Властта на президента

84.

Мъжете от 75-и рейнджърски полк пристигнаха на международното летище „Бориспил“ в ранния следобед с четири хеликоптера „Чинук“. Щом слязоха от тях, се разпръснаха из сградите в далечния край на натовареното летище, за да проверяват сигурността на обекта и да видят дали оградите, порталите и другите съоръжения са в добро състояние.

В рамките на един час осигуриха зоната и заприиждаха още американски хеликоптери.

Пилотите приземиха машините на затревена площадка. Това място не беше оптимално - в края на краищата намираха се в голямо международно летище и човек би допуснал, че ще има поне малко асфалт и за хеликоптерите „Чинук“ с рейнджърите, на евакуационните „Блек Хоук“ на ВВС и на „Малките птици“ и „Кайова Уориър“ на Съвместния оперативен център. Но украинските военни тук, в летището, бяха обяснили на американците, че северният край на летището е най-сигурен срещу снайперисти и там трябва да разположат новия съвместен оперативен център.

Четирите безпилотни машини „Рийпър“ излитаха оттук през цялото време на войната. А сега, когато тук се намираше целият съвместен оперативен център, накацаха всички хеликоптери. Налагаше се безпилотните машини да делят пространство в хангарите си с бойците и оборудването им, но хората от ЦРУ се радваха, че са под защитата на американски войници, а не на украинската армия, за чиято лоялност украинският президент неведнъж изказа съмнение през последните няколко дни.

Преместеният оперативен център заработи към осем вечерта, а в осем и тридесет вече оттук командваха бойците на изток с мисии за лазерно указване на цели.

Полковник Бари Янковски с кодово име Мидас ходеше из Съвместния оперативен център и разговаряше с офицерите, които комуникираха с екипите за лазерно указване на цели за украинците. Силите на Съединените щати и Великобритания се оттегляха, все още организирано, но руснаците продължаваха да напредват през Източна Украйна към Киев и към река Днепър и Мидас знаеше, че операцията му за задържане на врага постепенно се превръща в по-слабо координирани удари с бягство и че скоро ще представлява само дребно дразнене за руснаците.

Но въпреки това момчетата му все още се намираха там и поразяваха руска броня, и ако не бяха тези малки части, вероятно сега по улиците на Киев щяха да вървят руски танкове.

Докато Мидас посягаше за кутия кола от хладилна чанта от стиропор, в слушалката му прозвуча глас:

- Мидас, обаждане от Пентагона. Министърът на отбраната е.

Мидас забрави колата и тръгна към бюрото си. След малко отговори на обаждането на министъра на отбраната Робърт Бърджис, а десет минути след като свърши разговора, взе мобилния си телефон и излезе от командния център. Отиде на тиха полянка до евакуационните хеликоптери „Блек Хоук“ и набра един номер.

След няколко обаждания чу:

- Кларк.

Мидас въздъхна с облекчение.

- Тук е Мидас. Още ли си в Киев?

- Да. А ти?

- Аз съм в летище „Бориспил“. Преместихме се тук.

- Двайсет и пет мили източно от Киев. Там не е ли опасно?

- По-безопасно е в Айдахо, но не мога да накарам командването да ме премести там.

Кларк се засмя.

- Впечатлен съм, че в такива обстоятелства човек може да има чувство за хумор.

- Само това остана.

- Какво мога да направя за теб?

- Искам да знам все още ли наблюдаваш „Фермонт“.

- Да. Не е от идеално място, но от тайната си квартира виждаме предната страна на хотела. Виждаме и балконите на последния етаж, където се е настанил нашият човек. Защо?

- Виждате ли покрива?

- Да.

- Какво има там?

- Последния път, като проверих, имаше няколко бандити и два хеликоптера „Еврокоптер“. Граждански модели са, но изглеждат доста здрави.

- От това се опасявах - каза Мидас.

- Можеш ли да ми кажеш какво става?

- Ти можеш ли да наминеш тук, в „Бориспил“, за да си побъбрим?

- На десет минути път съм оттам - отговори Кларк. - Някои от моите хора идват със самолет и ще ги посрещам. Ще кацнат след около час и ще тръгнат към един ремонтен хангар на фирма ФБО в южния край на летището. Ти къде си? Ще се отбия.

