни пакети в практически всяка област на промишлеността.

Джак запита:

- Но в края на СССР той е работил в КГБ, нали? Как, по дяволите, е получил парите, за да създаде банката?

- Никой не знае със сигурност. Твърди, че имал инвеститор от чужбина, но по онова време в Русия не е имало никакви закони за частната собственост и затова не е трябвало да доказва произхода на парите си.

Джак искаше да научи повече за миналото на Володин, но Санди отново погледна часовника си.

- Извинявай, Джак, но ще си лягам, за да съм бодър, като кацаме. И ти се откъсни от тези вълнуващи тръжни документи и сънувай островитянките, които ще срещнем довечера.

Райън се засмя. Той имаше съвсем различни идеи за това, което двамата щяха да правят в Антигуа, но не искаше да пречи на приятните сънища на Санди и се зачете отново, докато колегата му легна да спи.

Кацнаха на международното летище „В. К. Бърд“ в Антигуа малко след два следобед и взеха такси за краткия преход до северния връх на малкия остров, където се намираше столицата на страната Сейнт Джон.

Топлият и слънчев следобед се различаваше впечатляващо от Лондон и духаше силен източен вятър. Райън реши, че Сейнт Джон прилича много на другите столици от Карибите, които познаваше - градът бе обикновен и малък. В бизнес района имаше само няколко сгради с повече от четири етажа.

Знаеше от статиите, че в този град живеят само 25 000 души, но когато дойдеха увеселителните кораби, тук ставаха задръствания. Наближиха пристанището, където Райън видя само рибарски лодки, платноходи и малки товарни кораби, докато таксито минаваше бързо и лесно през тесните улици.

Наеха две стаи в хотел „Кокос“. Санди искаше да се освежи и да отговори на някои имейли, затова Райън остави багажа си и слезе във фоайето сам.

Към четири следобед Райън крачеше по тротоара на улица „Редклиф“ пред сградата на фирмата за корпоративни услуги Си Си Ес - седалището на холдинга ИФК.

Не мислеше да влиза там. Още не. Вместо това намери заведение, в което продаваха риба, на една пряка нагоре, до пазарната улица. Взе от хладилника бутилка бира „Вададли“, каквато виждаше за първи път, плати на касата и седна на разнебитен дървен стол далече от входа. След като се настани, хвърли поглед надолу по улицата. Там, на половината път до следващата пряка от другата страна на улицата, по която почти нямаше движение, се намираше триетажна сграда от сгуробетон, боядисана в тюркоазеносиньо. Отвътре на стъклената врата стоеше мъж с евтино синьо сако, няколко размера по-голямо от необходимото. Джак реши, че той не е просто пазач във фоайето, а охрана.

Райън огледа всичко. От едната страна на синята сграда се виждаше малък пазар за месо. Агнешки трупове и парчета говеждо висяха на слънцето на въжета, а преминаващите край тях хора пъдеха мухите. От другата страна на сградата се намираше полузаспало магазинче за сувенири за пътниците на увеселителните кораби, които решаха да се разходят на пет преки от пристанището.

Джак отпи продължително от бирата си, докато разглеждаше. Признаваше си, че е трудно човек да повярва, че това място е свързано с фирма, която върти сделки с нефт и газ за милиарди в другия край на света.

По сградата се виждаха множество табели, но от повечето от тях Джак не можеше да разбере какво става вътре. Освен неясния текст „Корпоративни услуги Си Си Ес“ се виждаха надписи като „Услуги Ей Би Ви“, „Карибски световни партньори“ и „Консултантска група „Сейнт Джон“.

В сградата, изглежда, имаше доста адвокатски фирми. Всяка с по две имена и телефонен номер и всяка трета с интернет адрес или адрес за електронна поща.

Джак не можеше да прочете много от табелите от мястото си, но, разбира се, си носеше помощни средства. Извади малък монокуляр от джоба си и го сложи до окото си. Така с лекота разчиташе дори интернет адресите от четиридесет метра разстояние.

Забеляза и оплетени като спагети кабели, които излизаха от сградата и висяха по стълбове. Предположи, че са за ток, интернет и телефон, а на покрива се виждаха и няколко сателитни чинии и антени.

Докато си пиеше бирата, с фотоапарата на телефона засне всички табели, които виждаше. Докато снимаше, на екрана се появи съобщение.

От Санди.

Къде си? Искаш ли да пийнем?

Джак върна отговор:

Шефе, имам голяма преднина, и добави местонахождението си.

Докато Ламонт дойде, Джак продължи да прави тайни снимки на всички имена, телефонни номера и адреси за електронна поща, които виждаше, не само върху сградата, в която се помещаваше фирмата за корпоративни услуги Си Си Ес, но и върху друга сграда на североизточния ъгъл на улиците „Пазарна“ и „Редклиф“. Тя, изглежда, предлагаше същите услуги както синята сграда, затова Джак реши да снима и тези табели, за да ги потърси в базата данни в хотелската си стая.

Накрая Джак вдигна поглед и видя Ламонт, който идваше към него по улицата силно изпотен.

Джак тръгна към хладилния шкаф, взе още една бира и плати за нея. Подаде я на Ламонт, когато англичанинът седна на стола.

Санди охлади челото си с бирата.

- Предпочитам шибаните лондонски мъгли.

Погледна към сградата от другата страна на улицата, а после обратно към Райън. Отпи от бутилката и каза:

- Да ти кажа, направо се чувствам като колега на Джеймс Бонд. А интригата се засилва и от това, че съм тук със сина на президента.

Джак се засмя.

- Колко ли сгради като тази има в града.

- Антигуа се предлага за онези, които имат необходимост да създадат фирми паравани и да перат пари. Други държави, като Панама например, затягат постепенно контрола, за да си осигурят повече легитимност. Антигуа е по-скоро Дивият запад. Да, вслушват се по малко в международните закони, но ако имаш пари, можеш да ги донесеш тук, за да започнат пътя си през голямата пералня на единната банкова система на планетата Земя.

- Но престъпниците, наркокартелите, руската организирана престъпност - те не трябва лично да идват тука, нали?

- Всякак може. Много хора настояват за срещи лице в лице. Някои не се доверяват, други смятат, че ще е по-добре да поговорят с правителствените служители, които подкупват. Адвокатите тук са свикнали да се срещат с доста неприятни хора и правят каквото им се каже. Но преди да се разплачеш за тях, си спомни, че изкарват много пари за главоболията си.

Изведнъж се появи голям черен пикап, който изглеждаше по-нов и по-чист от много от другите коли по улица „Редклиф“. Отпред седяха двама млади чернокожи, а шофьорът наблюдаваше магазинчето, в което бяха Райън и Ламонт. Джак се обърна настрани и пикапът замина нагоре по улицата.

Джак допи бирата си.

- Според мен в тази сграда не работят и сто души. Един от тях, поне един, знае кой е собственикът на ИФК и къде е банката му.

- Най-малкото знаят коя трансферна банка използва ИФК. Според мен те пращат пари оттук до Панама, но може и на друго място - има много такива.

Джак промърмори:

- Ех, ако имахме екип хора да следи всеки, който влиза и излиза.

Ламонт се разсмя.

- Да ги следим. Ти говориш точно като Джеймс Бонд.

- Сигурно прекалявам с филмите.

Санди Ламонт довърши бирата си и двамата излязоха да разглеждат района. Джак сложи блутут слушалката в ухото си и натисна бутона за запис на телефона си. Не искаше да го видят как прави снимки, затова тихо четеше всеки знак, който срещнеха в бизнес квартала и който му се струваше интересен. Четеше и номерата на немалкото скъпи коли, които виждаше в трафика. Телефонът записваше думите му, а на компютъра си имаше програма за превръщане на говора в текст, който щеше да въведе в базата данни, когато се върне в стаята си.

Скитаха по улицата и правеха записи почти до осем часа, след което вечеряха в ресторант до пристанището. Малко след девет се върнаха в хотела, но Джак каза на Санди, че ще въвежда данните от телефона си в програмата за анализ и че ще ги сравнява с информацията за сделката „Голбрайт Россия Енерджи“.

Санди отиде в стаята си, остана дълго под душа, а после се преоблече, за да си ляга. Смяташе, че Райън ще го събуди призори, за да скитат пак цял ден из задушните улици на Сейнт Джон, а стъпалата вече го боляха до смърт.

Но точно когато си легна, на вратата му се почука. Отвори я и видя Райън с лаптоп под мишницата си и облечен в черен вълнен панталон и черна тениска.

- Все още не е време за спане.

- Така ли?

- Излизаме.

- Къде?

- Ще ти покажа след секунда.

- Имам ли избор, по дяволите?

Ламонт открехна вратата и Райън отиде право при бюрото в далечния ъгъл на стаята. След миг отвори лаптопа.

- Виж това - каза той. - Взех всички неструктурирани данни в системата и се заех да ги сравнявам с информацията за сделката „Голбрайт“.

Натисна няколко бутона и на екрана се появи каре. Хиляди данни, представени от малки точици върху бял екран. Между различните точки се появиха линии, а после се оцветиха в различни цветове. Джак каза:

- Несъизмерими данни, с голямо отклонение.

След това на екрана се появи името „Корпоративни услуги Си Си Ес“ на регистрационния агент от Антигуа, със сини и червени точици над него.

- Кой е този и каква е връзката?

- Днес видях фирмата му на сградата на улица „Редклиф“ няколко преки северно от Си Си Ес. Влязох в системата и от нея се вижда, че той е адвокат и че Си Си Ес използват услугите му.

Санди сви рамене.

- Местна фирма използва местен адвокат. Вероятно за услуги с фиктивни лица за регистрация. Договори и такива неща.

- Това само по себе си е нищо, а и името му не се появява на други места. Но го пуснах през всички списъци от социалните медии и бизнеса и открих номера на мобилния му телефон. Моята база данни го свързва с две фирми, участвали в сделката „Голбрайт“, както и с фирма параван, създадена от ресторантска група в Санкт Петербург.

- Добре. Но какво доказва това? Че някаква руска фирма има сделки тук, в Антигуа? Това вече го знаем.

- Остава още нещо - отговори Райън с усмивка. - Адресът на неговата фирма препраща към пощенска кутия, която е свързана с доверителен фонд. Този фонд служи като местен изпълнител на завещания за „Шоул банк Карибе“, а тя е собственост на холдингова група от Швейцария. Тази холдингова група притежава и няколко други компании, предимно в Русия и Украйна. Една от тези компании има физически адрес за поща. Този адрес е магазинчето за алкохол в Твер, Русия. И адресът, който холдингът ИФК използва за предаване на информация.

Санди схвана за какво става дума.

- Бинго.

Райън го изгледа.

- Това ги свързва с руската мафия.

- Този човек работи с банка, която оперира с парите на ИФК - съгласи се Санди и запита ухиления Джак:

- Какво смяташ да правиш сега?

- Сам го каза, Санди - ще потърся тези боклуци. Онзи може и да унищожава документите, но ако не го прави, значи там ме чакат още десетки хиляди пункта с данни. Искам от теб само да оглеждаш улицата.

- Ти наистина си като Джеймс Бонд, а?