- Виж какво, Кларк. Ти май си малко като лудата ми леля. Предпочитам възможно най-малко хора да знаят къде съм. Ще дойда при твоя хангар. След двадесет минути?

- Добре - отговори Кларк и се засмя.

Кларк седеше сам на пейка в студената вечер. Наоколо нямаше хора, въпреки че на пистата на петстотин метра от него непрекъснато кацаха и излитаха самолети през интервали от тридесетина секунди.

Половината самолети бяха граждански, с хора, които гледаха да се разкарат от града, а останалата половина представляваха военни транспортни или бойни самолети.

Кларк мислеше за други цивилни летища във военни зони по света, но в други времена, когато Мидас излезе иззад ъгъла на метална барака до хангара. Носеше дънки и яке от изкуствена материя, под което Кларк смяташе, че има бронежилетка и пистолет. Полковникът идваше сам, което изненада приятно Кларк, който знаеше, че този човек ръководи бойните действия на САЩ в цялата страна.

- Благодаря, че се съгласи да се срещнем - каза Мидас, като се ръкуваха.

- Аз се радвам, че все още си цял - отговори Кларк. - Как мога да помогна?

Без да губи време, Мидас обясни:

- Имам заповед да пратя бойци в грандхотел „Фермонт“, за да арестуват Дмитрий Нестеров, познат още като Глеб Белега. Очевидно той има нещо общо с отравянето с полоний на Головко.

Кларк знаеше това, но не си направи труда да го каже. Само отговори:

- А защо Съвместният оперативен център не изпрати „тюлени“ за целта?

Мидас го изгледа раздразнен. Кларк знаеше, че между „тюлените“ и ,Делта“ има известно търкане, предимно добронамерено. И едните, и другите искаха да получават големите задачи, а тази определено беше такава.

- Ти си бивш „тюлен“, нали?

- Виноват - отвърна Кларк. - Но пък тогава нямахме „Екип шест“.

- Да, ама „шестицата“ няма да стигне там навреме. Проблемът е, че смятат, че той възнамерява да бяга. Може би още тази вечер. Ако не го хванем сега, може да избяга на север през белоруската граница или на изток, зад напредващите руснаци. Направи ли това, ТЮЛЕНИ-група шест ще трябва да влизат в забранена територия.

- Значи трябва да го заловиш веднага.

Мидас се загледа в нощта, докато два изтребителя МиГ излетяха от пистата.

- Сякаш си нямам достатъчно други грижи.

- Колко души имаш за тази операция?

- Имам фронтови екипи в пикапи, които се борят да минат през трафика, за да останат пред руските брони. Всичките ми оператори от „Алфа“ са с по-малко от половината персонал и изкарам ли ги от терена, няма да мога да ги върна там. Групите за целеуказване също са намалени. Тук разполагам с няколко щурмоваци и разузнавачи, защото днес следобед позициите им бяха превзети, но други нямам.

- А не можеш ли да използваш рейнджърите си?

- Не. Рейнджърите са за бързо реагиране и ми трябват на изток за критични ситуации, а останалите охраняват тук. Сигурен съм, че ще се справят, но на нас, от армията, ни плащат точно за такива неща.

- Дузина мъже няма да успеят да превземат хотела - каза Кларк спокойно.

- Не е необходимо, защото трябва само да заловят Нестеров.

Кларк подсвирна.

- По дяволите, Мидас. Не знам дали планираш да нападнеш хотела с дузина мъже, но се надявам да те разубедя. Може да сте от „Делта“, но дузина души там значи дузина мъртви американци.

- Имам разни идеи - обясни Мидас. - Много добре се разбирам с един полковник от украинската армия. Неговият батальон има задачата да охранява правителствени служби в града, националист е и е отстранил от групата си всеки, който мисли различно от него. Работил е с ЦРУ от много време и го познавам, откакто дойдох тук преди година. Не мога да му поверя да нападне сградата, за да залови Нестеров, защото по-скоро ще я изравни със земята с танковете си, но пък съм сигурен, че няма да каже за това на руснаците. Мисля, че мога да го накарам да изпрати бойци във „Фермонт“. Да ги паркира отпред, сякаш ще нападат от първите етажи, и да изпрати даже няколко бронирани коли до входа, за да отвлекат вниманието на онези във фоайето и да ангажира повечето от „Седемте каменни мъже“ със себе си.

- Но в такъв случай Глеб ще избяга с хеликоптера - каза Кларк.

- Не и ако скочим на покрива, повредим хеликоптерите и му отрежем пътя за бягство. Лично аз бих изпратил един от малките хеликоптери да взриви еврокоптерите на покрива с ракети, но рискуваме да убием оня, а заповедта е да го заловим жив. Апартаментът му е под покрива и затова не можем просто да взривим онези хеликоптери. Ще трябва да стреляме в тях. Налага се да го заловим страшно бързо и да го изкараме оттам, преди да дойдат руснаците.

Кларк кимна, разбрал защо Мидас иска да говори с него.

- Аз имам трима добри стрелци. Двамата, с които се запозна оня ден, и един друг, бивш рейнджър. Ти можеш да вкараш хората си да заловят Нестеров, а моите момчета ще се погрижат за хеликоптерите и ще окажат помощ на екипите в хотела, ако се наложи.

- Благодаря за това - отговори Мидас. - Един въпрос: твоите момчета имат ли оръжие?

- Е, човече - каза Кларк. - Аз осигурявам работната ръка. Ти си армията. Можеш да осигуриш оръжие и патрони.

- Съгласен съм. Ще видя какво мога да намеря.

Когато двадесет минути по-късно гълфстриймът кацна, Джон Кларк се качи в него и обясни ситуацията на хората си. Сам, Доминик и Динг изявиха готовност да действат веднага, но Кларк знаеше, че трябва преди това да реши един друг въпрос.

Джак Райън се обади:

- Джон, една пушка в повече на покрива може да помогне.

- Съжалявам, Джак. Не мога да ти позволя това.

- И защо?

- Знаеш защо. Не можеш да излагаш на рискове баща си по този начин. Въпреки брадата някои от момчетата от ,Делта“ може да те разпознаят. Едно нещо е да работиш за Колежа, но не може просто така да идеш сред военните, дори и ако са от онези, за черни операции като ,Делта“.

Райън се обърна към Чавес за подкрепа.

Но Динг каза:

- Джон е прав, а освен това се обучаваме вече няколко месеца. Ти не беше в екипа. А тази задача изисква бързина и ще трябва да действаме стегнато и плавно, каквото и да става.

Дом посегна и стисна Джак за рамото.

- Върни се при нас в Щатите, когато всичко това свърши. Ще те обучим за нула време.

Райън кимна. Недоволен, че ще трябва да остане тук, на летището, докато трае операцията в града, но примирен.

Докато Кларк разговаряше с хората си, Мидас отиде при стоянката на хеликоптерите „Кайова Уориър“. Намери Конуей и Пейдж излегнати на спални чували в ъгъла на един склад до столовата. Двамата мъже носеха пълни бойни униформи, а дори и обувки, но бяха поспали един час преди следващата мисия.

Сега обаче будни, двамата млади мъже станаха, когато Мидас ги доближи.

- Добър вечер, мичмани - поздрави Мидас. - Имам тъп въпрос. Можете ли да превозвате бойци?

Конуей разтри очи.

- Да. Имаме едно нещо, което наричат универсален комплект за леки хеликоптери. Можем да откачим оръжейните пилони и да закачим пейки, на които да превозим до шестима души отвън.

- Правили ли сте го?

Двамата млади мъже се спогледаха. Конуей поклати глава.

- Никога.

- Е, мисля, че това ще е ново изживяване за всички. Ще трябва да качим едни хора на един покрив. Не смятаме, че противникът има истинска въздушна отбрана там, освен автомати и може би ракетни снаряди, но се налага да идем без много информация за терена.

След това той седна с двамата мъже и им разказа точно какво му е необходимо. Завърши с думите:

- Не мога да ви карам да го правите, защото ще отговаря точно на думата „опасно“, но това е положението.

Пейдж и Конуей се спогледаха и Конуей отговори от името на двамата, уверен, че изразява и мислите на Дре Пейдж:

- Готови сме, Мидас. Отиваме да нагласим хеликоптера за операцията.

Мидас се ръкува с двамата и се забърза към Съвместния оперативен център. Чакаше го още адски много работа.